Интимната изповед на Явор Дачков: апотеоз на човешката низост или най-банална свинщина?!

Явор Дачков: Костов е антидемократ по манталитет и убеждение. За него политиката е занимание за елита, който трябва помежду си да се бие, но и да се разбира. Затова с лекота днес е срещу Първанов, а утре казва: „Ние с Първанов работим добре“. Дава Николай Свинаров на прокурор, а после го кани в широката дясна коалиция. Олицетворява гражданския елит и се моли в продължение на седмици на Яне Янев за общ политически съюз. Другите трябва да си налягат парцалите и да гледат отстрани какво той ще направи. Но най-големият потрес, според мен, е, че не можа да използва енергията, която беше налична преди десет години. Хората, които извика във властта… Разбира се, имаше и читави между тях, но мнозинството, които участваха в онова управление, събудиха ужасна енергия. Само си представете: Христо Бисеров, Йордан Цонев, Евгений Бакърджиев, Богомил Бонев, Никола Филчев, да не изброявам другите. Тоест, ти събуждаш през такива хора лоши енергии… Само заради бившия главен прокурор Никола Филчев Костов не трябваше да е вече в политиката, всички трябваше да си признаят групово: „Сгрешихме!“, а не сега да ми говорят за борба срещу корупцията. Ето това е отвратително и смешно.

Копринка Червенкова: Май че наистина най-големите грехове – първо на управлението на Филип Димитров, а след това и на Костов, са в съдебната система. За кадровите рокади, които бяха извършени, при това подпечатани от несменяемост, плащаме и до днес. Защото големият проблем на държавата в момента продължава да е там, в съдебната система!

Явор Дачков: Така е! Всички критики на Брюксел за сегашното управление са валидни и за управлението на ОДС: повсеместна корупция до най-високите етажи на властта, липса на реформа в съдебната власт. Не казвам, че това е най-лошото управление, но казвам, че е безсмислено да се очаква неговото повторение днес. Сега трябва да се мисли за друг проект, защото този беше провален. Старата десница изигра ролята си и трябва да си отиде. Фиксирал съм се в нея, защото другото е ясно – БСП и ДПС са от другата страна на барикадата. Интересува ме какво правим в нашата половина и защо не можем да им дадем сериозна политическа битка.

Митко Новков: Значи тези неща продължават да те вълнуват. Личностно или професионално?

Явор Дачков: Професионално като журналист, да ви кажа, вече нищо не ме вълнува. А вас? И знаете ли защо? Ето, преди една година колегата Иван Михалев от в. „Капитал“ направи разследване за „батко и братко“ и Пътния фонд – нищо не последва. Чак след три месеца, когато Европейската комисия извади скандала, удари по масата, чак тогава политиците реагираха. А непосредствено след публикацията нищо не последва. Нито опозицията му обърна внимание, нито управляващите. Фактите, които се изнасят в медиите, остават без последствие. Иначе журналистиката… По-рано си представях, че с това лекувам някакви хора, като им предлагам да гледат и слушат онова, което мислят и чувстват; и то през болката и нараненото чувство за справедливост. Например по темата за 9.ІХ.1944 година. За мен журналистиката по-скоро трябваше да се превърне в терапия, отколкото в изнервено злободневие.

Митко Новков: А сега какво ти е журналистиката?

Явор Дачков: Ами… не знам.

Митко Новков: Не знаеш, а в същото време говориш за лекуване, терапия – не те ли водят именно те, желанието ти да излекуваш повече хора, в писането ти за „Уикенд“? Впрочем, защо пишеш за тях?

Явор Дачков: Аз издържам вестника си сам. Трябва да работя на 5 места, за да излизат „Гласове“. Работя на много места, за да си докарвам пари. Това е единствената причина. Но се опитвам все пак да не се свличам в тежката халтура и когато усетя, че има такива моменти, се обаждам и моля да не ми пускат текста. В „Уикенд“ ме поканиха и приех, защото този вестник има най-много читатели и се списва с добро чувство за хумор, а издателите му са доста по-интелигентни от мнозина колеги с големи претенции. Дразня се, когато от други вестници ми кажат, че това е жълт вестник, защото „официозите“ много често са доста по-скандални заради корпоративните интереси, които прокарват, да не говорим, че повечето от тях пускат порнография на страниците си.

Митко Новков: А не е ли следствие от примирението?

Явор Дачков: Може би не е примирение, а отчитане на реалните възможности. Да си скроиш някакви претенции за чистота в България – много е смешно. Хем си тук, хем не живееш тук. Малко десебарска е тази позиция. Те хем са до ушите в лайна, хем казват: ние сме целите в бяло и сме чисти, и сме морални. Хем са част от фасадата, от фасадната демокрация и олигархията, хем казват: ние сме срещу тях. Ами това е непочтено! По-добре е да държиш сметка за собствените ти ограничения, за реалността и за всичко останало.

