Еротична снимка

Да, това е една снимка, която участва в психологически експеримент, свързан с изследване на някои особености на съзнанието на хората, странстващи из нашия интернет. Снимката е достатъчно провокираща, но по оценка на експерти не е порнографска (което е спорно). Порнографията престъпление ли е у нас? Незнанието на законите престъпление ли е? Понеже, признавам си, наистина не зная дали е престъпление да се показват порнографски изображения. Да, ама ако снимката не е порнографска?

ОК, ще се разберем за тия неща в съда, а сега ето самата снимка:

Кимаме с глава наопаки, защото и всичко останало правим наопаки

Попитах читателите на блога как мислят, защо казваме „да“ и „не“ с глава обратно на начина, по който го прави целия останал свят (с малки изключения). Получих интересни отговори, а сега е време да кажа и своето разбиране. То е доста провокиращо, но няма друг начин: всички средства са позволени когато се търси истината. Та ето какво мисля аз…

Жестовете, за разлика от думите, са нещо изцяло истинско. Те разкриват, а не могат да скриват. Защото, да признаем, с думите си служим най-вече за това да прикриваме, а не да за разкриваме истината. С жестове обаче трудно се лъже. Жестът издава истинското, неприкрито отношение и разбиране. Ето затова, струва ми се, най-искрените хора са глухонемите, които разговарят с езика на жестовете. Останалите хора, общо взето, сме лъжци – или поне сме прекалено неискрени. „Изречената мисъл е лъжа“, казал го е един велик руски поет.

Та от тази гледна точка излиза, че има огромен символичен смисъл в това как ние, българите, казваме „да“ и „не“ с глава. Правим го наопаки на целия останал свят, дали пък това не е показател, че и останалите неща правим също така наопаки? Има голяма загадка в този наш уникален начин, по който казваме с жест най-простите, но и най-категорични думи в езика на човека, думите „да“ и „не“. Ако изтълкуваме изчерпателно скрития смисъл в това многозначително явление, може би ще разберем най-важното за самите себе си.

Всички по света казват с глава „да“, а ние със същия жест казваме „не“. Дали пък не го правим от инат? Ей-така, просто да го правим наопаки? Ако е така, значи прословутият български инат намира в кимането с глава своето най-ясно обяснение. Или пък това говори за някаква архаична наша склонност към изолация от останалия свят? Нали знаете нашето „От Искъро по-длибоко нема!“? Все искаме да сме различни и „най-велики“, всичко наше е „най-доброто“, слабо ни интересува какви са останалите народи – така ли е това? Всичко преценяме през нашите дребнички мащаби и критерии, явно малка е не само земята ни, но са прекалено дребнички и душите ни?

Ако разсъждаваме по този начин, може би ще се навържат в нещо цяло всички наши национални пороци, недостатъци, комплекси за малоценност, а също и такива за нашата „извънмерна величавост“ и особеност. Колкото сме склонни да се самоунизяваме и колкото не уважаваме самите себе си, толкова сме склонни и да се самовъзвеличаваме и да изпадаме в едно тъпо самохвалство. Но да се върнем на въпроса: това, че кимаме обратно с глава дали пък не е знак, че и всичко останало правим тъкмо наопаки – в сравнение с това както се прави всичко по целия останал свят?

Ето че за да се приеме това, се искат доказателства. Да се опитам да намеря поне няколко. Пък като се установи начина на тълкуване, тогава всеки сам ще може да си изтълкува и останалото.

