Към психографията на феномена „Бойко Борисов“ – чист израз на най-съкровените въжделения на българската народна душа

Че демокрацията съвсем не е някакво идеално обществено устройство е ясно; че тя има много недостатъци също се знае от всички; но че по-добро устройство на обществото, за жалост, не е изобретено, също не е тайна за никой. Тръгвайки от широко известните думи на Уинстън Чърчил за демокрацията, ще си позволя обаче да кривна в една съвсем неочаквана посока.

Тия дни сме свидетели на триумфа на Бойко Борисов, триумф, заслужено увенчал неудържимия му възход, на който сме свидетели вече няколко години. Тъжно е, че триумфът на Б.Борисов съвпадна с падението, с пълния провал на една личност, която тъкмо преди 8 години също преживя своите апотеози, носена от вълните на народната любав, а сега захвърлена като непотребна вещ в боклука. Имам предвид тъжната съдба и историята на падението на Симеон Сакскобурготски, бивш български цар и бивш български премиер, бивш пръв любимец на нацията (спомнете си сърцераздирателното „Симеончо“, милото, мелодраматично, всеобщо-народно обръщение към него!), бивш страдалец на българската демокрация и изгнаник, прокуден от родината за цели 50 години; но завърнал се триумфално, при което признателният и трогнат до дълбините на душата си народец му подари цялата власт. Впрочем, ние сме единствената страна в света, в която царят е бил премиер, като разстоянието между тия две властвания е цели 55 години; тоест, ние сме страна на чудесата, на фона на която страната на чудесата на Алиса може преспокойно да иде ряпа да яде – или моркови, по избор на клиента.

Да, а ето че сега бодигардът на царя-премиер е ПРОДЪЛЖЕНИЕ >>>>