Търсене на Абсолюта

1.Изворите на съществуването

Дали този въпрос не трябва да звучи така: “Кой е извора на съществуването?”, това също е въпрос, на който сме длъжни да отговорим. Защото може да се окаже, че съществува само един Вечен Извор, благодарение на който “всичко съществуващо изобщо съществува”.
Ще се опрем по необходимост на гледните точки по този въпрос, които човечеството познава. Ще ги съпоставим и “претеглим”, за да разберем коя от тях е най-близо до истината, единственото, което може да ни интересува. Не е нужно да се лутаме и да измисляме онова, което отдавна е намерено и казано по най-убедителен начин. Не трябва да сме прекалено самонадеяни, макар че не е лошо да разчиташ преди всичко на себе си.
Първата гледна точка, ясно определяща извора на съществуването, е изразена от Св. Августин така: “Величествено и божествено е онова, дето нашият Бог рекъл на слугата си: “Аз съм съществуващият” и: “Кажи на синовете израилеви: Съществуващият ме прати прати при вас” (Изх.,3: 14). Той наистина съществува, защото е непроменлив. Защото промяната прави несъществуващото – съществуващо. Значи той, който е непроменлив, наистина съществува; сътворените от него неща приемат – всяко според мярата си – своето битие от него. Следователно нему, на безусловно съществуващия, противоположно може да бъде единствено несъществуващото; затова от него е всяко благо и пак от него е всяко естествено съществуване: защото всяко естествено съществуване е благо. И тъй, всяка природа е добра и всяко благо е от Бога: следователно всяка природа е от Бога…Всички неща, които не са родени из Бога, са сътворени от него чрез Словото му не от нещо вече съществуващо, а от абсолютно несъществуващото, сиреч от нищо… Речено е: “Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо” (II. Мак., 7: 28). А в псалма: “Той каза – и се създадоха” Пс., 148: 5) От всичко това е ясно, че не из себе си го е родил, ами в словото и със заповед го е сътворил. А щом не из себе си – значи непременно от нищо. Защото няма друго, от което да го е сътворил; и затова апостолът казва съвършено определено: “Всичко е от Него, чрез Него и у Него” (Рим., 11: 36) “(Цит. по Ц. Бояджиев, “Августин и Декарт”, с. 31-32). Едва ли някъде другаде може да се намери по-ясно изразено християнското разбиране относно изворите на съществуващото: те са в Битието, което с основание може да заяви за себе си “Аз съм Съществуващият”, всичко друго непрекъснато дължи съществуването си на Него, без Него няма да съществува. Ето го и категоричния отговор на въпроса, с който започнахме всичките си търсения, въпроса “Защо съществувам?”; отговорът е: “Защото Той така е поискал”.
Какво означава това за нас, живеещите в този век? Любопитно историческо свидетелство? Религиозно съзнание? Незачитане на човека? “Отломка” от миналото? Или: нещо безкрайно важно, нещо, без което не може да се живее, без което не може да се разбира съществуването?
Нашата “лековатост”, нашата неспособност за вникване (старите хора наричали това “вятърничавост”!) ни пречи да разбираме и ни тласка към объркаността, към обвитото с мъгла съзнание, което не схваща противоречията и затова пребивава в някаква измамна “умиротвореност”, в някакъв фалшив уют. Този “уют” трябва да бъде разтърсен и подкопан из основи, от което ще се появи будността, победила коварната дрямка. Ще приведа дълъг откъс от книгата на големия български философ Ц. Бояджиев, в която се обсъждат в превъзходна форма най-значимите въпроси, от които зависи съществуването ни, книгата “Августин и Декарт”. Всичко което тук ни интересува, там е казано безкрайно убедително, ясно и по вълнуващ душата начин. Защо нещо трябва да се казва наново, след като някъде вече е било казано по най-изящен, съвършен начин? Това е основанието да подтисна досадата си от “цитирането” и да прибягна към него: ако можех да го кажа по- добре, бих го казал, но щом не може да се каже по-добре, нека да говори този, който е постигнал съвършения изказ.