По цял свят всички до един народи смятат, че свободата е лично и най-отговорно дело най-напред на индивида, а пък свободата на един народ е преди всичко друго негово собствено завоевание. Общата, националната свобода зависи обаче от индивидуалната, от степента, в която идеята за свобода владее душите ни, от развитостта или неразвитостта на нашето собствено (само)съзнание за свобода. Ако индивидът не е освободил най-напред самия себе си, и ако това не е станало поне с по-голямата част от народа, то такъв народ няма да узрее до момента, в който сам да завоюва свободата си. Индивидуалното определя общностното, личностното е водещото, а не комунално-социалното. Така е по цял свят, така се разбират тези принципни и най-важни зависимости, но у нас специално всичко се разбира тъкмо… наопаки. Помислете сами, нима ние не сме единствените от съседните ни балкански народи, които просто сме чакали „дядо Иван“ да ни освободи, а не сме направили нужното сами да се освободим? Левски, горкият, все е повтарял: „Който ще ни освободи, той ще ни и пороби…“, ама чул ли го е някой? И ето, поради тази коварна липса на всеобща решимост и отдаденост на свободата у индивидите сме стигнали до нашите… батаци. До оня кървав Батак, пък и до всички други батаци, които сме си устройвали сами, играейки си по най-неразумен начин със собствената съдба…

Ето друг пример, другите източно-европейски народи с всеобща решимост и поразително свободолюбие бързо отхвърлиха последиците на комунизма, а ние, поради нерешителността си, си забъркахме такъв батак, от който до момента не се забелязва някаква надежда за излизане. Допуснахме комунистите да станат „капиталисти“, да станат една лакома и алчна олигархия, която безброй пъти ни лъга и краде, но мнозинството пак й вярва. Ето че правим всичко наопаки: безброй пъти уж тръгвахме напред и при първите трудности се отказвахме и завивахме назад. Така обаче не се прави, ако се намери поне малко решимост и повечко смелост, нещата ще потръгнат. Ала ето че при нас специално не се намира. И си правим най-ужасни, направо непростими глупости, например, избираме си за управници лъжци и шарлатани като царя, като Сидеров, като дон Бойко. Само и само да отстояваме своята привързаност към правенето на всичко тъкмо наопаки, а не както се прави по цял свят. Друг народ ще изтръгне с голи ръце езиците на лъжците, след като разбере, че са го излъгали, а пък ние гледаме тъпо и им… прощаваме. Нещо повече: продължаваме да им вярваме! Пак ни лъжат, и пак им вярваме. По-наивен и по-простодушен в най-отвратителния смисъл на тази дума народ от нашия няма по цялата планета, това е. Все едно сме някакви подивели мазохисти, та искаме винаги сами да се самоизмъчваме, за изстрадваме глупостите и неразумността си. Изстрадваме ги, и пак продължаваме все в тоя дух, все наопаки. Та какво от тази гледна точка остава за този все пак малозначителен жест, че въртим главата си като казваме „да“ или „не“ наопаки на това както го прави целия свят?

Ето това е основното в моето тълкуване. Кимаме с глава наопаки, защото и всичко останало правим наопаки. Това е нашата българска орис. Това е и нашето българско проклятие. Ние сме народ, съставен от инатчии. Колкото по-инатлив си, толкова по-народен изглеждаш. Колкото по-лъжлив е някой, толкова повече го харесват. Който е по-крадлив, нему се възхищават най-много. И му завиждат даже. И са готови даже паметник да му вдигнат. Ето, на Тодор Живков пак вдигнаха паметник, на най-големия лъжец в историята ни. И му носят свежи цветя. И плачат още за него като се сетят „как хубаво ги бил хранел и поил“. Пълна отврат. Това е.

