Търсене на Абсолюта

1.Изворите на съществуването

Дали този въпрос не трябва да звучи така: “Кой е извора на съществуването?”, това също е въпрос, на който сме длъжни да отговорим. Защото може да се окаже, че съществува само един Вечен Извор, благодарение на който “всичко съществуващо изобщо съществува”.
Ще се опрем по необходимост на гледните точки по този въпрос, които човечеството познава. Ще ги съпоставим и “претеглим”, за да разберем коя от тях е най-близо до истината, единственото, което може да ни интересува. Не е нужно да се лутаме и да измисляме онова, което отдавна е намерено и казано по най-убедителен начин. Не трябва да сме прекалено самонадеяни, макар че не е лошо да разчиташ преди всичко на себе си.
Първата гледна точка, ясно определяща извора на съществуването, е изразена от Св. Августин така: “Величествено и божествено е онова, дето нашият Бог рекъл на слугата си: “Аз съм съществуващият” и: “Кажи на синовете израилеви: Съществуващият ме прати прати при вас” (Изх.,3: 14). Той наистина съществува, защото е непроменлив. Защото промяната прави несъществуващото – съществуващо. Значи той, който е непроменлив, наистина съществува; сътворените от него неща приемат – всяко според мярата си – своето битие от него. Следователно нему, на безусловно съществуващия, противоположно може да бъде единствено несъществуващото; затова от него е всяко благо и пак от него е всяко естествено съществуване: защото всяко естествено съществуване е благо. И тъй, всяка природа е добра и всяко благо е от Бога: следователно всяка природа е от Бога…Всички неща, които не са родени из Бога, са сътворени от него чрез Словото му не от нещо вече съществуващо, а от абсолютно несъществуващото, сиреч от нищо… Речено е: “Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо” (II. Мак., 7: 28). А в псалма: “Той каза – и се създадоха” Пс., 148: 5) От всичко това е ясно, че не из себе си го е родил, ами в словото и със заповед го е сътворил. А щом не из себе си – значи непременно от нищо. Защото няма друго, от което да го е сътворил; и затова апостолът казва съвършено определено: “Всичко е от Него, чрез Него и у Него” (Рим., 11: 36) “(Цит. по Ц. Бояджиев, “Августин и Декарт”, с. 31-32). Едва ли някъде другаде може да се намери по-ясно изразено християнското разбиране относно изворите на съществуващото: те са в Битието, което с основание може да заяви за себе си “Аз съм Съществуващият”, всичко друго непрекъснато дължи съществуването си на Него, без Него няма да съществува. Ето го и категоричния отговор на въпроса, с който започнахме всичките си търсения, въпроса “Защо съществувам?”; отговорът е: “Защото Той така е поискал”.
Какво означава това за нас, живеещите в този век? Любопитно историческо свидетелство? Религиозно съзнание? Незачитане на човека? “Отломка” от миналото? Или: нещо безкрайно важно, нещо, без което не може да се живее, без което не може да се разбира съществуването?
Нашата “лековатост”, нашата неспособност за вникване (старите хора наричали това “вятърничавост”!) ни пречи да разбираме и ни тласка към объркаността, към обвитото с мъгла съзнание, което не схваща противоречията и затова пребивава в някаква измамна “умиротвореност”, в някакъв фалшив уют. Този “уют” трябва да бъде разтърсен и подкопан из основи, от което ще се появи будността, победила коварната дрямка. Ще приведа дълъг откъс от книгата на големия български философ Ц. Бояджиев, в която се обсъждат в превъзходна форма най-значимите въпроси, от които зависи съществуването ни, книгата “Августин и Декарт”. Всичко което тук ни интересува, там е казано безкрайно убедително, ясно и по вълнуващ душата начин. Защо нещо трябва да се казва наново, след като някъде вече е било казано по най-изящен, съвършен начин? Това е основанието да подтисна досадата си от “цитирането” и да прибягна към него: ако можех да го кажа по- добре, бих го казал, но щом не може да се каже по-добре, нека да говори този, който е постигнал съвършения изказ.
“Ала какво означава за християнина “да бъде”? Разбира се, като християнин аз не мога да съм в собствения смисъл на думата, защото друг е този, който действително е. Абсолютната битийна самотъждественост характеризира съществуването на оня, чиято същност имплицира неговото “да бъде” и който сам възвестява на Мойсея: “Аз съм съществуващият”, Ego sum, gui sum (Изх., 3: 14) Всяка битийност, следователно, пряко произхожда от онова висше битие, чието съществуване съвпада с неговата същност.
За човека – като творение – “да бъде” ще означава да бъде от, чрез и В Бога. Самият живот на човека е богопризнание, вяра и любов към оня, който е “Бог не на мъртви, а на живи” (Мат., 22: 32). Животът извира (подчертано от мен, А.Г.) от Словото Божие (Йоан, 1: 4) и затова единственото условие за пребъдване в живота е причастността към Христа (срв. Йоан, 17: 3; I Йоан, 5: 11-12). Господ е “крепост на моя живот” (Пс., 26: 1); застанал “от дясната ми страна”, той е гарантът на непоклатимостта на моето съществуване (Пс.,15: 8), вечната подкрепа, милост и памет за мене (Пс., 72: 23), (51: 3; 113: 20). Бог е този, който след всички беди ме оживява и извежда от земните бездни (Пс., 70: 20), той е основанието за моята идентичност. Затова праведникът Иов е несмутим в своята вяра, че “Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят” (Иов, 19: 25-27).
Смъртта е съществуване без Бога. Затова себеотричането от Бога е безумие (Срв. Пс., 13: 1), наказано с не-живот. Библейският текст е още по-категоричен. Не само споменатата метафизическа резигнация, но дори и обикновеното съмнение извежда човека от битийното равновесие, нарушава самоидентичността на неговия живот и го прави подобен на “морска вълна, издигана и размятана от вятъра” (Изк., 1: 6)…
Нека припомним забележителния пасаж от потресаващата молитва (на Августин) към Бога, с която започва първата книга от “Монолози”: “Бог, отдалечаването от когото е равнозначно на умиране, възвръщането към когото е равнозначно на оживяване, обитаването в когото е равнозначно на живот. Бог, когото не изоставя никой, освен измаменият… Бог, да изоставиш когото е все едно да загинеш… Боже, който събличаш от нас несъществуващото и ни обличаш със съществуващото… Боже, който ни даваш хляба на живота… Боже, чрез когото не ни въвеждат в съмнение невярващите, чрез когото отхвърляме заблуждението… Ако ти изоставиш, всичко загива; ала ти не оставяш”.
“Аз съм” следователно означава: аз съм от Бога, от оня, който единствен с право може да каже “аз съм”. И аз съм единствено докато съм причастен на Божието битие, доколкото – като Божие творение – имам в себе си неотменно искрата на това вечно самотъждествено ego sum gui sum. Разбира се, аз съм тварно същество и поради това съм способен на всевъзможни девиации от върховното метафизическо тъждество. Строго погледнато, всеки мой индивидуален акт, самият акт на моето физическо раждане е отклонение от абсолютността на “аз съм”. Защото аз се раждам за живот, ала и за смърт, за блаженство, ала и за страдание, за радост, ала и за печал, за вяра, ала и за разочарование, за слово, ала и за безмълвие. В този смисъл аз съм пресечната точка на битието и небитието, на живота и смъртта, на “съществувам” и “не съществувам”. И живота на християнина собствено и не е нещо друго, освен драматично балансиране между битийните и небитийните модалности на собственото му съществуване. Крайна форма на небитийността е грехът. Ала какво друго е грехът, освен заблуждение – непознаване или пренебрегване на Бога, отстъпване на богоустановения онтологически порядък. Грехът е отклоняване от истината на битието и това отклоняване не е епистемологично, а съвършено метафизично – то е “из-биване” от собственото ни място, разрушаване на финото равновесие между нашето съществуване и несъществуване, на онова равновесие, което именно гарантира живота ни като Божии твари.
Заблуждението (аз мога да се заблуждавам единствено в греха, защото праведността ме удържа в истината, в правдата) е агресия на небитието в човешката екзистенция. В заблуждението аз губя не просто познавателните си ориентири в света, но и метафизическата си опора, самото основание на моя живот. Когато безумецът изрече в сърцето си “Няма Бог”, той не просто изказва едно невярно твърдение, а извършва по същество един акт на метафизическо самоубийство. Защото “няма Бог” ще рече: няма метафизически самотъждествено битие, няма никой който да е, а следователно няма откъде и аз самият да съм. Когато се заблуждавам, аз не съм; когато се заблуждавам, аз пропадам в страшната бездна на нищото. Si fallor е равнозначно на si non existo.
Но даже и когато не съществувам (когато съгрешавам в похотта на плътта, в похотта на гордостта или в похотта на очите си), аз все пак съм. Защото никога в земния си живот аз не преставам да бъда Божи. Аз съм вечно надвесен над бездната, ала и вечно Божията десница ме удържа над нея. Дори и в най-тежкото, в най-греховното заблуждение (че не съществувам, а значи – че не Бог ме е сътворил), в мен все пак се запазва “коефициент” на битийност, изравняващ моето съществуване. И аз мога да отстъпя от себе си (от Бога в себе си!) – все едно: доколкото Бог ме е сътворил и доколкото моето поведение се ръководи не само от собствената ми воля, а и от Божието провидение, аз съм.
Тъкмо поради това самоубийство е недопустимо. Убивайки себе си, самоубиецът извършва човекоубийство, което и означава – посяга на неотменния коефициент битие в човека. Никое нещастие, никое прегрешение (дори прелюбодеянието) не може да оправдае посегателството срещу самото “съм”. Защото дори ако съгрешавам, аз все пак съм. Да се опитам да елиминирам това “съм” означава да въстана срещу самия божествен порядък и в крайна сметка срещу самия Бог, който именно съставлява собственото ми “съм”. Аз съм длъжен да съхранявам битието в мен, защото в грешността на моето емпирично живеене няма друга опора, от която да се оттласна, за да надмогна греха и да се върна към Бога. Августин специално подчертава тази идея, свързвайки забраната за самоубийство единствено с човека, но не и с животните или останалите твари. Защото корективното значение на отнемаемото “съм” има място единствено там, където е налице свободната воля, а значи – възможност за “продуциране” на грях, т.е. на небитие. “(Ц. Бояджиев, Августин и Декарт “ стр. 18 – 22)
От приведения анализ ясно личи че необходимо прибягнахме към толкова дълъг “цитат”; тук казаното изцяло се свежда до отговор на въпроса, който си зададохме, а именно кои са опорите на човешкото съществуване, кой е извора на живота, на който дължим жизнеността и съществуването си: такъв извор на съществуването е Съществуващият, този, който единствен може да каже “Аз съм, който съм” (Абсолютно и самодостатъчно битие), или Бог, благодарение на който всяко съществуващо изобщо съществува. Без Бога нищо нямаше да съществува затова е безумие нещо “нищожно съществуващо” (човек) да се запита: “А съществува ли Бог?”; това е показателно за откъсване от изворите на битието, то показва че задаващият въпроса сам придава на себе си несъществуване, такъв човек се е устремил не към живота, а към смъртта, значи ако иска да отстоява до край тази “гледна точка” той непременно трябва да се самоубие; лишавайки се от живот, който сам не си е дал, той няма да накърни или “размъти” изворите на живота, но поне ще “илюстрира” мисълта си с пример, ще и придаде “битие”, скачайки съвсем глупаво, впрочем, в небитието; казвайки “небитие”, сиреч несъществуване, аз се опитвам да изразя абсурдността на самоубийството като идея и като действие: небитието не притежава битие, да “скочиш” в небитието не значи че си се отървал кардинално от битието, в несъществуващото не може да се “отиде” тъкмо защото то не съществува, небитието е тук при нас и в нас също толкова, колкото тук при нас и в нас е битието, следователно самоубийството по същество не променя нищо, битие и небитие в човека са примесени и от нас зависи на кое ще дадем предимство, но в онтологически смисъл битие изцяло превъзхожда небитие (казваме: не-битие на нищото, явяващо се отрицание на битие, не казваме обаче за битие “не-не-битие”, водещото, основата, корена е битие), което показва, че така или иначе сме обречени на битието, не на не-битието.
Оказва се, че развиваната от Св. Августин християнска представа за битието и живота, за пътя към тях, за истината на битието на всяко съществуващо не е просто “гледна точка”, а е като че ли хоризонт, чрез който изобщо може да се гледа, върху който изобщо нещо може да се види – и разбере. Гледните точки, както ще видим по-нататък, се определят по същество от хоризонта и перспективата, която той задава, те напълно са зависими от тях (хоризонт и неговата перспектива), макар че в някои случаи да се представят даже като “обратна перспектива” или “друг, нов хоризонт”. Дори и да има всякакви хоризонти и перспективи, то нали светлината, благодарение на която виждаме, в това число и “не искащите да видят”, произлиза от извора на всичко, от вечния източник на светлина – Бог?! Нима светлината е произлязла от абсолютния мрак, от непрогледната тъмнина? Нима окото, което вижда, което различава, дължи способността си да вижда на… слепотата? Нима, накрая, човекът “сам себе си е направил” – подобно на Мюнхаузен, издърпващ сам себе си за косата от блатото, в което е затънал – както един философ, подражавайки на един пишещ “философия” търговец (Енгелс), съвсем наскоро и като че ли сериозно, “трезво” заяви?!

2. “Бог умря!”???