“Ала какво означава за християнина “да бъде”? Разбира се, като християнин аз не мога да съм в собствения смисъл на думата, защото друг е този, който действително е. Абсолютната битийна самотъждественост характеризира съществуването на оня, чиято същност имплицира неговото “да бъде” и който сам възвестява на Мойсея: “Аз съм съществуващият”, Ego sum, gui sum (Изх., 3: 14) Всяка битийност, следователно, пряко произхожда от онова висше битие, чието съществуване съвпада с неговата същност.
За човека – като творение – “да бъде” ще означава да бъде от, чрез и В Бога. Самият живот на човека е богопризнание, вяра и любов към оня, който е “Бог не на мъртви, а на живи” (Мат., 22: 32). Животът извира (подчертано от мен, А.Г.) от Словото Божие (Йоан, 1: 4) и затова единственото условие за пребъдване в живота е причастността към Христа (срв. Йоан, 17: 3; I Йоан, 5: 11-12). Господ е “крепост на моя живот” (Пс., 26: 1); застанал “от дясната ми страна”, той е гарантът на непоклатимостта на моето съществуване (Пс.,15: 8), вечната подкрепа, милост и памет за мене (Пс., 72: 23), (51: 3; 113: 20). Бог е този, който след всички беди ме оживява и извежда от земните бездни (Пс., 70: 20), той е основанието за моята идентичност. Затова праведникът Иов е несмутим в своята вяра, че “Изкупителят ми е жив, и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа, и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще го видя; моите очи, не очите на другиго, ще Го видят” (Иов, 19: 25-27).
Смъртта е съществуване без Бога. Затова себеотричането от Бога е безумие (Срв. Пс., 13: 1), наказано с не-живот. Библейският текст е още по-категоричен. Не само споменатата метафизическа резигнация, но дори и обикновеното съмнение извежда човека от битийното равновесие, нарушава самоидентичността на неговия живот и го прави подобен на “морска вълна, издигана и размятана от вятъра” (Изк., 1: 6)…
Нека припомним забележителния пасаж от потресаващата молитва (на Августин) към Бога, с която започва първата книга от “Монолози”: “Бог, отдалечаването от когото е равнозначно на умиране, възвръщането към когото е равнозначно на оживяване, обитаването в когото е равнозначно на живот. Бог, когото не изоставя никой, освен измаменият… Бог, да изоставиш когото е все едно да загинеш… Боже, който събличаш от нас несъществуващото и ни обличаш със съществуващото… Боже, който ни даваш хляба на живота… Боже, чрез когото не ни въвеждат в съмнение невярващите, чрез когото отхвърляме заблуждението… Ако ти изоставиш, всичко загива; ала ти не оставяш”.
“Аз съм” следователно означава: аз съм от Бога, от оня, който единствен с право може да каже “аз съм”. И аз съм единствено докато съм причастен на Божието битие, доколкото – като Божие творение – имам в себе си неотменно искрата на това вечно самотъждествено ego sum gui sum. Разбира се, аз съм тварно същество и поради това съм способен на всевъзможни девиации от върховното метафизическо тъждество. Строго погледнато, всеки мой индивидуален акт, самият акт на моето физическо раждане е отклонение от абсолютността на “аз съм”. Защото аз се раждам за живот, ала и за смърт, за блаженство, ала и за страдание, за радост, ала и за печал, за вяра, ала и за разочарование, за слово, ала и за безмълвие. В този смисъл аз съм пресечната точка на битието и небитието, на живота и смъртта, на “съществувам” и “не съществувам”. И живота на християнина собствено и не е нещо друго, освен драматично балансиране между битийните и небитийните модалности на собственото му съществуване. Крайна форма на небитийността е грехът. Ала какво друго е грехът, освен заблуждение – непознаване или пренебрегване на Бога, отстъпване на богоустановения онтологически порядък. Грехът е отклоняване от истината на битието и това отклоняване не е епистемологично, а съвършено метафизично – то е “из-биване” от собственото ни място, разрушаване на финото равновесие между нашето съществуване и несъществуване, на онова равновесие, което именно гарантира живота ни като Божии твари.