Има едно успокоително обстоятелство обаче, с което искам да завърша. Надеждата е в тия българи, които ходят да работят и да живеят в други, в нормални страни. Които са избягали от този наш прословут батак, за да уредят живота си навън. Защо в тях е надеждата ли? Ами защото като ходят там, те се откъсват от нашата коварна национална психология и малко по малко започват да стават нормални хора. Между другото започват да казват „да“ и „не“ с глава така, както това се прави по целия свят. То именно е знак, че и всичко останало ще започнат да го правят както се прави. Почват да работят както се работи, почват да учат както се учи, почват да любят както се люби. Почват и да чувстват свободата си, да държат на достойнството си. С една дума, започват да се цивилизоват, да стават все по-причастни на великата цивилизация на свободата, към която ние, уви, принадлежим все още само формално. Тия хора като почнат един ден да се връщат тук, те ще извършат така потребния поврат в живота на нацията ни. А пък тия, дето сме тука, ще се инатим, ще се инатим, пък ще клекнем най-после. Защото животът никому не прощава ината. С инат не се живее. С инат само можеш да си счупиш главата. И нищо да не разбереш от живота. Въпреки че си уж живял. Че си живял… „наужким“. Ето до това води нашият прословут инат. И нашата крайно глупава привързаност към… несвободата. Към така сладката несвобода. Проклета да е тя най-после!

Германският модел капитализъм

Германското икономическо чудо, довело до това, че Германия днес дава повече от 53% от износа вътре в Общността, а след обединението си стана втора (в икономическо отношение) държава в света, се основава на следните „мисловни предпоставки“:

• Предпочитане на разума, съсредоточен или привлечен в едно намерение или цел (посока);
• Живот според универсални кодекси от правила и закони. „Немска дисциплинираност“ на мисленето и действието; „Ред и законност“;
• Федерализъм като противотежест на признатия централизъм; свободна конкуренция на федерално ниво и „регионални експерименти“ с оглед налагане на местните производства;
• „Германската душа се състои от коридори, свързани помежду си, от пещери, скривалища и тъмници, нейното безредие съдържа нещо очарователно и мистериозно; германецът познава тайните пътеки към хаоса“(Фр. Ницше);
• „Контраст между страстта на германците за ред и тяхната склонност към романтизъм, ирационалност и екстремизъм“ (Д. Ардах); цялото е по-важно от отделната част;
• Холистичен подход, свързване на цялостни и подредени системи;
• „Възход чрез силна технология“, професията е по-скоро призвание, отколкото работа, „бизнес“;
• Огромни субсидии за културата (театри, опери, музеи)
• Немското усещане за единството между природата на човека и околната му среда (силна екологична политика, провеждана и от двете партии);
• Стойността трябва да е вградена в солидни и ценни продукти. „Блясъкът на златото води до лудост“ („немското презрение към парите и печалбите“); сътрудничество между труда и бизнеса, между работници и работодатели;
• Доктрина за „социално отговорната свобода“. Стремеж да се даде възможно най-голям принос за обществото (печалбата на заден план);
• Стремеж към консенсус.
• „Германският тип личност“ има широко, тайно, лично пространство и малко обществено пространство (не е толкова лесно да се опознае един германец, не се разкрива лесно, не са много общителни, повечето неща споделят само с най-близки приятели и пр.) в противоположност на американците (отличаващи се с малко лично пространство, но с голямо „обществено пространство“, което е лесно достъпно, американска откритост към общуването, американците са дружелюбни, лесни за опознаване) – по теорията на Курт Левин;
• Увлечение по ранговете, титлите, високия обществен статут;
• Практичност и амбициозност. Много голям брой малки и средни частни компании, управлявани от основателите си;
• Непрестанен успех на организации, поддържани на човешко равнище, неразраснали се до анонимност;
• Богатството се създава от вътрешните богатства на душата;
• Неотклонно практично професионално обучение, квалификация и преквалификация на милиони германци;
• Богата обща и класическа образованост.
• Склонност да се спори с началника – ако се съзнава, че заповедта е погрешна и т.н.

Мисля, че посоченото и извлеченото от книгата „Седемте култури на капитализма“ на Търнър и Тромпенаарс – и допълнено с някои мои „философеми“ – е   предостатъчно. То илюстрира безбрежните хоризонти на свободата, които се разкриват пред индивидите и нациите, които са влюбени в нея.

Трябва или не трябва да бъде „пренаписана“ историята ни?