Копринка Червенкова: А как стана така, че ти, човек, завършил богословие, влезе в толкова остро и категорично политическо говорене?

Явор Дачков: Ами то е по инстинкт, не е предварително осмислена позиция. При мен е по-силна интуицията. Ако исках да продължа с богословието, щях да остана във факултета или да тръгна по специализации…

Митко Новков: Но за да бъдеш важен в публичното пространство, трябва май през политическото да ти се случи?

Явор Дачков: Май да! Не съм си давал сметка, но мисля, че е така. С цялата условност, разбира се, на това кое е важно в България – при цялата тази провинциална работа, за която се борим. То донякъде е смешно… Но да, точно така… Има го… През политиката, защото другото стана маргинално. Не зная дали ви е известно, но другата ми страст беше театърът. Висях в Малък градски театър „Зад канала“ и в „Ла страда“ години наред. Пусках публиката и ходех с Ицко Финци на всички нощни купони… Бях влюбен в него. Той всъщност ме е научил много за публичното общуване, за актьорските неща в сложната българска социална система – разбира се, без да иска. Попивах от него каквото можех, както и от други хора. В това отношение имах и имам истински късмет. Късмет да срещна хора. Но да се върнем на въпроса – да, театърът залезе и изгря политиката.

Копринка Червенкова: Във връзка с театралните ти страсти нека те попитам следното: според мен всеки журналист, особено тези, които са лица на медиите, са си избрали определена роля. Твоята каква е?

Явор Дачков: Да бъда много твърд, но не и агресивен, категоричен, но не отблъскващ… Въобще, всички работи, които съм виждал като мои недостатъци в миналото, да превърна в качества днес. Това е дълъг път, който, надявам се, ще продължи още доста време… Опитвам се да чистя крайностите, за да се получи някакъв плътен, стабилен образ, в който да няма пропадания. Но е трудно и все още съм далеч от резултата…

Митко Новков: Слушайки те, ми иде да те питам: ти какво, мислиш ли, че говориш истината?

Явор Дачков: Да.

Митко Новков: Винаги?

Явор Дачков: Не, не. Разбира се, че имам съмнение, че може да не съм прав, но преди 10 години го нямах. Джаста-праста. (смях) В това има чар, но сега си давам сметка, че в повечето случаи може и да греша… Ортега и-Гасет казва, че разликата между глупавия и интелигентния човек е в това, че интелигентният знае, че е на ръба на неизбежната глупост, а глупавият просто пребивава спокойно в нея. Интелигентният винаги се движи по този ръб… Това, последното, прозвуча особено скромно… Ха-ха… Обаче сигурно е, че не говоря преднамерено неща, за които знам предварително, че не са верни.

Митко Новков: А ти как оцеляваш? Какви принципи защитаваш?

Явор Дачков: Ами как да ги кажа? Те звучат банално.

Митко Новков: Нищо. Истините са банални обикновено.

Явор Дачков: Опитвам се да отстоявам някаква позиция, да съм последователен. Или, когато сменям позицията, както е по отношение на Костов, да обясня как се е случило това.

Копринка Червенкова: Но ти си бил в греха – създал си си кумир.

Явор Дачков: Да, да, точно така.

Копринка Червенкова: А имаш ли си „компания“? Журналисти, които да чувстваш близки заради присъствието им в медиите? Или усещането ти е за самота?

Явор Дачков: По-скоро за самота, но с отделни проблясъци. Има проблясъци, когато прочета нещо от време на време. Тук трябва да спазваме този принцип: не слушай кой говори, а слушай какво казва. Защото ние много страдаме, аз самият много дълго съм страдал от тези предразсъдъци – щом го казва тоя, значи няма какво да го слушам. А понякога те изненадват всякакви хора. И другото, което ме отблъсква в медиите, е агресивността. Тази грубост, която те залива от сутрин до вечер – „Голямата уста“, някакви крясъци на хора, които врещят и се карат – е отвратителна. Ние не можем да спорим разумно. Нямаме култура да водим спор, защото не слушаме другия. Нямаме истински интерес – хайде, да не обобщавам, но повечето хора нямат интерес към другия. Губим нерви, губим присъствие на духа. И тук, в тази ситуация, като ме питаш каква ми е целта – да остана с всичкия си. Защото гледам – хората масово полудяват. Изперкват. До вчера бил ОК, здрав и прав, и изведнъж – полудял!

Митко Новков: А ти как издържаш?

Явор Дачков: Ами трудно.

16 март 2009

(Текста препечатвам от в-к КУЛТУРА.)