Заблуждението (аз мога да се заблуждавам единствено в греха, защото праведността ме удържа в истината, в правдата) е агресия на небитието в човешката екзистенция. В заблуждението аз губя не просто познавателните си ориентири в света, но и метафизическата си опора, самото основание на моя живот. Когато безумецът изрече в сърцето си “Няма Бог”, той не просто изказва едно невярно твърдение, а извършва по същество един акт на метафизическо самоубийство. Защото “няма Бог” ще рече: няма метафизически самотъждествено битие, няма никой който да е, а следователно няма откъде и аз самият да съм. Когато се заблуждавам, аз не съм; когато се заблуждавам, аз пропадам в страшната бездна на нищото. Si fallor е равнозначно на si non existo.
Но даже и когато не съществувам (когато съгрешавам в похотта на плътта, в похотта на гордостта или в похотта на очите си), аз все пак съм. Защото никога в земния си живот аз не преставам да бъда Божи. Аз съм вечно надвесен над бездната, ала и вечно Божията десница ме удържа над нея. Дори и в най-тежкото, в най-греховното заблуждение (че не съществувам, а значи – че не Бог ме е сътворил), в мен все пак се запазва “коефициент” на битийност, изравняващ моето съществуване. И аз мога да отстъпя от себе си (от Бога в себе си!) – все едно: доколкото Бог ме е сътворил и доколкото моето поведение се ръководи не само от собствената ми воля, а и от Божието провидение, аз съм.
Тъкмо поради това самоубийство е недопустимо. Убивайки себе си, самоубиецът извършва човекоубийство, което и означава – посяга на неотменния коефициент битие в човека. Никое нещастие, никое прегрешение (дори прелюбодеянието) не може да оправдае посегателството срещу самото “съм”. Защото дори ако съгрешавам, аз все пак съм. Да се опитам да елиминирам това “съм” означава да въстана срещу самия божествен порядък и в крайна сметка срещу самия Бог, който именно съставлява собственото ми “съм”. Аз съм длъжен да съхранявам битието в мен, защото в грешността на моето емпирично живеене няма друга опора, от която да се оттласна, за да надмогна греха и да се върна към Бога. Августин специално подчертава тази идея, свързвайки забраната за самоубийство единствено с човека, но не и с животните или останалите твари. Защото корективното значение на отнемаемото “съм” има място единствено там, където е налице свободната воля, а значи – възможност за “продуциране” на грях, т.е. на небитие. “(Ц. Бояджиев, Августин и Декарт “ стр. 18 – 22)
От приведения анализ ясно личи че необходимо прибягнахме към толкова дълъг “цитат”; тук казаното изцяло се свежда до отговор на въпроса, който си зададохме, а именно кои са опорите на човешкото съществуване, кой е извора на живота, на който дължим жизнеността и съществуването си: такъв извор на съществуването е Съществуващият, този, който единствен може да каже “Аз съм, който съм” (Абсолютно и самодостатъчно битие), или Бог, благодарение на който всяко съществуващо изобщо съществува. Без Бога нищо нямаше да съществува затова е безумие нещо “нищожно съществуващо” (човек) да се запита: “А съществува ли Бог?”; това е показателно за откъсване от изворите на битието, то показва че задаващият въпроса сам придава на себе си несъществуване, такъв човек се е устремил не към живота, а към смъртта, значи ако иска да отстоява до край тази “гледна точка” той непременно трябва да се самоубие; лишавайки се от живот, който сам не си е дал, той няма да накърни или “размъти” изворите на живота, но поне ще “илюстрира” мисълта си с пример, ще и придаде “битие”, скачайки съвсем глупаво, впрочем, в небитието; казвайки “небитие”, сиреч несъществуване, аз се опитвам да изразя абсурдността на самоубийството като идея и като действие: небитието не притежава битие, да “скочиш” в небитието не значи че си се отървал кардинално от битието, в несъществуващото не може да се “отиде” тъкмо защото то не съществува, небитието е тук при нас и в нас също толкова, колкото тук при нас и в нас е битието, следователно самоубийството по същество не променя нищо, битие и небитие в човека са примесени и от нас зависи на кое ще дадем предимство, но в онтологически смисъл битие изцяло превъзхожда небитие (казваме: не-битие на нищото, явяващо се отрицание на битие, не казваме обаче за битие “не-не-битие”, водещото, основата, корена е битие), което показва, че така или иначе сме обречени на битието, не на не-битието.