По начина, по който някои неистово ревнаха: „Сакън, историята ни не трябва да бъде пренаписана!!!“, нормалният непредубеден човек съди, че нашата история наистина се нуждае от пренаписване и преосмисляне. Не само защото тъкмо Гоце, Панто и Божо са най-горещите защитници на тезата, че историята ни си е написана „прекрасно“, а защото всяко ново поколение се нуждае от нов, свеж поглед към миналото на своя народ. И защото реакциите ни спрямо миналото, подобно на огледало, ни показват какви сме ние самите – и какви искаме или не искаме да бъдем.

Днешният българин вече не е унизеният, потиснат и недостойно съществуващ „масов индивид“ на комунизма, а мнозина вече чувстват себе си свободни и държащи на свободата си личности. Ала „човешката маса“, мнозинството от нас, все още се оставя да бъде приспивана с умилителни приказки за това какви сме били някога – и какви трябва да си останем сега, защото не дай Боже да се променим, та да престанем да бъдем така унизени, малодушни, подли, несвободни и недостойни. Безспорно е, че ония, които държат историята ни да си остане непроменена, искат и ние да не се променим: настоящето и особено бъдещето на човека и на народите зависи в известен смисъл от миналото им, от това как разбират и доколко схващат онова, което миналото им говори – за тях самите. Ако си останем все същите, и ако погледът ни спрямо собственото ни минало си остане примрежен от онази коварна неадекватност, която е била натрупана по политически и дори “романтични” причини, то това означава, че ще продължаваме да пребиваваме в неяснота относно самите себе си, а това е недопустимо за човешки същества, обитаващи вече не 19 или 20, а 21 век.

Интересно е и това, че тия, които са против “пренаписването” на историята особено във връзка с нашумелия случай около баташкото клане, те същите (по една “случайност” все ченгета от ДС!) са и против “прочитането” на случилото се в най-новата ни, съвсем близка история. Знаете за величавата епопея с досиетата, в която решаваща роля изиграха все същите ченгета-историци, и все пак успяха да направят така, че досиетата да не се прочетат или да се четат избирателно и дори “фрагментарно”. Виждате, че има необходима връзка на тяхната позиция както по отношение на лютата им битка да не се “пренаписва” по-старата ни история, така и по повод на безмерното им нежелание да бъдат прочетени страниците на по-новата ни история. По тази логика излиза, че същите тези мохикани имат и съответната позиция и спрямо разбирането на случващото се ето сега, в тия наши дни, в съвременността. Явно работата става дебела, няма нищо случайно и от нас се иска да разберем защо тия се държат така странно. За своите цели същите тези съвсем наскоро организираха дори и помпозна церемония по препогребване на костите на един български цар, живял преди 800 години: дали и тук няма нещо доста показателно в старанията на тия “специалисти по костите и черепите” (защото и в най-новата ни история са пращели от удари черепи и са били чупени кости в подземията на зловещата ДС!).