Това написа преди сто години Фр. Ницше, най-последователният нихилист, който философията познава. За да изведе и проведе навсякъде своя нихилизъм, борейки се срещу един друг нихилизъм от това време, този на социализма и марксизма, Ницше се насочи към “премахване” на “опората на всички опори”, т.е. към “детрониране на Бога”. Той направи това съвсем последователно, това трябва да му се признае, също го направи по най-красноречивия начин, който изобщо е възможен. “Посягайки” на Бога за да обоснове своя нихилизъм тъкмо върху нищото, Ницше без да иска доказва точно обратното: за да не паднем в бездната на абсолютния нихилизъм трябва да “приемем” Бога – макар че по-важното е ние самите да бъдем приети от Бога. Дали Ницше през всичките си дни и години на своето “велико дело” е усещал тънкия присмех на битието, намекващо му толкова ясно, че работи всъщност за това, което си мисли, че отрича? Едва ли, независимо от цялата си проницателност е успял да забележи най-важното: нихилизмът, събаряйки всички съградени до него ценности за да разчиства място за себе си, за налагане на самия себе си, с това демонстрира, че почвата на “от векове граденото” остава и не може да бъде премахната – а значи върху нея няма да покълнат семена върху развалините, семената на нихилизма, а ако покълнат, едва ли ще понесат “тежестта” на останките. Впрочем, съградил ли е нещо нихилизмът, което да остане за векове, не се ли събарят постройките му преди да са завършени, здрава ли е почвата под краката му, жизнеустойчиви ли са ценностите му – за тези неща ще говорим по-долу, вземайки повод от “мисловните построения” на великия нихилист Фридрих Ницше. Какво е нихилизмът като човешка и душевна нагласа, а също и (както е при Ницше) телесна нагласа, какво представляват неговите “изпарения” и “излъчвания”, които можем да срещнем и у себе си, а също и във всекидневието си, около себе си – това са любопитни въпроси, които не можем да заобиколим.
Ако не беше се родил Ницше, съзнанието на нихилизма би останало за всички нас нещо непознато, в този смисъл Ницше като че ли свърши безкрайно полезна работа, която едва ли друг можеше да свърши. След Ницше нихилизмът е прекалено ясен, а това е човешки и дори (!) Богу “угодно” дело. Както например в медицината откривателят на някоя страшна болест, който изчерпателно я е описал във всичките и метастази, заслужава адмирациите на човечеството и неговата благодарност, така и към Ницше трябва да се изпълним с уважение към подвига му на откривател на една болест на духа, която без неговите исполински усилия щеше да си остане непозната и подмолно “изяждаща” ни: което, знаем това, е по-страшното. Ницше пределно ясно описа “съзнанието и чувствителността на упадъка”, което ни помага да се съпротивляваме срещу него, да не се оставяме на неговата “изсмукваща” цялата ни жизненост сила, да не сме негови нищо неразбиращи жертви.
И така, вече посочихме изходната точка на Ницшевата философия на живота и на “ницшеанството”: елиминирането на Бога. Останал без Бога човекът вече няма друг избор освен да “положи” себе си на неговото място, т.е. да обяви човека за Бог, да превърне човека в “опора на всички опори”, “началото на всички начала”. Самият Ницше великолепно описва този решаващ всичко останало “мисловен ход”: “Цялата красота и възвишеност, която сме преписали на действителните и въображаемите неща, аз ще изискам обратно като достояние и произведение на човека, като негова прекрасна апология. Човекът като поет, като мислител, като Бог, като любов, като мощ; огромна е кралската му щедрост, с която той е надарил останалите същности, за да обеднее сам и се почувства клет… Защото именно той е създал нещата, на които се учудва.” Смяната на оптиката, лежаща в основата на ницшевата философия, която поставя човека на мястото на Бога, необходимо води до задачата за “претълкуване”, за нова интерпретация на всички ценности, които вече да бъдат погледнати под друг ъгъл. “Преоценката на всички ценности”, търсенето на ценността на тези ценности, изнамирането на нови ценности се оказва главното дело на Фридрих Ницше, което той без заобикалки и съвсем искрено нарича “утвърждаване на нихилизма”, а също и на “иморализма”. Ницше непрекъснато твърди, че “появата на нихилизма е необходима в определен момент” (вж “Волята за власт” С., 1996 г., с. 22), при това в един чисто философски маниер заявява категорично, че “нихилизмът е докрай обмислената логика на нашите велики ценности и идеали”. Още тук възниква цяла поредица от въпроси, касаеща “логиката” на нихилизма в неговия в неговия прекалено ясен ницшеански вид.
Най-напред в какво Ницше вижда необходимостта от “детрониране на Бога” и поставянето на човека на неговото (на Бога) място. Тази предпоставка съвсем не е безусловна за да се приема “на вяра” като нещо непоклатимо: ако Бог е “умрял” за “нечии глави” – то това съвсем не значи, че “наистина е умрял”, още по-малко пък че “съвсем не е съществувал” или че е “творение на човека”. През цялата си изстрадана философия Ницше се мъчи над този въпрос, но така или иначе не успява да обоснове своя принцип; нещо повече, цялото му красноречие – по “ницшеански” силните, духовити, красиви слова – се оказва твърде подозрително: защото непрекъснато се възприема като “префинен” опит за завоалиране на главното, като заместител на онова, което не може да се докаже – и изведе. Казаното най-очебийно личи в най-великата книга на Ницше, неговият “Заратустра” (“Тъй рече Заратустра”, издаден прибързано през 1990 година от тия, които криха Ницше от няколко поколения, в това число и моето). На първите страници на ницшевата “нова библия” (“Ново Евангелие”) Заратустра, вече четиридесет годишен мъж, оттеглил се в планината за да се “наслаждава на своя дух и на самотата си”, се обръща в ранни зори към слънцето за да му рече тъй:
“О, ти, велико светило!” Колко струва твоето щастие ако не бяха тези, на които ти светиш? Десет години ти изгряваше тук, над пещерата ми, и щеше да се преситиш и на заревото си, и на пътя си без мене, без моя орел и моята змия. Ала всяка сутрин ние те очаквахме копнежно, приемахме излишеството ти и те благословяхме за това.
Виж! Аз съм преситен от мъдростта си – като пчела, претоварена с много мед; трябват ми ръце, които се протягат към другите…
Затова аз трябва да се спусна в низината, както правиш ти вечер, когато снизхождаш зад морето и занасяш светлина и в долния свят, о, ти пребогато светило…
Благослови пахара, който се стреми да прелее и да ливне като златиста река, за да разнесе вредом отблясъка на твойто сияйно блаженство.
Ето! Пахарът се стреми да се изпразни и Заратустра иска да стане пак човек…”(там, с. 25-26)”.
Защо е тази потресаваща “философска поезия”, това разхитително красноречие, какво иска то да ни внуши?
Когато Заратустра най-напред среща един свят старец, търсещ корени в дъбравата, значи още в началото на своя път “надолу, към низината”, неговата тайна вече е “разобличена” с тези знаменити думи на странника-старец:
“Преди няколко години ти премина оттук…Тогава ти носеше пепелта си в планината: да не искаш сега да занесеш огъня си в низината? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач?… Променен е Заратустра, дето е станал Заратустра, пробудил се е Заратустра: какво дириш ти сега сред спящите…
Заратустра отвърна: Аз обичам людете.
“Следва един претрупан от “словестни излишества” разговор между стареца и Заратустра, в който става дума за Бога и човека, но Заратустра бърза да го прекрати – “за да не отнеме нещо” на стареца – и прибързано тръгва по пътя си, по пътя надолу. Ето го накрая и главния, “възловия” момент: “Когато остана сам Заратустра рече тъй на сърцето си:
–Та мигар е възможно това? Този стар светец в своята гора да не е чул още нищо за това, че Бог е мъртъв? “(там, с. 27)
По-нататък вече цялата книга, всички проповеди на Заратустра, не са нищо повече от илюстрация на тази основна мисъл, “логически извод” от нея. Но въпросът за това защо Бог е “умрял” в сърцето на Заратустра (и Ницше) и дали това е така и “наистина”, вече не се обсъжда. Пленен от една мисъл, явяваща се извор на всеки нихилизъм, Ницше със страст се впуска в изследване на ония бездни, които се откриват на човека заради нея. Но през цялото време, надничайки над бездните, над пропастите, вглеждайки се в откриващото се, Ницше все пак не скача стремглаво в тях: защото с нихилизма – не като душевна нагласа, като съзнание, но като действия, като практика, като живот – не може да се живее, значи самият живот не понася, не “търпи” нихилизма, животът така или иначе се свежда до това да надмогваме всеки порив към нищото, да го побеждаваме. Че това е така, е ясно само по себе си: нихилизмът не като философия, но като действие, т.е. действителният нихилизъм, започва с кардиналното отхвърляне на живота, със самоубийството; самоубийството е първата истинска стъпка на “невиждащия смисъл в живота”, т.е. на последователния действителен нихилист. Ницше не започва с такова падане в бездната на нихилизма, той предпочита да остане при философията на нихилизма, не при самия нихилизъм, по същия начин както Шопенхауер през целия си живот е предпочитал да говори за песимизма и за отрицанието на волята за живот, седнал зад маса, отрупана с поддържащи живота изискани ястия и вина. Колко обаче струва една философия, която не е подкрепена с личен пример на философстващия: Сократ като че ли е единственият, който е имал дързостта през целия си живот и дори и в смъртта да следва своята философия? За Ницше, ясно е, това не може да се каже…
Оттук всичко онова, за което “сладкодумно” ни увещава Фридрих Ницше, си остава така или иначе само “теория”, т.е. своебразно… “гледане на Бога” – както сочи самата дума, думата “теория”. Нихилизмът само като теория е съвсем неблаговидна участ за едно учение, което си е поставило за цел да “подмести” и да “постави” на истинското му място не друго, а живота. С теории обаче не може да се живее, животът не се опира на теории, а на самия себе си, на собствения си извор. Затова си позволявам да кажа това: щом е живял, щом е обичал живота, Ницше с това е доказал съществуването на Бога като вечен извор на живота – противно на всичките си интелектуални намерения и усилия. Би ли останало нещо от живота ако нихилизмът “стане” извор на живот, опора на живота, може ли да се живее, опирайки се на нищото? Не може да се вярва на живи нихилисти, нихилизмът се сбъдва само в смъртта, тя е неговият смисъл.
Така стигнахме до втория възлов момент, а именно до разбирането и описанието на