Оказва се, че развиваната от Св. Августин християнска представа за битието и живота, за пътя към тях, за истината на битието на всяко съществуващо не е просто “гледна точка”, а е като че ли хоризонт, чрез който изобщо може да се гледа, върху който изобщо нещо може да се види – и разбере. Гледните точки, както ще видим по-нататък, се определят по същество от хоризонта и перспективата, която той задава, те напълно са зависими от тях (хоризонт и неговата перспектива), макар че в някои случаи да се представят даже като “обратна перспектива” или “друг, нов хоризонт”. Дори и да има всякакви хоризонти и перспективи, то нали светлината, благодарение на която виждаме, в това число и “не искащите да видят”, произлиза от извора на всичко, от вечния източник на светлина – Бог?! Нима светлината е произлязла от абсолютния мрак, от непрогледната тъмнина? Нима окото, което вижда, което различава, дължи способността си да вижда на… слепотата? Нима, накрая, човекът “сам себе си е направил” – подобно на Мюнхаузен, издърпващ сам себе си за косата от блатото, в което е затънал – както един философ, подражавайки на един пишещ “философия” търговец (Енгелс), съвсем наскоро и като че ли сериозно, “трезво” заяви?!

2. “Бог умря!”???

Това написа преди сто години Фр. Ницше, най-последователният нихилист, който философията познава. За да изведе и проведе навсякъде своя нихилизъм, борейки се срещу един друг нихилизъм от това време, този на социализма и марксизма, Ницше се насочи към “премахване” на “опората на всички опори”, т.е. към “детрониране на Бога”. Той направи това съвсем последователно, това трябва да му се признае, също го направи по най-красноречивия начин, който изобщо е възможен. “Посягайки” на Бога за да обоснове своя нихилизъм тъкмо върху нищото, Ницше без да иска доказва точно обратното: за да не паднем в бездната на абсолютния нихилизъм трябва да “приемем” Бога – макар че по-важното е ние самите да бъдем приети от Бога. Дали Ницше през всичките си дни и години на своето “велико дело” е усещал тънкия присмех на битието, намекващо му толкова ясно, че работи всъщност за това, което си мисли, че отрича? Едва ли, независимо от цялата си проницателност е успял да забележи най-важното: нихилизмът, събаряйки всички съградени до него ценности за да разчиства място за себе си, за налагане на самия себе си, с това демонстрира, че почвата на “от векове граденото” остава и не може да бъде премахната – а значи върху нея няма да покълнат семена върху развалините, семената на нихилизма, а ако покълнат, едва ли ще понесат “тежестта” на останките. Впрочем, съградил ли е нещо нихилизмът, което да остане за векове, не се ли събарят постройките му преди да са завършени, здрава ли е почвата под краката му, жизнеустойчиви ли са ценностите му – за тези неща ще говорим по-долу, вземайки повод от “мисловните построения” на великия нихилист Фридрих Ницше. Какво е нихилизмът като човешка и душевна нагласа, а също и (както е при Ницше) телесна нагласа, какво представляват неговите “изпарения” и “излъчвания”, които можем да срещнем и у себе си, а също и във всекидневието си, около себе си – това са любопитни въпроси, които не можем да заобиколим.
Ако не беше се родил Ницше, съзнанието на нихилизма би останало за всички нас нещо непознато, в този смисъл Ницше като че ли свърши безкрайно полезна работа, която едва ли друг можеше да свърши. След Ницше нихилизмът е прекалено ясен, а това е човешки и дори (!) Богу “угодно” дело. Както например в медицината откривателят на някоя страшна болест, който изчерпателно я е описал във всичките и метастази, заслужава адмирациите на човечеството и неговата благодарност, така и към Ницше трябва да се изпълним с уважение към подвига му на откривател на една болест на духа, която без неговите исполински усилия щеше да си остане непозната и подмолно “изяждаща” ни: което, знаем това, е по-страшното. Ницше пределно ясно описа “съзнанието и чувствителността на упадъка”, което ни помага да се съпротивляваме срещу него, да не се оставяме на неговата “изсмукваща” цялата ни жизненост сила, да не сме негови нищо неразбиращи жертви.