Има и нещо още по-важно обаче: историческата истина е крайно трудна за установяване и дори, бих казал, мистериозна и неуловима. Нещо се е случило по определен начин, за него има факти и свидетелства от най-различен род. Но безпристрастната реконструкция на случилото се в една отминала историческа епоха си остава недостижим идеал за историците поради един решаващ фактор: историята се прави от хора, тя е човешка, пък и времева реалност, и затова неизбежен е оценъчният, субективният момент, а пък намеси ли се той, то картината на случилото се в нашите съзнания няма как да не се изкриви, понякога и до неузнаваемост. Всеки човек по особен начин преживява случилото се преди векове, пък дори и онова, което е станало вчера или дори днес: ние не сме еднакви, имаме различни ценности, и явно не можем по един и същ начин да възприемаме ставащото, какво пък остава за станалото преди много години. Затова в разказите на историците за миналото няма как да бъде изваден “извън скобите” субективният, човешкият, ценностният момент, понеже техен “предмет” е тъкмо една човешка историческа реалност. Всеки по различен начин успява да се вживее в случилото се преди много години и така да постигне някакъв значим смисъл за себе си, който да обогати, разшири или стесни неговия жизнен, пък и исторически хоризонт. Затова неизбежен е плурализмът в една такава наука като историята, трактуваща човешки феномени и реалности: в нея “едното”, “единствено”, “строго научно”, “обективно” и “общозадължително” разбиране е недостижима химера, а пък който иска да ни го налага, използвайки било “аргумента на тоягата” (преди не съвсем много време, при комунизма именно), било високопарни патриотарски лозунги (днес), в такъв винаги трябва да разпознаваме нескривани, спекулативни и нечисти намерения. Явно той не го прави заради “едната свещена истина”, а преследвайки определен интерес, най-често политически. Така че в стореното в тия дни от абсурдни дейци като Гоце и Божо и в прислугващата им “академична” и “интелектуална” паплач, която не се посвени даже да забрани една научна конференция, трябва да си преголям наивник за да не разпознаеш нечист политически интерес. Спекулантите с “българските идеали”, с “нашето национално достойнство”, ония, които не се посвеняват да ровят дори в костите на мъртвите за да се издокарат пред упоения от наивни вярвания и фалшиви идеали наш нещастен съвременник, такива не заслужават снизхождение, за такива няма нищо свято.

Да се “пренапише” историята – да използвам все пак този неудачен израз, който ни го подари “историкът” Гоце Първанов – всъщност означава да се приложат към миналото и историята други гледни точки, други ценности и друг, по-трезв, освободен от психологически и други ограничения и наслоявания научен подход. Ние непрекъснато се променяме, как тогава нашите възгледи и ценностите ни да не се менят, да си остават все същите?! В историческата наука пък, подобно на философската или психологическата наука, няма и не може да има “общозадължителен” начин на тълкуване, на възприятие, на описание и на реконструкция, а допускането му означава ликвидиране на свободата на научните търсения. Както правим историята си всеки ден, така и динамиката на нашето съзнание води до това, че ние всеки ден, променяйки се, променяме и своите възгледи, в това чисто и по отношение на миналото, да не говорим за настоящето. Както не можем да мислим еднакво, така и не можем да възприемаме и миналото на народа си по един и същ казионен, “общонационален” или “държавен” начин. Това последното е характерно за тоталитарните, моноидеологични, комунистически и национал-социалистически държави, в които няма и не може да има плурализъм и свобода. Но ето че в наше време той възкръсва в страни като путинова Русия, а, както виждаме, уви, и в гоцева България.

Истинската наука не изпълнява “държавни поръчки”, нито пък обслужва “националната идеология”, а тя си има свои, вътрешни критерии за научност, аргументация и изследване, които показват ефективността и резултатността си само в свободните научни дискусии. Забраната на такива дискусии уж в името на “най-светъл национален идеал” е убиване на свободата и опит за налагане на политически диктат над мисълта. Това в 21 век не може да бъде допуснато, особено пък в страна, член на Европейския съюз. Ето че Гоце Първанов и други такива като него, демонстриращи без особено замисляне своята причастност към вехти, анахронични социални практики, с това само показват абсурдността си, своята ненужност, отдадеността си на толкова обречените опити да се съпротивляват на неудържимите кълнове на новото. На едно ново и свободно съзнание, гледащо непредубедено и трезво не само върху историята, но и особоне върху случващото се ето сега, пред очите ни.

Накратко казано, благодарение на станалото напоследък се разбра и от последните хора у нас, че бивш комунист няма, а също и че “европеичността” и “модерността” на нашите леви от типа на същия този Гоце Първанов е безкрайно фалшива, е просто един мит. От рода на същите тези исторически митове, в защита на които тази компания без да мисли се юрна, опитвайки се забрани кълновете и растежа на едно ново, свободно и модерно съзнание сред толкова изстрадалото българско племе.

Авторски, издателски и читателски неволи: как една книга да стигне до своя читател?