3.Човекът като… бог, Свръхчовекът

Изследвайки от своя страна “философският феномен” Ницше, не мога да не споделя една метафора, която през цялото време кръжи в съзнанието на непредубедения читател на неговите книги. Четейки Ницше, човек се пита дали Ницше предварително не е “смачкал” оптическата тръба, с която ни се налага да гледаме към Бога заради своята несъвършеност, или по-скоро заради слепотата си, а след това красноречиво и гръмко е обявил, че през неговата тръба… не се виждало нищо, т.е. той лично “виждал” там нищото (не Бога). Гледайки през такава “крива” смачкана тръба, Ницше, трябва да му повярваме, наистина нищо не се вижда, но оттук следва, че и това, което все пак си мисли че вижда, е сътворено от него самия, от неговата мисъл и чувство, то е продукт на безмерното му въображение. Дали да му повярваме че съблазнителните “неща”, за които Ницше с ентусиазъм говори, наистина съществуват? Изглежда да: духът на този все пак велик човек е сътворил една прекрасна теория за живота, човека, волята и свръхчовека, която не е – както на мнозина им се иска – една “фантасмагория”, а творение, носещо в себе си толкова много истини. Независимо от почвата, в която Ницше хвърля своите семена – нищото, нихилизмът, абсолютната откъснатост от корените на битието – от тях покълват и се раждат определени плодове, което показва че именно почвата не е тази, за която си мисли Ницше, семената обаче са добри – това се познава по плодовете. Нека да се “разходим” из градината, посята по този начин от немският мислител, нека да “опитаме” от тези плодове, дори и от “забранените”, те са най-сладки…
Тези, “за които Бог е умрял”, за които “техният Бог е умрял” (тук не става дума за вечно животворящият Бог, източникът на живота и крепителят на всеки живот) неминуемо стигат до някое от следните положения: 1.) Човекът – или “природата”, или “разума”, или “самите неща” – е Бог; 2.) “обществото” със “своите” норми, т.е. отчужденото от човека, е Бог и 3.) на пиедестала на Бог се поставя някакво недоразумение, което може да звучи по различен начин: “вселенска сила”, “космически разум”, “извънземните”, “някаква сила”, накрая онова “има нещо”, за което нищо не можем да кажем. И в трите случая се стига до нихилизъм, но, както се вижда, това са различни, по различен начин обусловени форми на нихилизма. Ницше е умен нихилист, той органически не понася глупостта, затова той представлява един хуманен и човечен нихилизъм, най-малкото поне един интелигентен нихилизъм, поставящ на най-високото място човека – не в неговата слабост, но в неговата сила. Всъщност това е единствената форма на нихилизма, с която философията има смисъл да се занимава, в такъв нихилизъм има някаква мъдрост. Втората форма на нихилизъм, формата на един неразбиращ за какво става дума нихилизъм, е тази на марксизма–социализма–комунизма–“материализма”, с който и Ницше воюва, лесно показвайки пълната му несъстоятелност и жалката му екзистенциална обусловеност. Неразбиращият нихилизъм, изпитващ някаква сатанинска и бесовска злоба срещу Бога и човека, не заслужава никакво внимание, неговата абсурдност не заслужава признание чрез внимание, такъв един невменяем нихилизъм, на места прерастващ в идиотизъм, ако поне малко можеше да се замисли, неизбежно би се свел до ницшевия, би видял в Ницше свой приятел – но и това той не можа да направи, по същия начин, по който не можа да разбере и аргументите на Достоевски “срещу Бога”, вложени в устата на негови герои-нихилисти. Третата форма на нихилизъм, която може да се нарече “наивно-битов” и затова “безобиден” нихилизъм, също е безнадеждна що се касае до това нещо да може да ни даде – като смисъл, като опит за проникване в същината на въпросите, като разбиране. Затова справедливо е да си представяме Ницше когато стане дума за нихилизъм, Ницше представя най-пластичната и разбираща философия на “човека без Бог” – и на човека “като Бог”. Но интересното е, че Ницше не е пръв – що се касае до изявяването на чувствителността и мисълта на “човека без Бог”. Преди да е умрял ницшевият “бог”, това се случвало и на други такива богове, например гръко-римските. Нихилизмът от епохата на упадъка на Римската империя с неговия верен спътник – “иморализмът”, вакханалията на тялото и сетивността, разпуснатостта, крайната субективност, прословутото “всичко е позволено” – вече е бил преживян от “самостойният човек” векове преди Ницше, тук той съвсем не е първооткривател, макар всъщност в някакво отношение да е такъв първооткривател. Ницше пръв превърна нихилизма във философия, на римския нихилизъм това не се случи, римската философия в лицето на стоицизма беше опозиция и представляваше отпор на римския нихилизъм, негово отрицание. Интересно е, че Ницше не видя в римския нихилизъм истинския си предшественик, такъв той видя в Буда и в будизма като религия на човешкото съществуване, на съществуването “без богове”, което точно затова се превръща в наказание за човека и във вечно незадоволено и абсурдно търсене на ефимерно блаженство.
Оставен на самия себе си от своите безжизнени, изгубили силата си и умрели богове, римският декадент търси в “своята наличност”, т.е. в тялото и душата си някакви жизнени опори. Съществуването без Бог претърпява по този начин съществена трансформация по посока на един краен субективизъм – било на тялото, било на душата, било и, най вече, и на двете заедно – който не признава никакви ограничения. Необузданият субективизъм, изразяващ се в усещане за безпределна свобода – т.е. в една нямаща понятие за себе си и затова прекалено “тъмна” свобода – води до обезценяване на живота, до превръщането на живота в инцидент в обхванатото в абсолютното безсмислие тотално съществуване и съществуващо. Такъв един живот без посока и цел неминуемо се превръща в “река без брегове” и затова започва да се разлива в плодородните низини, превръщайки ги в опасни блата и тресавища, в които се чувстват уютно единствено “грозни чудовища и влечуги”. Образите на съществуването без бог, които римският декаданс ни е завещал, са прекалено убедителни и “наситени”: Калигула и Нерон с тяхната лудост, с безпределното им своеволие, с абсолютната лишеност от субстанциални опори, пораждаща безсмислена жестокост и кръвожадност, с издевателствата върху всичко онова, което съставлява живота и е негова “душа”, “сърцевина” и дълбина, с капризната и суетна воля, чиято злотворност не знае граници. “Чудовищата” на нихилизма, в които не остава нищо от прословутия римски “здрав дух в здраво тяло”, от римската внушаваща респект воля за господство и от римската суровост и мощ, са “плодовете” на съществуването без богове, на живота без разбираща самата себе си жизненост – жизнеността, която не е забравила своя извор. И ако “такива са плодовете, по които може да се познае” нихилизмът, породен от умирането на по детски невинните и безобидни, като че ли не разбиращи мисията си гръко-римски богове, то какви ли могат да бъдат плодовете от “падането” на единствения всемогъщ Бог, въздаващ изкупление и наказващ за делата, но също и – това е особено важно! – приобщаващ човека към себе си с любов и дори саможертва? Дали по начало човекът без Бог – защото без Бог човек не може да остане – пък дори и да се нарече свръхчовек, не е прекалено жалък? Дали нищото, стоящо в основата на всеки нихилизъм, не поражда нищожността на човека и на съществуването, които искат да имат своя корен не в Бога, а тъкмо в нищото? Ето въпроси, чиито отговор трябва да потърсим у Ницше, мислителят, който като никой друг е изстрадал, а не само е “строил” нихилизма.
Както и да гледаме на Ницше и на неговия нихилизъм, не може да не стигнем в крайна сметка до това, че той най-пълноценно представя и описва човешкото търсене на абсолюта, душевно-телесно-човешката жажда за абсолют, без който живота неумолимо се изражда и губи пълнотата си. Ницшевата страст в борбата с изродения живот, срещу слабите, изродените за живота и неспособните да разберат неговата мощ, срещу “злоупотребите” с великото тайнство на живота, в крайна сметка се “подклажда” от дълбок порив по абсолютното на живота, без което животът неумолимо се превръща в болест и страдание, а не в наслада и усещане за пълнота. Следователно може би главното недоразумение, лежащо в основата на “ницшеанството”, е ницшевото неприемане на Оня, който единствен може да каже: “Аз съм пътя, и истината, и живота” и особено срещу християнството като религия (“връзка” на човека с Бога) и най-вече като “църква”, като световна институция и форма на общностен живот. Не можейки да подтисне преклонението и възхищението си пред подвига на “Иисус от Назарет” и непреходността на Неговото слово и дело, Ницше в същото време се нахвърля срещу построеното от “онзи опак човек (Павел)”, срещу “преиначаването” на духа на учението при пригаждането му към света и към човека, в което той вижда “генезиса” на всички беди на човечеството във вековете след разпятието. “Анти-християнството” на автора на “Антихрист” не е насочено към учението на Христос, към автентичната идея на Спасителя, а само към начина, по който тя е била “употребена” от свещениците – човешкия тип, срещу който Ницше е изпълнен със съвсем искрено възмущение, в определен смисъл изцяло оправдано. Беспорно е, че “антихристиянството” на Ницше израства на почвата на самото християнство, първото е немислимо и непредставимо без второто, без християнството като “практика” и като форма на живот, в много от случаите откъсната и дори противоположна на своята автентична идея. (Достоевски също не е чужд на това разбиране, например в “Легендата за Великия инквизитор”) И ако християнството според Ницше непрекъснато поражда и на определен етап прераства в нихилизъм, във формата на живот, наречена нихилизъм, то в обратен ред на мисли е съвсем оправдано да се каже и това, че през “горнилото” на нихилизма се минава не за друго, а за да се върнем отново към автентичното разбиране на живота, изразено от Христос. Та нали само по себе си е ясно, че нищо не струва една добродетел, която не е преживяла и не е “познала” греха, в греха не е намерила себе си, чрез победата над греха не е достигнала до самата себе си, до добродетелта като изстрадано отрицание на греха и “лошотията”; та значи по същия начин и нихилизмът като “антихристиянство” е пропадане в греха и в “бездната”, благодарение на което е оправдано връщането към Христос, към “твърдата почва”, върху която е възможно съществуването на “нестерилния”, на живия човек. В този смисъл може да се каже – не като “адвокатски аргумент” в полза на ницшевия нихилизъм, разбира се – че Ницше дълбоко в себе си не е друго, а търсещ пътя към Христос разочарован от християнството християнин, който, за да стигне до “своята добродетел” е принуден да изброди и изкачи толкова много стръмни, каменисти и трудни за вървене пътеки, а вероятно и много тресавища, от които друг (различен от Ницше човек) никога няма да излезе. Това е така най-малкото затова, защото отрицанието на нещо всъщност е пълна зависимост от отричаното, то не е “горене на мостове”, а своебразно полагане на нови мостове, които са непоклатимо здрави и неразрушими. Ницше със собствената си мисъл, сърце и “ръце” съгражда един такъв мост между себе си и Христос, което му е струвало исполински усилия и “много пот”, за която още в началото на Писанието е казано че ще осява пътя на човека към Бога; този свой изстрадан мост към Бога, даже и да звучи прекалено “еретично”, е наречен от Ницше свръхчовек, той съставлява учението на Ницше за свръхчовека.
Добавяйки “нещо от себе си” в Божието творение, наречено човек, премахвайки поне в плана на идея човешкото несъвършенство и слабост, Ницше съвсем не е независим както от християнството, така и от човека като наличност и като “природа”, която е немислима извън Божието създаване и непрекъснато вдъхване на живот и сила на живота. Ницше иска да подсили тази сила, за да стане тя мощ и това “свръх”, което той иска да придаде на човека и чиито корени са в човека, не влиза в противоречие с човешкото, а е само нещо, което може да израсте върху заложената от Бога почва. Как да разбираме ницшевото постижение, наречено “свръх-човек”, нима то е тотално отрицание, потъпкване и унищожаване на човека?
Ницше казва свръх-човек: това “свръх” е отрицание на човека, но на неговата слабост и немощ; от друга страна обаче това “човек” е потвърждение на човека – на неговата сила и мощ; но и двете са налице в Божието творение, наречено човек. Свръхчовекът е човек в неговото “свръх”, в неговата величавост и пълнота; свръхчовекът е победил “долното”, “нисшето” у човека – за да извиси “горното”, “висшето” в него, т.е. онова, което е богоподобно у човека, което е отпечатък на Бога у човека. Принизявайки човека в неговата слабост и “изроденост” – “човекът е нещо, което трябва да бъде надмогнато” – Ницше всъщност със самото това издига човека, неговата сила, величавост, благородство, “по-род-истост”, т.е. онова, което му е дадено по рождение, но което той е успял да подтисне, “омърси” или поне забрави. Човекът, очистен от “нечистотията”, е свръхчовекът, първозданният човек, какъвто той вероятно е бил преди грехопадението, непознаващият раздвоеността на морала и слабостта Адам, автентичният човек, сътворен от Бога с любов и поставен като господар на земята. Адам по замислите на Бога е трябвало да бъде истински човек, живеещ “отвъд доброто и злото” и преизпълнен със сила, енергия, “потенции”, с някакво “олимпийско” благородство като че ли е начало на една “висша раса” – точно такъв иска да види човека Ницше, но понеже не го вижда, затова копнее по него под формата на идеала на свръхчовека. Същият Адам, който е направил фаталната стъпка на грехопадението и с това се е отдалечил от Бога, същият този Адам, повтарям, може да направи и съдбоносната крачка “назад” – за да се върне при себе си според “проектите” на Бога и с това – при Бога. Ницше, виждащ “дегенерирането” на човека след наистина свободния акт на първия човек, засилващо се с всяка стъпка на “прогреса”, “морала” и “очовечената религия”, се опитва да възвърне автентичния човек и нарича своята жажда по него свръхчовек – нима това е прост каприз, а не задача на човека, влизаща в синхрон с Божието желание, с плана на Бог, искащ да види човека достоен за своя Творец? На тази задача на човека служи и религията, на тази задача е посветило своята мисия християнството, положило непомерни усилия за възвръщането на първозданния облик на човека, живеещ в хармония с Бога и надмогнал своята слабост, своите “немощи” и “болести” – тук Ницше, виждащ в себе си мисионер, съвсем не е първооткривател, издигайки идеята за свръхчовека. Впрочем, от Ницше би излязъл един добър християнски мисионер, дали Ницше – въпреки всичко – не е точно такъв?!
Тръгвайки от “човека без бог” и от “човека като бог”, Ницше чрез свръхчовека се връща при Бога и при “човека при Бога”‘ – свръхчовекът не може да почерпи от себе си – като Мюнхаузен – своята жизненост и своята мощ, а може да ги намери единствено от извора на живота, от “опората на всички опори”, от Божията мощ и благодат. Дали Августин и Ницше са толкова различни, въпреки предпочитанията и на двамата – що се касае единствено до терминологията. По два различни пътя се стига до едно и също нещо – Абсолюта, абсолютното, субстанциалното на живота, онова, което крепи живота на човека, без което животът е невъзможен и поне абсурден. При това пътят на Фридрих Ницше е твърде заобиколен, той отвежда точно там, където Ницше субективно съвсем не иска да стигне. Каква ирония, тук ироничното носи в себе си една мъдрост, безкрайно показателна и изразителна?!

