Консервативната революция на г-жа М.Тачър: Ще издигнем стоманена бариера срещу социалистическия марш към беззаконие!

… Никога не съм вярвала в твърдостта или във възможностите на т.н. център. Бях съгласна с твърденията, че политическата основа на „центъра“ се е изместила силно наляво, и си обяснявах това главно с липсата на смелост у тези хора, които се кичеха с името „умерени“. Те неведнъж правиха отстъпки или промени в позициите си – резултатът е, че социализмът продължи настъплението си в нашите институции.

Това настъпление според мен повече или по-малко бе достигнало точката, от която изход няма. Толкова хора и интереси бяха станали зависими от държавата – за работа в обществения сектор, за социални осигуровки, за здравеопазването, образованието и жилищната политика, че икономическата свобода беше започнала да се превръща в почти недостижим риск за техния жизнен стандарт. А когато тази заплаха се материализираше, следващата жертва щеше да стане политическата свобода – например свободата да избираш или да встъпиш в профсъюз, свободата да изповядваш оспорвани възгледи и въпреки това да имаш право да преподаваш в държавно училище или да работиш в правителствено учреждение. Още повече че възходът на куминизма в други страни и огъването на Запада пред него сломяваше духа на онези, които искаха да се противопоставят на колективизма в страната си.

… Тогава нямаше причини за безпокойство поне по ОЩЕ >>>>>

Песента „Въх, рамо, рамо“ не е чалга, тя е културен феномен, новост, шедьовър на изкуството!

Това, което ни предлагате тук по-горе са интересни съждения, макар и много противоречиви и спорни. Всъщност, в диалога се ражда понякога и истината, така че по принцип, да се започне един разговор по темата „чалга“ е ползотворен.

Но!!! – аз твърдо поддържам тезата, че песента „Въх, рамо, рамо“ не е чалга!

В нея се ползват прийоми от няколко музикални „потока“ (в т. ч. и „чалга-материал“), доловими са няколко разнородни естетически „привкуса“; „словото“ в песента е изградено също така видимо „нееднородно“ и със завидна професионална сръчност, която, струва ми се, не е по силите на чалго-обслужващ драскач-стихоплетец, макар и на пръв поглед „текстът“ да изглежда повърхностен и „първосигнален“ (текстът е „пружината“ на песента, която я „изпъва до краен предел“, с епиграмна „минималистичност“ и образна находчивост); „потокът“ на аранжимента навява ОЩЕ >>>>>

Убиец на таланти: размисъл за таланта и шоуиндустрията по повод концерта на Мадона

Г-н Инджев е бил на концерта на Мадона в София и е описал в блога си своите впечатления и размисли по този повод. За мен са много интересни тия впечатления „на живо“ на г-н Инджев от концерта на Мадона – понеже не само че не съм бил там, но и нямам особено желание да бъда. Но макар и видяно с други очи, ми е интересно всяко възприятие и усещане, за да си направя някои свои изводи.

Че сме подобни на маймунките, подражавайки на „световните образци“, се знае от всеки; или, по-скоро, изглежда сме подобни на жабите, които като видят, че подковават коня, също вдигнали крак. По принцип там, дето има подражаване, там няма оригиналност и талант, там е налице посредственост, там няма и не може да има свобода.

Американците си имат Мадона, ний пък си имаме… Слави Трифонов! И он проведе неколко „мегаконцерта“, а Мадона – само един, на който, както се оказва, била отишла половината от скучаещо-благоденстващата част на България. Но да оставим подробностите, да се опитаме да се доближим до по-същественото. Затова аз искам да обърна внимание на нещо твърде важно, което касае някакви „съвременни модели на функциониране на културата в света“, ако мога така да се изразя.

Твърдят, че в Америка може да бъде оценен всеки ОЩЕ >>>>>

Около историята на една забранена книга – книгата „Българската душа и съдба“

Преди почти две години, в разгара на учителската стачка, излезе книгата ми БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА. Интересно е, че за тия две години нито една медия у нас – повтарям, нито една медия, електронна, печатна, или каквато и да е друга (изключвайки само няколко най-скромни интернетни издания – не отрази поне с две думи дори самия факт, че има такава книга. Затова с право мога да заявя, че книгата ми е сякаш забранена, понеже такова повсеместно игнориране, държане в безизвестност е равносилно на забрана.