Излезе от печат книгата ми ЕРОТИКА И СВОБОДА (Практическа психология на пола, секса и любовта). Отидох в издадателството да я видя. Корицата е хубава, а и изданието изобщо: спор няма, наистина качествени са книгите, издадени от авторитетното издателство „ИЗТОК-ЗАПАД“. Сега остава да се разпространява. И ето тук възниква един проблем с разпространението на книгите, който искам да споделя.

След издаването им книгите отиват на борсата в Полиграфическия комбинат „Димитър Благоев“ (май така още се нарича?). Там идват книжари (търговци на книги на дребно), които – забележете! – сами решават коя книга ще върви, ще се продава, и вземат от нея. Решават – забележете! – вместо… читателя. Нормалното е книжарят да осигури достъп до всички новоизлезли книги на своите клиенти (купувачите на книги), стига да ги уважаваше. Но понеже, от една страна, се издават изключително много книги, книжарите, изглежда, нямат тази възможност, и затова сами избират кои книги да доставят в книжарниците си. От друга страна, явно, ги е страх да не стане така, че да вземат някоя книга, пък тя после да не се продаде – или пък да се застои прекалено много в книжарниците им (примерно с години). Сигурно има и други фактори за това (не съм търговец на книги и не мога да знам), но факт е, че книжарите на борсата сами решават коя книга ще се продаде, коя е „печеливша“, коя ще стигне до читателите, а коя ще си остане на борсата, без да стигне до тях. Книжарят си има един интерес – печалбата – и затова си представете какво се получава, когато се задвижи тази „пазарна логика“ – изкривена и извратена, както, впрочем, и всичко друго у нас. Вероятно много стойностни книги никога няма да стигнат до своите читатели, а пък и ситуацията, в която изпада читателят, не е за завиждане: много често ти се налага да обикаляш без резултат в търсенето на някоя книга, за която книжарите вместо теб са решили, че не си струва да бъде предлагана в техните книжарници, понеже… няма да върви. Най-дразнещото в случая е, че някой друг решава вместо читателя кои книги да стигнат изобщо до читателите, и кои да бъдат лишени от тази възможност. Какъв е изходът от това?

Поставям тия въпроси и по лични причини. Моите книги не са „пазарни“, те не са издадени с цел печалба, по тази причина са избягвани от търговците. Това са философски и психологически книги, а такъв род четиво не е сред най-популярните. Нямам и възможност да правя реклама на книгите си, защото за това се искат големи средства. Вярно е, че книгите ми не са издадени в големи тиражи, и че все пак се продават (обикновено след 2-3-4 години от издаването им). Ето един парадокс: миналата година през август излезе книгата ми ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА. Оттогава-досега са продадени само… 9 книги (по сведения на моя разпространител на борсата). Явно системата, за която писах горе, е причина за това. Как да стане така, че всяка книга да стигне до своя читател – това е въпрос, върху който си струва да се помисли. Отговорът е един: чрез реклама, защото рекламата на книги влияе и на книжарите, а пък като чуят, че някоя книга се рекламира, те си правят сметката, че тя ще се и продава (тук не става дума за качествата на самата книга). Същият този мой разпространител на книги от борсата ми каза следното: когато една книга се представи, да речем, от Бареков в сутрешния блок на БТВ, такава книга се разпродава за кратко време (две-три седмици). Независимо каква е тази книга. Читателите и книжарите, бидейки човешки същества, явно са подвластни на рекламата, този съвременен властелин на масовите вкусове. И какво да правя примерно аз, след като не мога да осигуря средства за реклама ето например на моята нова книга, която, убеден съм в това, е безкрайно необходима и полезна книга за много, преди всичко млади хора?