4.”Всичко е лъжа”, Абсурдът

Казахме, че Ницше стига в крайна сметка до това, от което си мисли че бяга; нека тогава отново да се вгледаме по-внимателно в неговите предпоставки, т.е. в това, от което тръгва. Светът без Бог е свят без ценност, елиминирането на абсолютното отваря вратите на “абсолютната релативност”, на обезценяването на всичко, на пренебрегването на традиционните опори на съществуването, на оставянето на човека на самия себе си в един свят, в който “нищо не си струва усилията”. Ницшевата философия на живота има две страни: разрушителна, която разчиства пътя си през отломките на един рухнал свят на фалшиви, на обезценени стойности, и съзидателна, която върху развалините съгражда идеята за свят и съществуване, построени върху нови ценности и “темели”. Дали светът и човечеството са чакали векове наред Ницше (и Маркс!), за да разберат че усърдно са се движили по неверни пътища, че са живеели “погрешно”, че ценностите им не струват и “‘пукнат грош” и т.н.? Възможно ли е “всичко да е сгрешено”, при това “в корена си”, а никой да не го е забелязал до появата на “великите мисионери на XIX век”, отворили “веднъж завинаги” очите на многострадалното човечество? Едва ли е така, по-скоро ясно е, че не е така: самото понятие за “мисия” и “мисионер”, да не говорим за “месия” говори за това, че дори и закъснелите мисионери и “месии” само възвестяват нещо, но не са негов източник, те са посредници и “проводници” – нищо повече – в края на краищата всичко “вече е било казано” и поне “помислено”, “преживяно”…
Това, че всичко се обезценява, че липсва целта, че няма отговор на въпроса “защо”, че философите са “презрени развратници”, покварени и “разорени от блудницата Истина” (”Волята за власт”, т. 1, с. 295), че “хората винаги са искали вяра, а не истина” (с. 288), че моралът е “великата противоотрова” срещу практическия и теоретическия нихилизъм, че човекът е “примислил”, един вид “изобретил” заради удобство собствената си ценност и е предположил в себе си знание за “абсолютните ценности” само и само чрез заблудата да намери спасение и “оцеляване” пред непоносимата, но предусещана все пак истина и т.н. са малка част от стъпките на изстраданата до дъно “одисея на нихилизма”, която Ницше предприема и от която в крайна сметка не е успял да се върне. Изложението на неповторимите ницшеви аргументи против “овехтелите скрижали”, против морала, религията, философията и “всяка вяра, осъждаща живота” – които можем да намерим в неговите като че ли с кръв написани произведения, произведения и книги, които никой няма право да омаловажава или подценява – не може тук да бъде наша задача. Още повече че такава задача сама по себе си е лишена от смисъл: неговите текстове, подобно на стиховете, не са податливи на “преразказ”, той самият най-добре е казал това, което е казал и при това го е казал неподражаемо красноречиво и дори “патетично”. Затова – препращайки читателя тъкмо към Ницше, ако той държи да разбере… Ницще – ще се задоволя с извадка от негови изказвания, при това свеждайки до минимум и всеки коментар. Осъждайки на вечен позор “учените, преживящи като овце – или, подобно на мелници превръщащи на прах подхвърленото им зърно – всяка мисъл”, Ницше е отрязал на това съсловие възможността да постъпва по този начин и с неговите мисли. И ако то не се е вслушало докрай в това и е продължило да се самоопозорява заради потребността от “прехрана” аз бих си позволил да засиля метафората и да нарека подобно процедиране с мислите на великите мислители поне “учен вампиризъм”, при който си позволяват да смучат свежа кръв и така да се “подмладяват” – то това си е изцяло за негова сметка и е показателно за неговия морал. Затова дори няма да си давам труда да подреждам мислите му на две групи (деструктивни, разрушителни и, съответно, градивни, съзидателни) – както смятах първоначално – тъй като едната категория мисли не бива да бъде откъсвана от другата изкуствено, още по-малко пък да бъде противопоставяна.
Целта ми е поне отчасти да бъде почувстван Ницше като необходима предпоставка да бъде разбиран, което може да стане само в “тихото усамотение с неговите собствени произведения”. И макар подборът от изключителното богатство, което представляват книгите на Ницше, да е безкрайно трудна работа, то нека да чуем поне това от “автентичния Ницше”.
“Това е антиномията: Докато вярваме в морала, ние осъждаме съществуването,” (с. 28, “Волята за власт”, кн. I и II, надолу първоначално са все от този том)
“Висшите ценности, в служенето на които човек би трябвало да живее, особено тогава, когато те му предявяват най-тежки и скъпо струващи изисквания, тези социални ценности – за да се засили тяхното звучене, подобно на божиите заповеди – са били издигнати над човека като “реалност”, като “истинен” свят, като надежда и грядущ свят. Сега, когато се изяснява нищожният произход на тези ценности, с това и Вселената ни се струва обезценена, тя става “безсмислена”… но това е само междинно състояние” (28-29)
“Песимизмът е предварителна форма на нихилизма” (29)
“Моралните ценностни съждения са обвинителни присъди, отрицания; моралът е завета от волята за съществуване (30)”. Цялото това изречение е подчертано от Ницше.
“Благото на цялото изисква самопожертване на отделния индивид”… и изведнъж – такова “цяло” няма! Всъщност човек губи вяра в своята ценност, ако чрез него не действа безкрайно ценното цяло: иначе казано, той е измислил това цяло, за да може да вярва в своята собствена ценност.” (31)
“Xиперболичната наивност на човека: да полага себе си като смисъл и ценностна мяра на нещата…” (32)
“Не съществува никаква истина; не съществуват абсолютни свойства на нещата, няма “неща в себе си”. Това само по себе си е само нихилизъм и при това най-крайният. Той вижда ценността на нещата именно в това, че на тези ценности не съответствува и не е съответствувала никаква реалност, а че те представляват само симптом на силата от страна на установяващите ценностите, едно опростяване в името на живота.” (33)
“Ценностите и тяхното изменение се намират във връзка с нарастване на силата на субекта на ценностното полагане. Мярата на неверие и допустима свобода на духа като израз на растежа на силата. “Нихилизмът” като идеал за висше могъщество на духа, за препълнения живот, отчасти разрушителен, отчасти ироничен.” (33)
“Дори и да сме “разочаровани”, то това не е по отношение на живота, ние само сме си отворили очите за “желателностите” от всеки вид. С насмешлива злоба ние гледаме на онова, което се нарича “идеал”; презираме себе си само заради това, че невинаги можем да потиснем оня абсурден подтик, наречем “идеализъм”. Лошият навик е по-силен от злобата на разочарования.” (34)
“Нихилизмът е двузначен:
А.Нихилизъм като признак за повишената мощ на духа: активен нихилизъм.
Б.Нихилизъм като падение и регрес на мощта на духа:
пасивен нихилизъм.” (36)
Причини за нихилизма:
1.липсва висшият вид, т.е. този, чиято неизтощима мощ и плодотворност поддържат у човечеството вярата в човека.
2.Нисшият вид: (”стадото”, “масата”, “обществото”) е отвикнал от скромността и раздува потребностите си до космически и метафизични ценности. С това целият живот се вулгаризира: доколкото властвува именно масата, тя тиранизира изключенията, така че последните губят вяра в себе си и стават нихилисти… Няма философ, който да е тълкувател на делото…”(39)
“Начини за самозаглушаване. – В дълбините на сърцето си не знаем къде е изходът. Пустотата. Опит това състояние да се преодолее чрез опиянение; опиянението като музика, опиянението като твърдост по време на трагичната самонаслада от гибелта на най-благородното, опиянението като сляпо и мечтателно увлечение по отделни личности и епохи (като омраза и т.н.). – Опит да се работи, без да се мисли, като оръдие на науката (умение да си намираме редица дребни наслади между другото и в процеса на познание скромност по отношение на самия себе си)); отказ от обобщения, отнасящи се до самите нас, извисяващ се до някакъв патос; мистика, сладострастна наслада от вечната пустота; изкуство заради самото него” (“la fait”, “чистото познание” като наркотик срещу отвращението от самия себе си); някаква постоянна работа, някакъв малък, глупав фанатизъм; всички средства в безпорядък, болест, предизвикана от общата неумереност (разпътицата убива удоволствието).
1.)Слабост на волята като резултат.
2.)Крайната гордост и унижението от съзнаването на дребните слабости се усещат в контраст” (39)
Нека да вметна поне това: описанието на състоянието, в което живее човекът на декаданса – и на нихилизма на съществуването – дадено тук от Ницше, е изцяло валидно до ден днешен; към него малко може да се прибави ако трябва да описваме съвременните състояния, в които пребивава субективността в края на XX век. Но дали има нещо различно и в състоянията, които са били присъщи на римския декадент, сравнени с тези, които описва Ницше, а също и с тези, на които сме свидетели ние?!
“Светът би могъл да притежава несравнимо по-голяма ценност, отколкото сме допускали; трябва да се убедим в наивността на нашите идеали, с това, че ние, може би, съзнавайки, че даваме на света най-висшето тълкуване, не сме дали на нашето човешко съществуване съразмерната му оценка.
Какво е обожествено? – Инстинктите на ценността в рамките на общината (онова, което е правело възможно нейното запазване).
Какво е оклеветено? – Онова, което е разделяло висшите хора от нисшите, нагоните, създаващи пропасти.” (42)
““Превесът на страданието над удоволствието” или обратното (хедонизъм): двете тези учения са вече самите пътепоказател към нихилизма…
Защото тук е в двата случая не се предполага някакъв друг последен смисъл освен явленията удоволствие и неудоволствие.
Но така говорят онези хора, които повече не смеят да положат някаква воля, намерение или смисъл, за всички по-здравомислещи хора цялата ценност на живота не се определя само от мярката на тези второстепенни явления. Възможен би бил превес на страданието и – независимо от това – могъща воля, утвърждаване на живота, потребност от този превес.
“Не си струва да се живее”, “покорност”; “каква цел имат тези сълзи?” – това е безсилен и сантиментален начин на мислене. “Un monstre gai vaut mieux qu’un santimental ennuyeux.” (фр. “Едно весело чудовище е по-ценно от един сантиментален досадник”)” (43)
“Човек иска слабостта: защо?… Най-често защото е необходимо слаб.
–Отслабването като задача: отслабването на въжделенията, на чувството за наслада и неудоволствие, на волята за власт, на чувството за гордост, на желанието да се притежава, и то да се притежава колкото може повече; отслабването като смиреност; отслабването като вяра; отслабването като отвращение и срам пред всичко естествено; като отрицание на живота, като болест и обикновена слабост… отслабването като отказ от отмъщението, от съпротивата, от враждата и от гнева.
Неправилният подход при лечението: човек иска да победи слабостта не чрез оздравителна система, а чрез някакво оправдание и морализиране: т.е. чрез някакво тълкуване…
Смесването на двете напълно различни състояния: например на спокойствието на силата, което по същество е въздържане от реакции (типът на боговете, които не се трогват от нищо), и спокойствието на изтощението, застиналостта, стигаща до анестезия…” (50)
“Нека разгледаме тази мисъл в най-страшната й форма: съществуването, такова каквото е, без смисъл, без цел, но завръщащо се неизбежно, без финала в “нищото”: “вечното завръщане”.
Това е най-крайната форма на нихилизма: “нищото” (”безсмисленото”) е вечно!
… Отричаме крайните цели: ако съществуването е имало такава цел, тя би трябвало вече да бъде достигната.” (56)
“Животът няма никаква друга ценност освен степента на власт – ако допуснем, че самият живот е воля за власт. Моралът е предпазвал неудачниците от нихилизъм, приписвайки на всеки безкрайна ценност и метафизическа ценност и посочвайки им място в реда, който не съвпада нито със светската власт, нито с подреждането на ранговете: той е учил на подчинение, на смирение и т.н. Ако допуснем, че вярата в този морал загине, то неудачниците ще загубят своята утеха и… ще загинат.” (58)
“Нихилизмът като симптом, че за неудачниците няма повече утеха, че те унищожават, за да бъдат унищожени, че те, откъснали се от морала, нямат повече основания “да се покоряват на съдбата си”, че застават на почвата на противоположния принцип и от своя страна също искат власт, принуждавайки властниците да бъдат техни палачи. Това е европейска форма на будизма: отричане, след като всяко съществуване е загубило своя “смисъл”.” (58)
“В такъв случай кои ще бъдат най-силните? Най-умерените, онези, които нямат нужда от крайните догми на вярата, онези, които не само допускат голяма степен случайност, безсмисленост, но и я обичат, онези, които умеят да размишляват за човека, значително ограничавайки неговата ценност, без обаче да стават от това нито принизени, нито слаби; най-здравите, онези, които по-лесно понасят всички несгоди и затова не се страхуват толкова много от тях. –Хората, които са уверени в своята сила и с осъзната гордост репрезентират постигнатата от човека мощ.” (60)
Ето един откъс, в който като че ли се съдържа резюмирано това, което “учи” Ницше:
“След много хилядолетия на заблуди и обърканост имах щастието отново да намеря пътя, който води до някакво да и до някакво не.
Аз уча да се казва не на всичко, което води до отслабване, до изтощаване…
Уча да се говори да на всичко, което подсилва, което акумулира силите, което оправдава чувството за сила.
Досега никой не е учил нито на едното, нито на другото: учили са на добродетел, на самоотричане, на състрадание, дори са учили да се отрича животът. Всичко това са ценности на изтощените.
Дългите размишления над философията на изтощението ме насочиха към въпроса доколко съжденията на изтощените са проникнали в света на общите ценности.
Резултатът, който получих, беше твърде неочакван дори и за мен, човека, който успя да свикне с не един чужд свят: аз открих, че всички висши ценности, всички господстващи над човечеството, поне над укротеното човечество, ценности могат да бъдат сведени до оценките на изтощените.
Изпод свещените имена извлякох разрушителни тенденции: бог са наричали това, което омаломощава, учи на слабост, заразява със слабост… Открих, че “добрият човек” е самоутвърдителна форма на декаданса.
Онази добродетел, за която още Шопенхауер е говорил като за висша, единствена и основна добродетел, именно нея (това състрадание) намирам като за много по-опасна от който и да било друг порок. Решително да се върви срещу родовия подбор и пречистването на вида от упадъчните елементи – ето това е било смятано досега за добродетел par exellens…
Трябва да се почита зависимостта, която казва на слабия: “Умри!”…
Бог са нарекли съпротивата срещу съдбата, развалата и разложението на човечеството… Не бива всуе да се произнася името божие…
Расата е развалена не от своите пророци, а от своето незнание. Тя е развалена, защото не е приела изтощението като изтощение: физиологическите смесвания са причина за всички злини.
Добродетелта е нашето велико недоразумение.
Проблемът: как изтощените са стигнали дотам да създават законите на ценностите? Или по друг начин: как са стигнали до властта онези, които са последни?… Как инстинктът на звяра човек се е оказал с главата надолу?” (55)
Ще си позволя да прекъсна мълчанието си и да се опитам да дам свой отговор на последните въпроси на Ницше: приемайки без обсъждане “истинността” на изходните му предпоставки. Впрочем, моят отговор едва ли ще се различава по нещо от ницшевия, даден преди повече от един век. Но аз имам предимството на погледа “от висотата на преживяното” в ХХ-тото столетие, в което изтощените направиха най-решителния си опит да наложат докрай своята хегемония. Имам предвид бесовщината, наречена комунизъм, която Ницше не е видял, макар съвсем ясно да я е предчувствувал и да я е отричал кардинално още при зараждането й по негово време.
И така: изтощените, слабите, неадекватните спрямо живота, осъдените да бъдат навеки последни, обречените само да се подчиняват и да служат, акумулират силиците си чрез “изобретението” или механизма на стадото, на комуната, т.е. те стават силни само когато са много, когато са обединени от своята обреченост, от ужаса вечно да служат, да бъдат подчинен елемент. В този случай само те придобиват предимството на физическата сила, комуната е физически по-силното тяло от тялото на който и да е истински силен човек, на които и да е роден господар. Фалшивите ценности на комуната, създадени за да укрепят ефимерното й господство, биват налагани само чрез сила, чрез лицемерие, чрез терор и грубост; чрез тях иначе несполучилите – тези, които в нормални условия никога няма да сполучат – добиват илюзията че са силни и сполучили, те благодарение на комуната и нейните ценности успяват да се докопат до място, което иначе никога няма да имат, те затова незаконно стават господари: най-отвратително е господството на родените да слугуват. Това и Ницше прекрасно го е знаел, но ето го моментът, който съвсем не се вмества в неговите построения: ако християнството е “религия на изтощените” и “последните”, то защо комунизмът не видя в нея един съюзник, а насочи най-злобните си усилия тъкмо срещу него, правейки всичко възможно да изкорени Христос от човешките сърца? Ето че “самата история” и “практика” – чрез бесовщината на комунизма против християнската религия – показа категорично, че автентичният смисъл на християнството за Ницше си е останал непознат – или поне непризнат. Но това е друга тема, казаното обаче е отговор и на въпроса “как са стигнали до властта онези, които са последни?”. Властта на докопалата се до властта комуна, е най-безпощадната и злобна власт: тъкмо защото последните е всички сили се съпротивляват на обречеността си да бъдат вечно последни и… “със зъби, нокти, лакти” държат незаконно придобитата власт – за да останат поне още малко господари (това в България го видяхме най-добре!). А що се отнася до последния ницшев въпрос – “Как инстинктът на звяра човек се оказал с главата надолу?” мога да му отговоря даже и с една метафора: ако гордата пантера бъде нападната от “тълпи” мравки, бълхи, от цели облаци мухи, някакви други насекоми и паразити, то нима нещо ще остане от нея? Вярно е, че в природата зверовете имат дебела кожа или козина, която ги прави неуязвими от паразитите и насекомите, но как от тях може да бъде спасен голия, тънкокож, неокосмен и незащитен “звяр-човек”? И ето че “комуната-мравуняк” на Достоевски в XX век успя да изяде, да изпие кръвта и да съсипе толкова много прекрасни човешки екземпляри!
И накрая: каква е противоотровата срещу “диктатурата на последните” и на слабите? Ницше я е знаел, а и XX век направи опит да я използува, макар и неуспешно Срещу “диктатурата на изродените”, срещу “тиранията на изтощените” трябва да бъде противопоставена “диктатура на здравите” и “тирания на силните”: Германия направи опит да я постигне, но поради известни крайности не успя да я наложи. В същото време западният свят, облегнат на ценностите на християнството и на свободата, създаде най-естествената обществена форма, поставяща всеки на мястото му: и силните, и слабите; и “първите”, и “последните”. Западната демокрация успя да наложи механизъм, париращ всеки опит да се налага тирания от всякакъв вид, било на силните, било на слабите, било на посредствените, която не е по-малко лоша от първите две. Комунизмът, явяващ се по същество едновременно тирания както на слабите (властниците), така и на посредствените (бездушното, пасивното, оставило се на произвола им мнозинство), ще бъде изкореняван изключително трудно, паралелно с налагането на ценностите и институциите на демокрацията от западен образец, която е невъзможна без съответното съзнание и култура – развратени така коварно от комунизма.
Нека да спрем дотук с привеждането на Ницшевата мисъл, по-нататък ще ни се налага да се обръщаме отново към нея.
Да завършим с това, нека всеки го разбира както иска и както може:
“3а съжаление човекът вече не е достатъчно зъл. Противниците на Русо, които казват: “Човекът е хищник”, за съжаление не са прави. Проклятието не е в покварата на човека, а в неговата изнеженост и свръхморализираност…”. Казвайки това, Ницше по-надолу добавя това: “Известен упадък е присъщ на всичко, което е характерно за съвременния човек; но наред с болестта се забелязват и признаци на неусещана досега сила и могъщество на душата. Същите основания, които предизвикват издребняването на хората, увличат по-силните и по-редките нагоре, към величието. ” (88)
Кои са тези основания, кой е пътят към човешкото величие и достойнство, пътят, който ни отвежда по-далеч от човешката низост – ето я насоката, която трябва да следваме оттук нататък.

Из моята новоизлязла книга ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (Въведение в практическата философия), изд. Изток-Запад, София, юни 2006 г.