В чужбина обаче книгата ми беше представена тук-там, имам предвид в издания на вашата българска общност в Европа и Америка. Ето, например, взеха от Торонто едно интервю с мен, което след това излезе в няколко вестника и списания. Сега публикувам под формата на изображения представянето на книгата ми и интервюто с мен, публикувано в сп. АЛТЕРНАТИВИ, излизащо в Париж. Има повод, двете години от излизането на книгата и предстоящата нова учебна година; ще видите, в интервюто става дума за така грозно неоценените от българската общност нейни съвременни „народни будители“: ОЩЕ >>>>>

Многоликият образ на Европа и състоянието на съвременния свят според М.Тачър

… Независимо от това дали предпочитаният от вас вид кошмар е Оруеловият свят, разделен на три, или видението от 1914 г., само един е начинът той да бъде избегнат в действителност. Кошмарът няма да се сбъдне, ако в Североатлантическия съюз доминираща сила остане Америка, заобиколена от съюзници, които, водени от дългосрочните си интереси, следват нейното ръководство. Реалностите като население, ресурси, технологии и капитали са такива, че само ако Америка остане водещият партньор в един обединен Запад, Западът може да продължи да е главната сила в света като цяло.

И тъй като истинската колективна сигурност може да бъде обезпечена само ако е налице свърхсила с ръководна роля, останалата част от света (като изключим държавите, подкрепящи тероризма, и терористичните организации) в общи линии би подкрепила такава международна структура или поне би се примирила с нея… Причината е, че такъв свят най-добре ще отговаря на нуждите на международния мир и на общото ОЩЕ >>>>>

Съкровената вяра на лейди Маргарет Тачър в ценностите на консерватизма и свободата

Тия дни прочетох книгата на М.Тачър „Пътят към властта“. Много поучителна и интересна, за мен специално, книга. Понеже я чета от позицията на човек, който силно е привързан към ценностите на консерватизма и свободата – а за г-жа Тачър може да се каже съвсем същото. Аз, разбира се, гледам на тия неща от друга позиция, не от позицията на действащ политик, а от позицията на философ на политиката, философ на дясната политическа философия.

Под влияние на г-жа Тачър и нейната книга тия дни смятам да поработя върху написването на една статия, която (засега) смятам да нарека „Ценностите на консерватизма“ (или „Ценностите на консервативната философия„). Отдавна ми се иска отново да размишлявам за тия неща, понеже кризата на дясната философия на политиката – и особено пък на десните политически формации – напоследък сякаш се разраства. Понеже е застрашена от триумфа на един безогледен и безпринципен популизъм, който в лицето на новата власт сякаш смаза и нанесе тежки поражения на автентично десните политически сили у нас. ОЩЕ >>>>>

Поклон пред паметта на Цар Борис Трети: 66 години от неговата смърт пред олтара на българското величие

Преди няколко години, в болница в София, на съседното до моето легло лежеше стар човек, на когото предстоеше тежка, много рискована операция на сърцето. Старецът страдаше, при него често идваха близките му, деца, внуци, правнуци, видно беше че родът му е голям и сплотен, а старият човек изгледаше като патриарх, като старейшина с неоспорим авторитет и внушително достолепие.

Той беше от село Лозен до София, и тъй като дните в болница са дълги, несвършващи, разговаряхме за какво ли не. Веднъж стана дума за Цар Борис и аз го попитах: „Дядо, а ти виждал ли си го тогава?“ Старецът се развълнува видимо, изправи се и, полегнал на възглавницата, разказа следната случка.

“Аз тогава бях младо момче, но вече бях поел някои работи, тъй като баща ми беше запас в Македония. Един ден с конете орях нивата ни, която беше до шосето. Обичах да ора, правите бразди ме радваха, стараех се, а и имахме много хубави коне – ех, какви коне имахме! По едно време долу на шосето спря автомобил, от него слезе добре облечен господин и се отправи към мен. Казах, че конете ми бяха буйни, и аз изцяло се бях отдал на това да ги управлявам, сигурно съм търчал след тях с изплезен език! Господинът застана встрани, наблюдаваше ме с внимание и по едно време ми каза: „Ей, момче, браво на теб, добре се справяш! Я виж ти, та ти си бил вече прилежен стопанин?! Похвално, браво!“ и т. н.

Стоя близо половин час, а аз се стараех още повече, окрилен от думите ОЩЕ >>>>>>

Нов опит за разгадаването на народностния феномен Бойко Борисов

(Част първа)

(Част втора)