Има обаче и нещо друго, още по-неприятно. Разпространителите на книги (на едро и на дребно) вземат общо до 45-50% от коричната цена на книгата. Това, че авторът е написал книгата, а пък издателят я е създал като книга, извадил я е на белия свят, се оказва равностойно по „цена на труда“ с това, че някои хора ще я доставят до читателя. Другояче казано, разпространителите и книжарите (независимо че вършат необходима и полезна работа), обират труда на автори и издатели, или си присвояват все пак незаслужено голяма част от стойността на книгата. Издателят обаче си взема своето, разходи плюс печалба, ако не го направи, той няма смисъл да се занимава с издаването на книги. Ощетеният в крайна сметка се оказва… авторът на книгата, който, чини ми се, има решаваща роля за появата й. Хонорарите са мизерни, или пък ако авторът издаде книгата на свои средства, той едва-едва ще си върне разходите, а път труда му като автор ще си остане… безвъзмезден. Това едва ли е справедливо: защото авторът един вид… подарява книгата си на обществото. Но и авторите са хора, техният нелек труд също трябва да бъде оценен, а пък и те трябва, чини ми се, също да живеят.

Какво да се прави в такъв случай? Мисля за това и ето какво ми хрумва: авторите и читателите да отхвърлят тиранията и обирджийството на книжарите и разпространителите. Това може да стане по много начини, един от тях е: автори (които сами са си издали книгата) и читатели да осъществят пряк контакт, при което и двете страни ще спечелят. Ето как. Представям си го като се използват предимствата на интернет. Ето, да речем, някои от читателите на този блог примерно могат да искат да прочетат и една книга на неговия автор. Примерно тази, новоизлязлата. Аз оставих половината от тиража от 500 книги на борсата, а другата половина е у мен. Няма нищо лошо да се опитам да я продам сам, без посредничеството на книжари и разпространители. Цената на книгата е 8 лв. Дадена на борсата, половината от тази цена ще отиде в книжарите и разпространителите. Читателят поема цялата тежест, плаща всичко. Но ако се свърже с мен като автор и издател (в случая), аз мога да му направя сериозна отстъпка. Примерно дори два лева от цената. С друга част от цената ще поема пощенските разходи по изпращането на книгата на читателя, който е заявил, че иска тази книга (примерно още 1 лв.). Аз като издател съм длъжен да върна парите по издаването на моя „спонсор“ (такава ни е уговорката, нещо че той все пак е спонсор). За това ще е необходима половината от цената, т.е. 4 лв. И ето че така ще остане 1 лв. и за автора. Иначе, ако разпространителите и книжарите са в схемата, те взимат половината, а за автора не остава нищо. По тази схема, при която читателят има отстъпка от 2 лв. от цената на една книга, авторът (в случая) ще получи за труда си по написването на книгата цели… 250 лв.!!! От ония книги, които са у разпространителите, пък няма да получи нищо!!! Ако отстъпката от 2 лв. за купувача-читател на книгата, която е доста щедра, бъде намалена на 1 лв., то авторът тогава ще получи за труда си астрономическата сума от… 500 лв.!!! Жалко е, но… такива са реалностите у нас, всичко е дребно и дребнаво. Но все пак е поне символически жест, насърчаващ писането на книги от наши автори. Това е ситуацията, описах я подробно и искрено, без да спестя нищо, пък който иска да се смее, който иска… да плаче. И двете са съвсем нормални реакции на това жалко положение, за което стана дума.

Та така: ако някой иска да си купи моята нова книга, нека да ми пише на имейла angeligdb@abv.bg и аз ще му я пратя по пощата с отстъпка от цената. А пък той би трябвало да ми прати със запис парите. На доверие, друг начин няма. Аз никой няма да излъжа, разбира се. Публичността е задължаваща, аз не съм инкогнито. Понеже читателят-купувач на книга обаче е обикновено инкогнито, ако аз му пратя книгата, той може и да не ми прати парите. По тази причина, мисля, нормалното е първо той да ми прати със запис парите, а пък аз ще му пратя книгата. Друг начин не виждам (за момента). Извинявам се за дългите обяснения, моля за снизхождение, в тая област (продаването на книги) съм пълен профан…