Идеята за справедливост

Като свободен собственик индивидът е суверен в своето жизнено пространство, той владее “прилежащото” към неговия жизнен свят, разпорежда се, изхождайки единствено от себе си (и от рационални правила, от закона, създаден за да осигури условията за свободната инициатива на суверенните собственици), и така се преизпълва с усещането за власт, включително и на власт над своя живот и своето бъдеще, власт над съдбата, оказала се точен израз на свободата му. Неравните по принцип (индивидите са неравни във всичко: способности, жизнен усет, жизнена сила, степен на разбиране на свободата и начин на отношение към нея, склонност към инициативи и рискове, откритост към бъдещето и пр.) намират в задълбочаването на различията автентичния хоризонт на съществуването си като индивиди, които искат и държат да бъдат при себе си, тъждествени със свободата си. Придържайки се към жизнената стратегия на свободата, самостоятелните индивиди виждат в отстояването на различията гаранция на своята самобитност, т.е. на това, че никой няма да бъде ощетен, а всеки ще получи това, което си е негово, което е плод на неговата активност и инициатива. Жизнената стратегия на свободата въвежда здрав ред в личния (частния) и обществен живот, в който всеки е при себе си, а никой не се осмелява да претендира за чуждото (ако си го позволи, мигом става престъпник, т.е. лице, което си е позволило да наруши нечия автономия, да престъпи границите на нечия свобода!) Възниква естествен (от гледна точка на разумността, човечността и признаването на достойнството на човека, т.е. на духовната природа и превъзходството според субстанциалната му определеност като раз-личност) социален ред, чиято необходимост се крепи на неотменни предпоставки – и затова той е толкова здрав, затова е основа на здравото общество. Норма за здравината на спонтанно възникналата социална структура и за индивидуалния просперитет е основаването им върху защитата на раз-личността, на това, че индивидите са неравнопоставени и неравни – в зависимост от това къде всеки сам себе си е поставил, какво място си е завоювал или постигнал. В този смисъл “нормалните” общества са такива защото не потискат индивидуалността и различията, а ги насърчават – откъдето те черпят здравината си. Съответно на това аномалия е изкуствената “равнопоставеност”, която ощетява способните и със заграбеното от тях облагодетелства ония, които не са се погрижили за себе си. Подобна унификация и залагането на нея развращава съзнанията и засилва апетитите към чуждото, което води до пълна обърканост, произвол – мислят си, че могат да живеят само от заграбване на чуждото, по възможност безнаказано! – и до престъпност, понякога вземаща и политическа форма: комунизмът, явяващ се по същество престъпна доктрина.
Естествените и придобитите различия между индивидите, разрастващи се на почвата на свободата до тяхната същностна определеност, по необходимост лягат в основата на субективните права, на които свободният индивид – собственик – особено държи, от които лесно не се отказва. Субективно е онова право, което самостоятелният индивид по необходимост (вътрешна, осъзната, като естествена форма на разгръщане на индивидуалността му) изисква – защото усеща, че без тях животът му губи пълнотата си. Такова право е най-напред желание за защитеност на личния суверенитет, а след това е потребност от признание както на неговата свобода (свободата трябва чрез признанието да бъде гарантирана), така и на всички ония възможности и перспективи, от които индивидът не може да се откаже. Онзи индивид, който изисква подобни субективни права за себе си, в свое лице ги изисква за всички, т.е. за човека, стремящ се да живее в общество, признаващо неговата човечност. Следователно онова отношение към държащия на свободата си индивид, което се съобразява с правото му на така разбраната свобода, е с-праведливо, е израз на справедливост, докато разминаващото се с него е проява на несправедливост, е несправедливост. Справедливостта значи е съобразеност със субективното право на свободния индивид, тя се ражда в пряко единство с потребното на неговия естествен и човешки живот. Тя не е нещо, което му се налага отвън (подобно на изобретена някъде мярка, “калъп”, обща и безотносителна – без-раз-лична – към различията между индивидите норма), а е неотделима от неговата субективност и свобода. Индивидът, който с право (и с основание!) иска нещо за себе си, всъщност иска с-праведливост, това, че другите са ония, към които предявява искането (и значи от тях се иска само да зачетат правото му, да проявят към него тъкмо справедливост!), е второстепенен и производен момент. Водещото тук е активно държащия на правата си самостоен индивид, който с решимостта си в някакъв смисъл “заставя” другите да зачетат правото му, да се съобразяват се него, да бъдат справедливи. Разбира се, подобна публична справедливост – като отношение към някакви несъществено “субективни права” – не може да изисква онзи самозабравил се индивид, който не се основава на нещо субстанциално свое, и затова няма основания да иска да бъде признато “правото” му. Напротив, такъв един индивид, допускащ произвол, прави нещо нередно или не-право-мерно, т.е. ощетяващо правата на други хора, тяхната свобода, суверенност, самостоятелност. Справедливостта се основава на признание на субективни права в тяхната необходимост, същественост и о-правданост, следователно не е достатъчно просто да са субективни, а да са именно права, докато несправедливостта потъпква и не зачита основателните права – или пък толерира налаганите със сила (защото не таят в себе си съществено съдържание!) “прекалено субективни права”, явяващи се израз на самозабравеност, дори на позволяваща си произвол и насилие наглост. В този смисъл се разрешава загадката на възстановяващата правото справедливост, т.е. на наказващата справедливост, която обуздава произвола на несправедливите и самозабравилите се чрез вторично зачитане на потъпкани по-рано значими субективни права, а значи наново установява границите на индивидуалната свобода, потвърждава тяхната ненарушимост. Да повторя: тъкмо защото индивидите са различни то всеки от тях има възможността да изисква за себе си свои субективни права, т.е. да търси справедливост; но автентично субективното не навлиза в пространството на нечия чужда свобода, напротив, то търси такива гаранции за своята свобода, които необходимо стават “мащаб” и мярка на всяка друга свобода; в същото време неразбиращият и неуважаващият свободата си позволява грубото “присвояване” на някакви “чисто субективни права”, на които той всъщност не може да има никакво право, т.е. правото му не може да бъде признато от никой. Никой няма правото да нарушава справедливостта, такова право не може да му бъде признато, то не може да бъде публично защитено, то няма своите “субстанциални основания” – тъкмо защото е в “раздор” със свободата, защото е израз на несвобода, защото е израз на груб произвол и т.н.
От изложеното дотук принципно разбиране произлизат важни следствия. Първо, неравните индивиди имат различни основания да издигат (за публично признание) нееднакви субективни права, а справедливостта към всеки – тя затова не е и не може да бъде обща! – изисква всяко от тях да бъде признато конкретно, съобразно необходимостта и разумността (основателността) на предявените мотиви-основания. Значи справедливостта не изравнява, а подчертава различията, и затова тя отдава на всеки “длъжното”, на всеки “неговото”, не… “на всички еднакво”, “едно и също”, “поравно”. По-нататък неизбежно следва, че всеки опит за провъзгласяване на някаква обща и абстрактна “справедливост”, приложима за всички индивиди, а още повече пък за “всички случаи”, всъщност е отказ от справедливостта и защита на произвола и несвободата: онова, което е еднакво за нееднаквите, е абсурдно, но то е и несправедливо. Ясно е, че от такъв абсурд искат да се възползват само ония, които са неспособни да постигнат сами нещо значимо – и затова искат да де “възнаградят” със създадени от други хора блага (един вид “да се почерпят за чужда сметка, без дори и да питат “кръчмаря” или “клиентите”, които са решили да ощетят!). Справедливостта следователно е нещо “крехко” и фино, тя се обляга на отделния индивид и на конкретно изявените му права (съобразно случая и основанията за искане на признание), нейн корен е автентично разбраната свобода, свободата, изискваща за себе си признание и реализация. Тъкмо затова подобна автентична справедливост е истинската, действителната здрава основа на органично организираното (тавтологията тук е умишлена и подчертана!) общество, обществото, стремящо се да защити своите свещени ценности: индивидът, свободата, собствеността. Именно затова “равенството на неравните” (Хегел) е най-крещящата несправедливост, която взривява всяко, дори и най-здравото общество. Подобна мисъл е успяла да разложи съзнанията на искащите “справедливост” низини (лумпените, некадърните, мързеливите, завистливите, бясно ненавиждащите свободата и пр.), увлекли след себе си неориентираните и слабите, станали техен “авангард” и така повели ги към “сияйното бъдеще на комунизма”. Искащите абстрактно равенство с това само искат несправедливост, оттук значи искат несвобода, не искат да са индивиди, те искат нещо съвсем друго (”материални благини”, създадени обаче от труда и инициативата на други!), такива също искат – отказвайки се от индивидуалността, която “ги пари като горещ картоф пръстите”! – да бъдат “маси”, “пролетариат”, гладни “санкюлоти”, при това така жадни за чуждото, нагло претендиращи то да е “тяхно”. Това е дълбоката основа на онова, с което комунизмът ще бъде запомнен (освен с произлезлите от него страшни кръвопролития!), а именно така скъпата на “горещите комунистически сърца” експроприация, с която те започнаха и в наши дни завършиха безславната си история; “експроприация” не е нещо друго, а грабеж. Затова и техният “идеен баща” Маркс издигна лозунга “Граби награбеното!”; сиреч – понеже е срамно да се изрече така – “Експроприация на експроприаторите!”; за тях, вижда се, чуждото им се струва свое, то било “награбено” от… тях, нямащите нищо! В наше време същите тези успяха за сетен път да ограбят – особено у нас, в България – цялото национално богатство, т.е. чрез по комунистически разбраната “приватизация” да присвоят всичко, което беше останало след техните безчинства – продължили половин век.
И така, справедливост не може да има извън ценностите на индивида, свободата и собствеността, а несправедливостта не е друго, освен отношение към човека, което го ощетява както откъм неговата индивидуалност и свобода, така и от собствеността му – като условие за реализация на индивидуалната свобода. Ясното разбиране на свободата и собствеността като естествени форми на съществуване на индивидите прави невъзможно спекулирането със справедливостта, извращаването на нейния възвишен смисъл – заради прекалено низки и пошли групови и “индивидуални” цели. Тази идея, свързана с нашата човечност, поставя всяко нещо на мястото му, прочиства съзнанията от коварните наслоения, свързани с безразделното господство на комунизма и паразитирането му почти век, и така създава предпоставките за възстановяване на здравото и “нормалното” общество, за което са жадни душите ни, “невидели” автентичната свобода. Това последното – длъжен съм да подчертая – важи и в случаите, в които подобна потребност не се съзнава: защото душата е завладяна от рудиментите на “разпределящата справедливост”. Парадоксално съществуващата и затова с изкривено съзнание душа настоява на своята парадоксалност тъкмо защото в дълбините си е прекалено неудовлетворена, а затова и болна. Изглежда в много от случаите болните са болни и затова, защото по парадоксален начин здравето им се струва… неизгодно: със свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее достойно!

Азбучните истини на антикомунизма

Двадесетият век показа колосални по размер и по бруталност прояви на безчовечност. Ако не разберем как беше възможно това, то какъв ли ще е двадесет и първия? И най-вече: дали не трябва да се загрижим за това какво зависи от нас – за да не роди и той злото, чиито корени са подхранвани от ненавистта на ХХ-я век?

Ако разберем страшното лице на столетието, определяно от ирационалните маси, ако вникнем в същината на колективизма с неговите чудовищни последствия, то това ще ни приближи до осъзнаването на автентичните основи на съществуването, което е близко до човека. А това е първата стъпка, която е решаваща за приближаването ни до величествения универсум на свободата с всичките му предимства, със заложеното в него, от което е крайно време да се възползваме. Оздравяването на едно общество, пострадало от проказата на комунизма, започва с връщането на отделния индивид към живота и безценната за човека свобода, която единствена ни дава възможността да бъдем себе си по достоен за човека начин. Нима това не е първото, с което трябва да се заемем – като индивиди и като нация?

Казаното е особено важно за обществата като нашето, които са преживели страшния комунистически произвол спрямо човека, неговото достойнство, права и свобода – и в резултат на това все още продължават да страдат. Комунизмът постави всяко нещо не на неговото място, изврати и изкористи всеки човешки интерес и порив, опита се да изтръгне свободата от човешките сърца. Обществата, излизащи от варварското време на комунизма, са болни общества, неговия вирус все още продължава да обезсилва обществения организъм. Оздравяването на всяка една нация, чиито сили бяха доведени до изчерпване, е насъщна задача по пътя към едно по-добро бъдеще. Разсейването на мъглата, скриваща толкова много изопачавания и цялата тази бъркотия, в която благодарение на комунизма все още живеем, неимоверно ще облекчи движението ни към едно здраво и човечно общество. А разпространението на ясно съзнание за ставащото сред човешките същества и овладяването им от ценностите на свободата ще направи невъзможно разпиляването на човешка енергия в ненужни посоки – както това ставаше досега толкова пъти.

Трябва най-безпощадно да открием и изобличим корените на комунизма – ако искаме и обезсилим неговата зараза. Нужна ни е противоотрова за този вирус, който има много разновидности; в противен случай здравото общество за нас ще си остане само фикция. Ето защо антикомунизмът е една стратегия на оцеляването на ония общества, които така жестоко пострадаха от проказата на комунизма. И затова е належаща потребността да си дадем сметка за ония прости истини, от които нямаме право да отстъпваме.

Здраво е съществуването на индивиди, всеки от които изхожда от отредената му жизненост, и благодарение на свободата се стреми да постигне себе си, своя живот и истината на живота си, свеждаща се до разкриване и ползване от благата на собствената индивидуалност. На една част от обществото било “неизгодно” прокарването без уговорки на този принцип – но нима това е основание за допускането на зараза в корена на обществената цялост? Здравото съществуване на индивидуалности способства за растежа, цъфтежа и за раждането на плодове, от които могат да се ползват и най-бедните телом и духом. Докато блокирането на индивидуалната енергия безкрайно ощетява в неимоверна степен както богатите, така и бедните с жизнена сила – защото те губят и онова, което иначе са могли да имат. Историята на комунизма в ХХ век най-убедително показа, че бедността го съпровожда неотлъчно, че всички са “равни” единствено в нищетата си, в онеправдаността си, че от комунизма печелят само комунистите тъкмо защото са “по-равни” от другите, че разрухата при комунизма е тотална и засяга всички до една жизнени сфери, че болестта е страшна и пр. Реки и морета от кръв бяха пролети заради чудовищната идея за “равенството” на комунизма – има ли още хора, които още да мечтаят за комунизъм? Какви са тези хора, може ли да съществува по-голямо израждане на човечността?! Изглежда има такива хора, щом отвсякъде чуваме, че “комунизъм всъщност не е имало”, че той просто бил един “светъл” и дори, представете си, “християнски идеал”, а това, което сме имали, нямало “нищо общо” с него. По-надолу ще бъде показано, че това не е така, че същността (идеята) на комунизма точно съответства на неговите прояви в реалната история.

Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живян; но разбират ли свободата ония, които толкова години бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че “индивидът е нищо, а обществото е всичко”? И какво ще разберат от живота, ако все още държат на… “резервите” си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в сърцата им? Така например някои като че ли си “присвояват” свободата с всичките й предимства (и правят това тъкмо защото силно са я желали!), а други, защото не са уверени в това доколко тя им е потребна, непрекъснато се “разминават” с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя дава на човека. Трети пък прекалено много се страхуват от трудностите, свързани със свободата – и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и “губители” на свободното съществуване на достойния индивид (комунизмът е най-показателния пример за това).

Разпространението на съзнанието, свързано с утвърждаване на свещеното човешко право на собственост, е окончателно преодоляване на варварството, свързано с неразбирането на свободата. То поставя началото на една цивилизация на свободата, на чиито плодове се радва модерният човек. Престъпването на границите на нечия свобода е тъкмо престъпление срещу личността и посегателство върху нейното битие. Затова комунизмът, осъществил най-варварското в историята елиминиране на свободата на милиони човешки същества, е престъпна доктрина, нанесла най-страшни поражения на човечността. А комунизмът започна своята вакханалия на произвола тъкмо със заличаване на границата между “свое” и “чуждо”. Той се определяше от един низък ламтеж към чуждото, прикриван зад фразите за “съвършеното щастие” и “всеобщото равенство”. Този ламтеж издаваше неспособността на адептите на комунизма да постигнат със свободен труд нещо свое – и комунистите затова през цялата си история така жадно гледаха към чуждото и “общото”. Именно това абстрактно “общо”, в което се заличават без следа границите между свое и чуждо, е дълбоката основа на варварската система на несвободата, която комунизмът изобрети и наложи, посягайки най-напред към собствеността, автентичното поле за реализиране на свободата. На тази основа комунизмът след това посегна и на личността, на демокрацията, на традициите, правещи възможен човешкия живот, на културата и пр., за да стигне дотам всичко да изопачи, преобърне, изкористи, изврати и пр.

Свободният човек е горд със своето и не завижда на чуждото – тъй като разчита на себе си, на свободната си воля, която може да му даде всичко желано (по един съкровен начин обаче!). Здрави са обществата, в които индивидите уважават своята и чуждата свобода, приучени са ясно да разграничават свое и чуждо, живеят съобразно ценностите на свободата и собствеността и виждат в тях коренни предпоставки на човешкото битие. Там, където липсва такова развито съзнание, а животът не се основава на упоменатото признание на вековни ценности, са налице всички предпоставки за болест на обществения организъм, болест, която периодично разтърсва социалния живот. Обществата, които са преживели комунистическата агресия спрямо личността, свободата и собствеността, подлежат на продължителен процес на оздравяване, т.е. на лечение тъкмо в насоките, за които стана дума.

Справедливостта не изравнява, а подчертава различията, и затова тя отдава на всеки “длъжното”, всекиму неговото, не… “на всички еднакво”, “едно и също”, “поравно”. От това неизбежно следва, че всеки опит за провъзгласяване на някаква обща и абстрактна “справедливост”, приложима за всички индивиди, а още повече пък за “всички случаи”, всъщност е отказ от справедливостта и защита на произвола и несвободата: онова, което е еднакво за нееднаквите, е абсурдно, то е и несправедливо. Ясно е, че от такъв абсурд искат да се възползват ония, които са неспособни да постигнат сами нещо значимо – и затова искат да се “възнаградят” със създадени от други хора блага. Справедливостта следователно е нещо “крехко” и фино, тя се обляга на отделния индивид и на конкретно изявените му права, а неин корен е автентично разбраната свобода. Именно затова “равенството на неравните” (Хегел) е най-крещяща несправедливост, която взривява всяко общество. Подобна мисъл е успяла да разложи съзнанията на искащите “справедливост” низини (лумпените, некадърните, мързеливите, завистливите, бясно ненавиждащите свободата и пр.), увлякла е неориентираните и слабите, станала е тяхно “верую” и ги е повела към “сияйното бъдеще на комунизма”. Искащите “пълно равенство” с това само искат несправедливост, оттук значи искат несвобода, не искат да са индивиди, те искат да бъдат “маса”, “пролетариат”, гладни “санкюлоти”, при това така жадни за чуждото, нагло претендиращи то да е “тяхно”. В наше време комунистите успяха за сетен път да ограбят – особено у нас, в България – цялото национално богатство, т.е. чрез по комунистически разбраната “приватизация” да присвоят всичко, което беше останало след техните безчинства, продължили половин век.

Там, където конкуренцията се заменя от една абстрактна “солидарност” без ясни задължения и заслуги на страните, справедливо трябва да бъде подозирана измамата, дори долнопробното мошеничество: някой е заинтересован да бъде “носен” от другите, апелирайки към “солидарността” или пък към “братството между хората”, както правеха тъкмо комунистите. Здравото индивидуално съществуване обаче се основава на коректното съперничество и на конкуренцията. Човешките същества се стремят към надмощие – и това трябва да бъде приветствано: съперничеството поражда импулси за развитие както на индивидите, така и на общността като цяло. В конкуренцията надделяват инициативните, предприемчивите, обичащите риска, откритите към многоликите перспективи на бъдещето, изцяло преданите на свободата. В добре разбраната свобода никой не разчита на незаслужена подкрепа и на съжаления, а разчита преди всичко друго на себе си, на собствените си сили.

Животът не се поддава на разсъдъчно “регулиране” и “насочване”, на един външен “свръхрационален” контрол. Животът е естествена и спонтанна активност и саморегулация, която превъзхожда всяка друга регулация: естественото трябва да бъде оставено да се развива по естествен начин и само тогава то ще продължи да ражда живот. В този смисъл “давайки” свобода на индивидите в пределите на тяхното жизнено пространство (собствеността), ние ги “правим” адекватни спрямо техния живот, в резултат на което и жизнеността на цялото (”системата”) се запазва и възпроизвежда. (Друг е въпросът, че свобода не се “дава”, а трябва да бъде “присвоена” от индивида!) Затова допускането на елементи, които по естеството си са несъвместими със спонтанността, с автентичността на социалната жизнена цялост, подкопава устойчивостта на последната, а в крайна сметка води до разрушаването й. Такива безжизнени елементи са, например, “планирането” на живота в обществото, съсредоточаването на ресурсите в ръцете на един изцяло “предвидлив център” или “свръхмозък” (централизация и национализация), държавното регулиране на икономиката до степента да се изземе даже самата възможност за инициатива от страна на индивидите, “предпазването” на индивидите от “изкушенията на свободата”, “общото дело”, заместващо индивидуалното, колективното “правене” на някакво абстрактно “всеобщо щастие” и пр. Всички тези “изкуствености” и “фалшивости” на разсъдъчното комунистическо безсмислие убиват безвъзвратно живота в социалния организъм, довеждат го до пълно изтощение. Оставен на самия себе си, индивидът твори своя живот съобразно естеството на самия живот и принадлежащата му свобода. Обществото на такива индивиди точно на това основание е жизнено, ефективно, продуктивно. В него именно се ражда новото на арената на жизнените предизвикателства и изпитания, то не познава застоя и инертността, в него всичко е живот. В този смисъл адекватни на социалния живот са само “механизмите” (правилата), сътворени от самия живот, от живата история, от традицията.

Такива са механизмите и правилата на различието между индивидите и собствеността, на свободното договаряне, асоцииране, коопериране и конкуриране, институциите на демокрацията, т.е. “балансите” и “противотежестите” както на анархията, така и на тоталния държавен контрол, лишаващ индивидите от инициатива и опропастяващ жизнеността на човешката общност. Обществото не търпи външно наложения му абстрактен “ред” на един “всичко планиращ център”, който не може да предвиди и подреди целите, а също и крайните резултати. Докато свободната инициатива на милиони индивиди чрез колосалното “преплитане” на целите спонтанно ражда превъзходен и разширяващ се ред (Хайек), който нищо друго не може да замени.

Трансформацията от комунизъм към здраво общество, която в някои страни тече твърде болезнено (България), се свежда до това много хора да станат собственици и така да поемат съдбата си в собствените ръце: защото “свободата без собственост” не може да се нарече свобода, тя си остава само жажда за свобода, копнеж по свободата, абстрактна възможност да си свободен, реализираща се само благодарение на собствеността. Ненавиждащите свободата затова толкова силно мразят частната собственост (комунистът обаче обича да граби чуждото!). Това се дължи на усета им, че само собствеността е в състояние да разбие несвободата, към която така са се пристрастили. Ето защо обществата, в които ненавиждащите свободата са мнозинство, да не чакат скорошното си оздравяване, да не чакат края на бедите си. А какво ли ни чака нас, след като тъкмо те в България владеят огромна заграбена собственост: тук комунистите станаха… капиталисти?!!

Богати са обществата, които не се страхуват от “коварствата на свободата” – от изпитанията, свързани с нея, от “проблемите”, които тя създава, от безпокойствата, предизвикателствата, рисковете, от видимата “хаотичност”, които я съпровождат. Бедни и безжизнени са обществата, заложили на схематизиращия разсъдък с неговия външен и стерилен ред, който нищо значимо не може да роди. Такива общества страдат именно защото се страхуват от свободата, защото не изпитват доверие към индивида, към раз-личността, която е нашето истинско богатство. Абстрактното “общо”, на което те се основават (”народното единство”, “монолитната общност”, “несъкрушимостта на въвеждащата ред партия” и пр.) ги влече към гибел, към неотвратимо унищожение заради пресекването на извиращата от индивидуалностите жизненост: комунизмът беше сполетян от една такава заслужена все пак участ. Но обществата, заложили на разнообразието, пораждано от свободата и от творящата чудеса раз-личност на дръзновените индивиди, постигат всеобщ успех и просперитет – защото са подхранвани от могъщи корени в дълбините на човешкото.

Законодателството, уважаващо свободата на индивидите и имащо доверие в способността им в повечето от случаите сами да решават кое е правилно и кое не е, не стеснява обсега на личната свобода. Такова законодателство насърчава гражданите в опитите им да живеят пълноценно, т.е. да се ползват от предимствата на свободния живот. В другия случай, а именно “забранено е всичко, което изрично не е разрешено от закона”, от свободата не остава и помен, а гражданите стават слуги на държавата, лишени от всякаква самостоятелност. “Ще правите само онова, което законът (”уставът”) е благоволил да ви “отпусне”, всичко останало е забранено!” – това е висшият императив на обществото, устроено на казармени начала, подобно на това, което комунизмът създаде и разви до абсурд. Подобен подход към “свободата” съдържаше в най-чист вид “законността” по времето на комунизма: законът само на думи провъзгласяваше всички “свободи”, гарантирани обаче само на хартия, а щом фактически “разрешеното” е нищо и нищожно, то тогава само на милицията и на партийните секретари се даваше правото да определят какво може и какво не може. Така се стигна до абсурда, че в действителност всичко се оказа забранено. Такава система не на правото, а на неправото, служещо не на свободата и нейната реализация, а на произвола по отношение живота на индивидите, не е познавало и най-тъмното варварство в историята.

Това, че има закони не е достатъчно за разбирането на съществуващото в света на индивидите; важното е какви са тези закони, доколко те са жизнени или създават една атмосфера на здрави отношения между индивидите, доколко разумно е устроено съответното общество. Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своята съдба. Такива закони прокарват тенденцията индивидите да бъдат “ръководени”, “направлявани”, “командвани” или просто “водени” от силната ръка на държавата. Такова едно законодателство е тъкмо социално, тъй като то изхожда от презумпцията за господството на социума над индивида. Съответно индивидите необходимо биват поставяни в някаква зависимост от “майката-държава”, това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще, от което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел. Акцентът в такива общества започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна “справедливост”, и тъй като индивидите са лишени (или, при “социалистическата” версия, ограничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск, то всички по-нататъшни усилия на държавата да промени все по-катастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. Когато в едно добре развито пазарно общество социалисти започват да “коригират” законите в “социалистически дух”, те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите. На тази основа започват да провеждат политика за “по-справедливо” разпределяне на доходите (данъчното бреме за най-активните слоеве се засилва крайно драстично), с което намаляват импулсите за развитие, подготвят стагнация на производството, сиреч сами отрязват корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за слабите хора “социални програми”. Разбира се, социалистическите управления в такива развити страни не успяват да провалят самия пазарен строй, но така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима “загриженост за всички” е гарантиран. Такова общество трябва отново да бъде вкарвано в естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, което става при дясното консервативно управление.

Признанието на достойнството да властваш се корени в това, че вече си станал господар на собствения си живот, на себе си. Общността на недостойните (комуната) познава само външния контрол, принудата, насилието от страна на безсилните спрямо живота, тиранията на “самозванковците”, на робските души, която е най-страшната тирания. Затова в царството на свободата – спонтанно самоорганизиращия се социум на заетите със собствения си живот достойни и силни индивиди – единствено може да се породи онова, което наричаме със съвсем неудачния термин демокрация – защото не “всички заедно”, не безличният “демос”, а свободният индивид е неговия единствен властелин.

Онези, които изпитват тих бяс при споменаването на думи като свобода, собственост, доблест, и пр., са обречени в съпротивата си, свеждаща се до това да воюват срещу различията, срещу естественото неравенство, поставящо всеки на мястото му. Зад тях стои разрушителната енергия на непълноценно съществуващите малцинства, на които никога не трябва да се дава простор за разгръщането на тяхната бесовщина, на неукротимата им злоба срещу свободата и свободния живот. Комунизмът е твърде пресен пример за това докъде може да стигне едно общество, ако в него успеят да узурпират властта не най-добрите – аристократите на свободата и делото – а тъкмо най-лошите, обзетите от дива омраза към свободата, овладените от една сляпа мизантропия. Този пример точно затова никога не трябва да бъде забравян – за да не се повтори вече. Отношението към свободата затова е тест за човечност и човешко достойнство, показател за принадлежност към автентично човешкото, богоподобното.

Отрицанието на традициите винаги се съпровожда от несъзнавано предложение да се поеме по “задънени улици” в развитието или пък да се върви в някакво “сляпо разклонение” на историческата човешка еволюция. Комунизмът е най-красноречивият пример за напълно обречен социален експеримент, който не можа да постигне нищо значимо, който затова произвеждаше само най-изродени форми на съществуване и съзнание. Възникването и развитието на комунизма не е нищо друго освен “културен и ценностен вакуум” или пък “екзистенциално безвремие”, изпълнено единствено с невъобразими абсурди, ирационални ексцесии, дива ненавист спрямо живота, свободата, истината и човещината, с неописуеми страдания на милиони човешки същества и с невиждан преди това разгул на жестокостта, кухата разсъдъчност, наглата хитрост и колосалната, при това “войнстваща” простащина. Другояче казано, комунизмът с цялата си история показа единствено какво съществуването не трябва да бъде, как не трябва да се живее, доколко всичко може да бъде поставено “с краката нагоре”, невъобразимо объркано, извратено, изкористено, изопачено и т.н. Ако има все пак нещо позитивно в историята и съдбата на комунизма, то е в това, че той показа чудовищния вид на един изцяло “антитрадиционен свят”, абсурдността на “света-лагер” в неговата пълна “антитрадиционност”, в неговата разсъдъчна и затова безжизнена радикалност. Затова и “новият човек” на комунизма се оказа карикатура, жалко подобие на човека, неговият “нов морал” не беше нищо друго освен оскърбление на всяко морално чувство и непоносимо лицемерие, а неговите “нов живот” и “нов свят” се оказаха противоположност на живота и “свят” на непроницаемата тъма (”свят” все пак иде от свет-лина!).

Днес е ясно, че утопиите от рода на комунизма – опитващи се да съблазняват хората с “абсолютните предимства” на несвободата – претърпяха действителен крах. Но тези утопии, които никога не са преставали да никнат – тъй като винаги са съществували хора, податливи на съблазните на несвободата и безотговорността – едва ли са стигнали до своя окончателен край. Факт е обаче – да се надяваме – че тази категория хора вече не са мнозинство, което има силата да се налага и да “подправя” по свой вкус историята. Тези хора, впрочем, сами не погрижили се за своята личност и раз-личност, обичат да се подчиняват на безличности като тях самите. Мотивът за това е да не им се налага повече да се измъчват от съзерцаването на автентичния живот на пълноценно живеещите, от гледката на непоносимото за тях жизнено превъзходство на разбиращите и ползващите се от свободата си. Струва ми се, че възходът на Атака у нас успя да обедини хората с крайно леви илюзии, обещавайки им реванш срещу толкова неизгодната им свобода и подминалото ги “благоденствие” на демокрацията. Тази е екзистенциалната основа, която винаги ще ражда “самоотвержени привърженици” на несвободата, хора, за които свободният живот един вид не е по силите им – и затова те в безсилието си да променят нещо се отдават на съблазните на несвободата: без свобода наистина по-леко се живее, но за сметка на това не се живее достойно.

Крахът на комунизма – който по естеството си е “апогей” на влечението към несвобода у непълноценно живеещите – е тежка плесница върху тези самоотвержени привърженици на… “сладката несвобода”, върху тези яростни противници и врагове на толкова неизгодната им свобода. След краха на комунизма обаче не видяхме несметни тълпи, благославящи свободата, индивидуалната предприемчивост, пазарната икономика, консерватизма, традиционните ценности на човечеството и пр. Затова особено у нас всяка стъпка в реформирането на обществото се извърши фактически от едно малцинство при яростната съпротива на упоеното от комунизъм мнозинство. Ето защо антикомунизмът ще си остане главен двигател на развитието ни още много години напред. Традиционните ценности на консерватизма и антикомунизма са от такова естество, че не закриват, а само откриват хоризонтите пред съществуването, достойно за човека.

Българската одисея към свобода

Тук ще разгледам историческата българска “разправия” със свободата, която особено добре изпъква (в цялата си изразителност) в последното десетилетие на ХХ век. Станалото през тези решаващи години е кръстопът, в който се събират всички пътища на свободата, по които ние, българите, вървяхме повече от сто години по времето на Третата българска държава. Ако е позволено да се говори за “историческа съдба” на един народ (в смисъла, в който говорим и за съдба на индивида), то и тук не може да се отрече, че “свободата предизвиква съдбата”, т.е. че отношението към свободата поражда личната и общностна съдба – която при това е изцяло заслужена, за която следва да се поеме цялата вина. Индивидите и народите, които са склонни да се самооправдават било с “географското положение” на съществуването си, било с обстоятелствата, било с липсата на късмет, било, накрая, позовавайки се низостта си (не толкова отдавна виновниците за съсипването на България ни казаха, че “поемали вината само с… мезе”!), с това само издават своята обърканост спрямо свободата, “тъмата, в която живеят”, липсата на самосъзнание за свобода и на умение да разполагат с живота си в единствено подходящата за него форма – съответстваща и на достойнството на индивида (народа), на неговата жизнена нагласа. Щом като едно такова нагло и извратено “съзнание за свобода” изобщо е възможно и все още вирее, шири се и не среща нужния отпор (прословутото “вината поемаме само с мезета”!), то това е отчайващо: подобна атрофия на чувството за свобода не може да е най-малкото обезпокоителна. (Изказалият тези най-изразителни думи – що се отнася до непоправимата мерзост, низост и наглост на комунистите – редовно е изпращан от част от този народ в парламента, при това, чувам, в последно време бил съветник на настоящия ни “реформиран” президент!)

Ето защо феноменът, който си позволявам да нарека нашата, българската одисея към свобода, не може да бъде подминат без внимание: от разгадаването му зависи бъдещето ни като индивиди и като народ. Защото липсата на яснота е коварно нещо, издевателствата с нашата чест ще продължат необезпокоявано и безкрайно, и само страданията ще бъдат цената, която справедливо ще плащаме: който позволява да се гаврят с достойнството му, той плаща и откуп за това; отказът от свобода никога не остава ненаказан най-сурово.

Историците в тази насока могат да ни кажат твърде малко: работата не е в описанието само на “фактите” (които и без това всички знаят и дори помнят!), а в тълкуването и особено в разбирането им, в постигането на скрития в тях смисъл. А за това последното се изисква философия, и то такава, която не се страхува да погледне в дълбините, а след това честно да каже какво е открила там. Изисква се вникване в българската душа (това скромно наричат “народопсихология”!), разпиляна в душите на милиони сега живи или някога живели индивиди и цели поколения, душата, от ситуацията в която всичко зависи, а историята е само “екстериоризация” и обективация на битуващите в нея “базови” ценности, на странните “екзистенциални ноумени”, които определят нашата същност. Зад този чудноват израз – “екзистенциални ноумени” – се крият достижимите само с духа форми на съществуване, заложени в нас от историческия опит, от склонностите ни, от народната традиция, а също така и пряко определящи реакциите ни към “нещата от живота”, нашето съзнание и самосъзнание, чувството за национална и личностно проявена идентичност. Ясно е, че нито “политологията”, нито пък по марксистки модел оформената историография, да не говорим за позитивната социология, страдаща от неотстраними дефекти, могат да решат подобна задача, която по естеството си е отредена само на философията, на близката до нея разбираща психология и най-вече на изкуството, на близката до сърцето на народа художествена литература. Независимо от достиженията в тази насока (главно в мемоарите, записките на исторически дейци – Левски, Стамболов, Богдан Филов – и в книгите например на Симеон Радев, а преди това на З.Стоянов) осмислянето на нашата национална съдба, произтичаща пряко от отношението ни към свободата, е “неразработена нива”, спрямо която усилията на всеки “орач” са добре дошли.

Ето го първия факт, който се нуждае от внимателна интерпретация и разбиране: половината от 13 вековната ни история като държава (ако не и повече!) са преминали под чуждо владичество, т.е. през тези векове българите не са имали своя държава, а са се подчинявали (без особено да се съпротивляват, да признаем това!) на властта на своите поробители – византийци (гърци), турци, накрая, комунистите, московските мекерета. Много се е говорило за ефектите върху душите ни на тази неблагополучна историческа орис, но дали е казана “пълната истина”, дали все нещичко не е старателно прикривано? Ясно е, че да, прикривано е и все още се прикрива, като мотивът за това е достатъчно фалшив: “да не се уязвява националното ни самочувствие”, да запазим “гордостта” си , да не се самоокайваме прекалено! Но истината, макар и горчива, е за предпочитане пред сладката лъжа и пред омайващата илюзия; трябва да имаме смелостта да я погледнем в очите: там ще съзрем себе си, своята същина. “Сега вече имаме свобода”, имаме, но какво правим с нея?

Ще дам един пример. Историците се сепнаха пред свободата и изпаднаха в недоумение какво да правят с нея: измислиха си “проблеми”, около които да спорят безкрайно, например дали господството на турците върху българите е “робство” или пък е “присъствие”, независимо какво, “турско”, “османско”, “ислямско” или пък “азиатско”. Няма по-сигурен показател за безсилие от “споровете за думи”: ако разбираме, то думите ще дойдат сами, при това ще бъдат най-точните, незаменимите. Щом като вече споменах за “титаничната борба около думите” на нашите историци, ще си позволя да кажа онова, което би трябвало всеки да разбира. Думата робство не е “по-престижна” от думата присъствие, тя повече унижава ония, които не разбират, че да ги наричат “роби”, не е кой знае каква похвала, от която трябва да се изпитва задоволство. Освен това работата не е в изследване на нашите реакции и емоции при употребата на едни или други думи, а в истината, т.е. в съответствието на думите с историческата реалност, която те обозначават. Едните търсели “обективност” (”османско присъствие”), а другите се засягали от това, чувствали се обидени, че не им признават… “достойнството че са роби” (или че са “били” роби!) и, възмутени от това, предлагат думата “робство”, при това като, представете си, “защита на националната идея на българите” (може ли човек да си представи по-голяма извратеност!). Простото съображение, че и по време на византийското владичество (една неопределена, не дразнеща, “византийска по дух” дума!), и по времето на османското такова българите не са били кой знае колко ощетени според битуващата тогава в Европа идея за свобода (може би само една свобода не са имали, т.е. нямали са своя държава – с произтичащото от това, което съвсем не е малко), изобщо не минава на никой през главата; следователно да се наричат и двете “робство” (т.е.пълно отсъствие на всякакви свободи!) е най-малкото пресилено. Повалената на два пъти от чужди завоеватели в миналото българска държава не е робство, а чужда власт, и да се настоява за “робството” е израз на национална комплексираност: свободата не се свежда просто да това да имаш национална държава (както все още много българи си го представят!), а е нещо много по-широко и по-богато, касаещо самия живот – индивидуален, “вътрешен”, практически, общностен и пр. Това, че българите са били свободни в много от тези отношения, е безспорно, независимо от чуждата власт (например в тези наши предишни “робства” не се е посягало така брутално върху частната собственост или, да речем, върху правото на свободно предвижване: както това беше направено по времето на комунизма), макар че, безспорно, в много други отношения не са били свободни, но не до степента да са “роби” (мнозина не разбраха, че дядо Вазов – който е спомогнал за разпространението на думата “робство” в нашия език! – в много от случаите го е правил по “поетични съображения”, главно заради римата!).

Ако не беше така, ако не беше вярна тезата за частичната несвобода по времето на нашите “робства”, то в противен случай за тези близо 14 века, от които повече от седем сме били “роби”, ние бихме си останали кръгли варвари, а това, очевидно, не е така (например, хегемонията на една по-висша култура, византийската, не е изцяло неблаготворно). През всичките седем века “робства” (впрочем, само комунистическото заслужава да бъде наричано така, само то е пълна лишеност от свобода!) българите са живеели, създавали, учили са се на свобода (дори и само чрез копнежа си по нея!), поради което сега, постфактум, да ги наричаме “роби”, е най-малкото некоректно. Впрочем, това че преди освобождението от “турско робство” България е била най-развития регион на Османската империя (което е заслуга на осъзнаващите се все повече като свободни, на ползващите се от неотнимаеми човешки свободи – собственост, макар и накърнена чуждоземна законност и пр. – българи) е нещо, което не бива да се пренебрегва заради глупавата нагласа “да защитим робството” – един вид като не ти признават, че си бил роб, ти отнемат част от достойнството (!?).

Излиза, че за цялата си многовековна история българите са били “пълни роби” единствено съвсем наскоро, при комунизма (и то в условията на разцвет на свободата и демокрацията в Европа!) – и това е единственото, което се нуждае от проумяване. А преди това роби не сме били, вървели сме, макар и през много изпитания, към свободата си, не сме били кой знае колко различни от другите европейски народи (чиято държавна и политическа независимост, разбира се, е била предимство, което “ни е било отказано” – или по-скоро сами не сме могли да защитим). Трябва да се разбере при това, че цял един народ трудно може да бъде превърнат в “роби” – ако приемаме думата буквално и по същество, а не преносно или метафорично; освен това “истински роб” е този, който друго не може да бъде, на който – ако му “дадеш” свобода – сам ще се откаже от нея защото не знае как да я употреби и ще се върне да моли поробителя си да му върне робското положение, виждащо му се за предпочитане пред неизвестностите на свободата (както това направиха мнозинството от българите през 1990 и 1994 г., подарявайки властта пак на комунистите!). Затова казах, че преди българите като цяло такива роби не са били и не са могли да бъдат: може и да е имало някакви части от българския народ, които да са изпитвали подобни притеснения пред свободата, но на всички това не е могло да се случи (то не се случи и през 1990 и 1994 г., слава Богу!). Трябва да бъдем реалисти и затова ми се струва, че не са прави ония, които особено държат османската хегемония на Балканите да бъде определяна именно като “турско робство” (защото, накрая, и съседите ни са били под турска власт, но едва ли са били под “турско робство”, в техните учебници такова нещо не може да се намери!).

Другото обаче, а именно части от народа да не искат свобода и да страдат заради загубата на робското си положение, е нещо, което наскоро съвсем определено видяхме с очите си: през 1990 и дори през 1994 г. повече от половината от българите(!) избраха в демократични избори доскорошните си поробители, комунистите, и им подариха властта, за което всички ние платихме жестока цена: успяхме да се опозорим пред целия свят, защото нашето нежелание (на повечето, пак не на всички!) да бъдем свободни и предпочитането на уютната несвобода пред коварствата на свободата е наистина смайващо, наистина може да се нарече национален позор. (Затова сега ни е така трудно да ни повярват, да приемат, че решително и със съзнание, завинаги, сме се отказали от безотговорността на “живуркането” в комуната – и сме станали европейци в истинския смисъл, станали сме способни смело да загърбим завинаги остатъците от азиатското в манталитета си.) И за да завърша ще кажа и това: тези, които така държат и не се отказват от това да сме били под “турско робство”, считат това свое поведение за проява на особено силен “патриотизъм” и “национализъм”, те именно са същите, които искаха да правят България 16-та република на СССР, това са довчерашните безродници-интернационалисти, те именно също жалят най-много за “добруването” при комунизма и за това, че били “добре хранени и поени от другаря Т. Живков”, което не е трудно да се разбере, логиката е една и съща; трудно е за разбиране нещо друго, а именно защо останалата част от българите, които не са така непоправимо увредени от комунизъм, им позволяват да показват открито своята наглост. Защото това са същите тези, които подариха Македония на титова Югославия, а също и задължаваха българите от пиринския край на Македония да се определят като… “македонци”, не като българи – и тези хора днес (впрочем, плачещи горчиво и за Милошевич!) имат наглостта да се представят за “патриоти”, а мнозина от българите съчувствено клатят глава. Те не мълчат, не се срамуват от направеното, надяват се, че останалите “нещо недоразбират” – и вероятно не без основания, което е тъжно…

Но да се върна на това, с което започнах: половината от историята ни като нация и държава е протекла в условията на национална бездържавност, т.е. в условията на “незавършена свобода” – защото народ, който е допуснал да загуби държавата си, се е лишил от съществена част от свободата си (другата част, казах, е “неотнимаема” и общо взето съответства на онова, което са имали като свобода и другите народи от съответната епоха, например поляците в условията на не по-малко тираничното руско управление). Разбира се, имало е и “напълно свободни” народи, които не са търпели чужда власт, но ние, да признаем, не сме се ползвали много-много от тази възможност, забравяли сме за нея (това също трябва да се разбере и проумее). Но как сме съществували в условията на чужда власт, доколко сме държали на националното си достойнство (нещо, което за всеки народ се свежда до непрекъсната борба за национална независимост!)?

“Покорна глава сабя не я сече” – нали си спомняте тази нашенска “мъдрост”, на която мнозина от българите все още са верни (макар че никой не е тръгнал “да им сече главите”: но, например, Жан им взе хляба!)? “Език кости няма, но кости чупи” – ето и една друга, която касае нашето отношение към “свободата на словото” (чудно ли е тогава, че днес най-много се четат най-лъжливите вестници например!). Има ли нужда да посягам към някой сборник с народни “умотворения” на тази тема? Няма да го направя, за да не давам аргументи на един нихилизъм, който не ми е присърце.
Нека да се опрем на историческите факти. До средата на ХІХ век в България няма сериозен опит за масово надигане на българите срещу чуждата турска власт. За близо 50 години съветско-комунистически режим у нас няма нито един опит за съпротива, като изключим обречените действия на опозицията през 1945-46 г. През 70-те години на ХІХ век, когато вече всички от съседите ни са се освободили почти сами, у нас неколцина буйни глави (Левски, Ботев, Стамболов и някои други) правят нужното да вдигнат народа срещу “робството”, но откликът е бил малък (дядо Вазов да извинява, но той е склонен да идеализира!) – виж “Записките” на Захари Стоянов.

Априлското въстание е няколко дневен взрив на народната енергия (пак на неголеми части от народа, ако целият народ се беше надигнал, друго щеше да стане!), който пресеква с появата на башибозука и войската; сериозен отпор и упорита битка не е станала (за това и дядо Вазов дори свидетелствува), малодушните бягат по къщите си да станат курбан, а непримиримите, виждайки това, се оттеглят на Балкана, откъдето гледат пожарищата в равнината и поемат към Влашко. (Само Ботев, горкият, от Влашко тръгна в тия дни с шепа хора да мре за народа си, и умря на 28 години!) Още преди да го обесят Левски, на когото често се е налагало да говори пред трепереща от страх “публика” (и единици са били твърдите му сподвижници!), е записал с гневна ръка в тефтерчето си думите “Народе, народе-е!”, което е достатъчно изразителна оценка на общата ни решимост за свобода, дадена на нас, българите, от нашия велик сънародник (който сега наричаме апостол на българската свобода: а имаме ли право сега да си слагаме навсякъде портретите му след като тогава сме позволили да го обесят позорно като куче; казват, че три заптиета го водели към бесилото, а кепенците на софийската чаршия били плътно залостени през оная студена не толкова заради февруари, а заради нашето малодушие февруарска утрин!). Нима е чудно, че същият Левски е записал и тия думи: “Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия!” – дали това не важи и днес за нас, дори в някакъв смисъл повече от тогава!?

На Стамболова, тогава младеж и прекалено буйна глава (от тези, които, според нашата поговорка, са “тъкмо за сабя”; той от ятаган загина, милият, а гражданите безучастно гледаха екзекуцията на един велик сънародник, Ботев съратник и бивш министър-председател, заради чиито заслуги България все още я има!) се е налагало след обявяването на Старозагорското въстание тайно да пали “къщята” на “разбунтувалите” се – за да подсили решимостта им да умрат заради България. (Бенковски също провежда тази инициатива малко по-късно!) Защото те още преди това (при “съзаклятието”!) редовно са го питали “Ами че какво ще стане с къщята ни, какво ще стане с нивята ни, какво ще стане с добитъка ни?!”. А дали някой подкрепи Ботевата чета, преминала през места, които и до ден днешен са “прекалено червени”, редовно подкрепят комунистите на избори?! (Ботев бил… “комунист”, майко мила?! Ако беше “комунист” защо тогава не го подкрепиха?!)

Нека ме прости читателят за прекалено широките аналогии, но за тях ми дава основание “все нещо”, нещата принципно са едни и същи: комунизмът е не просто страх от свободата, каквато изпитвали някогашните врачанци и плевенчани, но той е и омраза срещу нея, която, казват, е разпространена в районите със силно комунистическо влияние; Ботев, умрял за свободата, бил…, хайде де! Има ли нужда да привеждам още примери? Имало ли е у нас по-късно поборници за “Задунайская губерния”, т.е. прекалено много русофили? Оказало ли се е в края на краищата, че сами не можем да се освободим? Какво означава нашата привързаност към “дядо Иван”, която така разтапя от умиление българите от ХІХ в., чакащи свободата си именно “на тепсия”? И така нататък, моята задача не е да пиша исторически очерк за… “борбите на българите за свобода”, такива можете да прочетете в писанията на нашите историци, пишещи не история, а същински митологии за нашата колосална “отдаденост” на свободата…

Ето че идваме до втория момент, който е изключително значим: за “освобожденията” от нашите “робства”, за начините, по които обикновено сме се “сдобивали” със свобода, а също и за това защо това така е ставало. Вярно е, че един път сме се освободили сами, от Византия. След като сме почакали доста десетилетия, братята Асен и Петър, боляри, вдигат бунт, който се оказва победоносен, и така е възстановена втората българска държава. Но тогава е било “средновековие”, тогава лесно се е губела независимост и не така трудно се е придобивала, безчет “държави” непрекъснато са загивали и са се раждали из цяла Европа. Нека да се опитаме да бъдем по-трезви, друго не ни трябва ако искаме зряло да погледнем на достойнството си – и тогава, едва чрез горчилката на разкаянието, да станем по-добри, по-привързани към отговорностите на автентичната свобода…

От “турско” ни освобождава Русия, на която не можем за това да не сме признателни (макар че едва ли любовта й към нашата свобода я е накарала да го направи!): без Русия ни грозеше опасността да влезем в ХХ век именно под “турско робство” (ако това беше станало, то в такъв случай наистина вече щяхме да сме роби: в ХХ век без своя държава!). През годините след това, в десетилетията на Третото българско царство (за което ще говоря отделно) българите успяха с дела да измият позора на “даруваната свобода”, изградиха модерна европейска държава, демократични институции, възползваха се докрай от свободата си, постигнаха прекрасен икономически напредък. Но от тази наша за първи път постигната действителна свобода ни… “освободи” Съветската армия, и за пет десетилетия слънцето на свободата залезе из българските земи. Тъй като вече бяхме свикнали да ни “освобождават”, приехме новото “освобождение” почти безропотно. Ясно е какво стана: България беше изтерзана от комунизъм, жизнените сили на народа пресекнаха, мнозина даже обикнаха варварството, наречено комунизъм – докато други народи, поляци, чехи, унгарци и други почти единодушно бяха срещу него, показаха го с въстания, не позволиха на комунистите да се гаврят като нашите с националната чест на народите си. При нас нямаше нищо такова, ние мълчахме, гледахме тъпо, нещо пак чакахме. Накрая, като връх на всичко от комунизма ни “освободи”… Горбачов и… Политбюро и ЦК, а първият “свободен митинг” стана едва десетина дни след това, организиран и подготвен от… ченгета от ДС! В същото време под краката на комунистите в Източна Германия, Унгария, Чехия огън гореше, те бяха заставени от самия народ да се откажат завинаги от властта, а малко по-късно даже в Русия комунистическата партия на два пъти беше забранявана (а у нас какво стана: “смениха си…името”!)

Как да си обясним всичко това, какво ни говори то? Нима не е ясно някому?!

Заради това, че не показахме решимост да се борим за свободата си загубихме Македония: най-голямото парче жива плът от снагата на родината, за което винаги ще боли. Онези, които ни “освобождаваха”, най-малко мислеха за националната ни цялост, и това е естествено: щом се оставяш на други, не чакай добро. Освободителката Русия беше против Съединението – единственият акт в нашата по-нова история, в който свършихме нещо сами. Тя не прости на младия ни княз, оглавил този наш подем в историята ни, и скоро го прогони от България. Оттук обаче корените на българската трагедия в ХХ век бяха заложени: България беше осъдена вече никога да не се обедини изцяло, “съединихме” се сами, но пак не докрай решително, Македония беше загубена. Проиграването на Македония, за която водихме и войни, победоносни при това, но загубени заради алчните ни съседи, е нашето наказание за това, че чакахме друг да ни освобождава векове, а после само целувахме ръцете на освободителите си. В историята, както и в живота, малодушието не се прощава, заплаща се прекалено скъпо: Македония е цената, която платихме за недостойнството си като нация.

Това е, което считам тук за нужно да се каже относно българската одисея към свободата. Понеже като народ се оставихме на скитания из своята дребнавост (загнездила се очевидно в дълбините на душите ни), понеже не показахме нужната решимост да се борим самоотвержено за свободата си, понеже прекалено дълго чакахме – загубихме, а след това и не можахме да защитим достойнството си (приемането, почти безропотно, на комунизма, е свидетелство за това). Нашият “национален характер” е коренът на бедите ни като народ, а, вероятно, и като индивиди: “личният характер” на “сбора от индивиди” прави националния характер, а ние, да признаем, и като индивиди не сме на нужната висота. Но за това ще говоря отделно – ако казаното дотук не е достатъчно да се е разбрало и какви сме като “преобладаващи”, широко разпространени в народа… индивидуалности; нали сами признаваме, че Ботев, Левски, Стамболов са нашите идеали, недостижими или по-скоро на космически разстояния от… нас самите.

И така, коренът на проблемите ни като народ, а също и като индивиди е нашият национален характер. А именно: не показваме силна страст и чувство, т.е. “леки” и повърхностни сме; прекалено сме разсъдливи, липсва ни гъвкаво въображение, правим си дребни и криви сметки, чрез които се опитваме да надхитрим (винаги неуспешно!) битието, времето, съдбата и… “себе си дори”; нямаме нужната енергия да се борим за справедливи каузи, нерешителни сме, също не сме единни, обичаме да гледаме сеира на ония, “буйните глави”, които с това обричаме на курбан; изпаднали сме в някакво подло интересчийство (”ама защо аз да съм първи, нека другите да си трошат главите!”); прекалено ни е тесен жизненият хоризонт, поради което изпускаме от “полезрението” си най-важното, решаващото, кардиналното и съдбовното, т.е. “често изпускаме влака”; не ценим много-много “идеалните измишльотини” от типа на свобода, чест, дух, идея, съдба и т.н., малцина сред нас са ония, които виждат “по-далеч от носа си” (в мнозинството си сме материалисти, тук е корена на споменатата дребнавост, интересуват ни главно “реалните неща” от типа на ядене, пиене, спане и пр.); задоволяваме се с малко (бурканите, благодарение на които не умряхме от глад по време на комунизма!), не съзнаваме, че “който не хване голямото, той скоро губи и малкото”; обичаме да чакаме прекалено дълго, поради което често проспиваме решаващи мигове, събуждаме се когато е късно или само когато “ножът вече е опрял о кокала”; не обичаме и завиждаме на ония, които ни превъзхождат – вместо да ги подкрепяме и насърчаваме се опитваме да ги бутнем в провала; лековерни сме, затова вървим подир ония, които са като нас, т.е. лъжат или ни се подмазват; склонни сме да се самозалъгваме, страхливи сме и т.н. Това, че сме търпеливи и че издържаме на страдания съвсем не е добродетел, напротив, изпълнено е с коварства: пилеем енергия без особена полза, по-добре щеше да бъде ако бяхме малко поне по-луди (”Лудост, лудост ви трябва, господа! Без капка лудост Отечество не се освобождава!” – колко прав е бил великият Стамболов, казвайки тези думи още в 1875 г.!), липсва ни мъжество, а най-много ни липсва “безумната дързост” и способността за риск, която е решаващото в историята и т.н. Но нека да спра дотук, казах, че склонността ни да се самоокайваме (която е производна на казаното дотук) е добре развита и затова повече да не се самосъжаляваме: оправданията и с “нашия лош характер” струват също толкова, колкото струват и тези, свързани с “коварствата на великите сили”, колкото струват и другите, онези с… лошото време и пр.

Да спра засега дотук…

Кои са най-важните и съдбовни въпроси пред нас, българите?

Наистина, нека да се опитаме заедно да формулираме тези най-важни и съдбовни въпроси, които стоят за решаване пред нас, българите – в това толкова забележително все пак време, в което живеем. Поставянето на един смислен въпрос е решаващо начало, оттук тръгва осъзнаването на някакъв значим жизнен или социален проблем.

Блаженото неведение, липсата на всякакъв опит за откриването на тези проблеми, които така или иначе си стоят за решаване пред нас като индивиди, като граждани и като нация, е показател за това, че ние може би сме се откъснали от корените си и нямаме яснота относно самите себе си. А това може да ни изиграе твърде неприятен номер: закъснялото “включване” в истинската и сериозна проблематичност на съществуването ни може да се окаже фатално. Или поне може да ни направи неадекватни на времето, в което живеем, може да ни направи жалки, достойни за окайване. Дали пък точно това не ни се е случило вече? И дали началото на същинската промяна не трябва да започне с търсенето и поставянето на ония най-значими въпроси, от които зависи съществуването ни в нашия така сложен, динамичен и като че ли толкова объркан свят? А може би не светът е “пощурял” и объркан, може би пък тъкмо ние сме объркани – и затова пренасяме своята обърканост върху света, върху своето собствено съществуване? Дали съществуването ни няма да стане по-нормално, по-ясно и подредено съобразно това доколко ние самите всекидневно се борим и побеждаваме собствената си обърканост?

Ето защо апелирам да се опитаме с общи усилия да потърсим и да се постараем да формулираме тези наистина най-важни и съдбовни въпроси, от които зависи съществуването ни като индивиди, като граждани и като нация. С интерес и любопитство очаквам вашите предложения. Надявам се да се помъчим също така да придадем на тези наши въпроси най-подходящата, най-ясна, проста и удачна формулировка. Да си пожелаем успех в това може би крайно необходимо дело.

Искам да предложа следните въпроси:

● Наясно ли сме със самите себе си – и като индивиди, и като граждани, и като нация и дори като… европейци?

● Какво означава да бъдеш европеец?

● Разбираме ли собствените си коренни интереси?

● Защо изостанахме в сравнение с източноевропейските народи (като не броим само Беларус, Украйна и Русия – доколкото тази последната е европейска държава)?

● Можем ли честно пред себе си да заявим: “Да, ние сме достойни да бъдем член на Европейския съюз, да бъдем наравно с водещите европейски нации!”?

● Даваме ли сметка за нашето специфично българско отношение и разбиране на свободата?

● Какво за нас като народ е политиката, какво за нас е демокрацията – и възможна ли е промяна в това отношение?

● Защо у нас преходът беше толкова мъчителен и непоследователен, коя е причината за това?

● Обичаме ли всеотдайно ценностите на свободата, съзнаваме ли предимствата на свободния живот – или имаме твърде много “подозрения” в това отношение?

● Защо корупцията е толкова сериозен проблем за България?

● Възможно ли е човек да успее в България?

● Защо не се разбираме, как да постигаме разбиране в общуването помежду си?

● Дали в България животът е такъв, защото ние сме такива?

● Дали е вярно и за нас, че си заслужаваме управниците?

● Какво България спечели и какво загуби от участието си в мисията в Ирак?

● Какво за нас, българите, е трудът? Трудолюбиви ли сме като народ, като тенденция в нашето отношение към труда?

● Доколко аз самият съм склонен да приема различните от мен? (Във връзка с проблема с циганите, но и не само.)

● Какво трябва да правя за да се реализирам като личност (и професионално) в условията, които ми предлага днешна България?

● Кой е пътя за постигане на междуличностно разбиране?

● Как може да се промени (и в каква насока) ситуацията в българското образование?

● Защо младите днес прекаляват с алкохол (с цигари, с наркотици)?

● Може ли чрез участие в избори да променим нещо?

● Защо има толкова много омраза напоследък?

● Как българинът въприема успехът на другия?

● Как се възприемаме един друг с останалите балкански народи?

● Дали САЩ не са за нас новия “голям брат”, на мястото на СССР? Доколко настроенията у нас против САЩ или за САЩ са оправдани?

● Защо се получи такава нетърпимост между религиите в съвременния свят?

● Дали не съществува опасност от избухване на световна война на религиозна основа?

● Какво всъщност се случи в България през последните 17 години?

● Разбираме ли същността на промяната и доколко я приемаме?

● Защо агресията доминира в наши дни?

● Как да преуспея в живота, как да стана богат?

● Защо се увеличава употребата на наркотици в България?

● Има ли любов в наши дни или всичко е материализъм?

● Ще допуснем ли тъкмо мутрите да вземат в ръцете си държавната власт – и даваме ли си сметка докъде ще доведе това?

● Дали е жив усетът в сърцата ни, позволяващ ни най-безпогрешно да разпознаваме политическите шарлатани, лъжци и мутри?

● Не се ли срамуваме от това, че държавен глава на България е агент Гоце?

● Мечтаем ли, как какво мечтае съвременният българин?

● Умее ли българинът на постига мечтите си?

● Какво може да се направи за да се ограничи престъпността?

● За какво трябва да се борим? Как можем да успеем – и като индивиди, и като нация?

● Как да направим живота в Бълга-рия по-добър?

● Как се става достойна личност?

● Как да въведем ред в обществото?

● Как може да се балансира между контрола и анархията?

● Когато избираме между дясното и лявото в политиката между какво всъщност избираме?

● Как може да си патриот, вървейки към Обединена Европа?

● Застрашена ли е с нещо националната ни идентичност или така тя само може да се обогати?

● Каква искам да е България след 10 години?

● Защо всичко (музика, спорт и пр.) стана комерсиално?

● Бива ли изкуството да се използва за правене на пари?

● Защо слушат чалга? Какви са хората, които слушат чалга? Какви “духовни потребности” задоволява чалгата?

● Загуба на време ли е да се мисли, преди да се действа?

● Какво ни дава обмислянето на ситуацията, в която се намираме, не е ли това начинът да постигнем ползотворни решения?

● Търсенето на насъщните въпроси, пред които сме изправени, не е ли предпоставка за намирането и на отговорите?

● Какво ще се промени в живота ни след влизането в Европейския съюз? Даваме ли си сметка какво означава това за нас?

● Какво трябва да се направи по повод на задълбочаващия се у нас демографски спад?

● Защо все по-малко млади хора се интересуват от книгите?

● До каква степен човек може да се чувства отговорен за другите?

● Може ли да ми е безразлично как мислят те, след като ние сме взаимно зависими, живеейки в едно общество?

● Наистина ли българите сме трудолюбив, способен и интелигентен народ или това твърдение се дължи на неоправдано честолюбие и необоснована гордост?

● Дали на комунистическата агресия спрямо съзнанията се дължи това, че завистта и злобата по повод успеха на способните и предприемчивите са станали основен жизнен мотив в средите на пасивните, бездейни и инертни хора?

● Човечни ли са хората днес? На какво се дължат толкова много изблици на безчовечност, озлобеност и завист?

● Защо толкова много хора живеят с измамното усещане за безпроблемност и безгрижие?

● Защо някои хора се занимават с проблемите на другите хора, а забравят и не съзнават своите собствени?

● Защо е станало така, че способният и работлив човек у нас е станал трън в очите на бездейното мнозинство?

● Можем ли по информацията в интернет да съдим за това какви са хората и каква е нашата култура?

● Дали глобализацията ще помогне за изграждането на едно по-добро човешко общество?

● Има ли виновен за нашите несполуки като народ? Или сме си виновни самите ние? Или пък е виновно мнозинството сред нас, което живее с едно изопачено и изкривено от комунизма съзнание?

● Как могат да се лекуват пораженията, които комунизмът нанесе на масовото съзнание?