И така, вече посочихме изходната точка на Ницшевата философия на живота и на “ницшеанството”: елиминирането на Бога. Останал без Бога човекът вече няма друг избор освен да “положи” себе си на неговото място, т.е. да обяви човека за Бог, да превърне човека в “опора на всички опори”, “началото на всички начала”. Самият Ницше великолепно описва този решаващ всичко останало “мисловен ход”: “Цялата красота и възвишеност, която сме преписали на действителните и въображаемите неща, аз ще изискам обратно като достояние и произведение на човека, като негова прекрасна апология. Човекът като поет, като мислител, като Бог, като любов, като мощ; огромна е кралската му щедрост, с която той е надарил останалите същности, за да обеднее сам и се почувства клет… Защото именно той е създал нещата, на които се учудва.” Смяната на оптиката, лежаща в основата на ницшевата философия, която поставя човека на мястото на Бога, необходимо води до задачата за “претълкуване”, за нова интерпретация на всички ценности, които вече да бъдат погледнати под друг ъгъл. “Преоценката на всички ценности”, търсенето на ценността на тези ценности, изнамирането на нови ценности се оказва главното дело на Фридрих Ницше, което той без заобикалки и съвсем искрено нарича “утвърждаване на нихилизма”, а също и на “иморализма”. Ницше непрекъснато твърди, че “появата на нихилизма е необходима в определен момент” (вж “Волята за власт” С., 1996 г., с. 22), при това в един чисто философски маниер заявява категорично, че “нихилизмът е докрай обмислената логика на нашите велики ценности и идеали”. Още тук възниква цяла поредица от въпроси, касаеща “логиката” на нихилизма в неговия в неговия прекалено ясен ницшеански вид.
Най-напред в какво Ницше вижда необходимостта от “детрониране на Бога” и поставянето на човека на неговото (на Бога) място. Тази предпоставка съвсем не е безусловна за да се приема “на вяра” като нещо непоклатимо: ако Бог е “умрял” за “нечии глави” – то това съвсем не значи, че “наистина е умрял”, още по-малко пък че “съвсем не е съществувал” или че е “творение на човека”. През цялата си изстрадана философия Ницше се мъчи над този въпрос, но така или иначе не успява да обоснове своя принцип; нещо повече, цялото му красноречие – по “ницшеански” силните, духовити, красиви слова – се оказва твърде подозрително: защото непрекъснато се възприема като “префинен” опит за завоалиране на главното, като заместител на онова, което не може да се докаже – и изведе. Казаното най-очебийно личи в най-великата книга на Ницше, неговият “Заратустра” (“Тъй рече Заратустра”, издаден прибързано през 1990 година от тия, които криха Ницше от няколко поколения, в това число и моето). На първите страници на ницшевата “нова библия” (“Ново Евангелие”) Заратустра, вече четиридесет годишен мъж, оттеглил се в планината за да се “наслаждава на своя дух и на самотата си”, се обръща в ранни зори към слънцето за да му рече тъй:
“О, ти, велико светило!” Колко струва твоето щастие ако не бяха тези, на които ти светиш? Десет години ти изгряваше тук, над пещерата ми, и щеше да се преситиш и на заревото си, и на пътя си без мене, без моя орел и моята змия. Ала всяка сутрин ние те очаквахме копнежно, приемахме излишеството ти и те благословяхме за това.
Виж! Аз съм преситен от мъдростта си – като пчела, претоварена с много мед; трябват ми ръце, които се протягат към другите…
Затова аз трябва да се спусна в низината, както правиш ти вечер, когато снизхождаш зад морето и занасяш светлина и в долния свят, о, ти пребогато светило…
Благослови пахара, който се стреми да прелее и да ливне като златиста река, за да разнесе вредом отблясъка на твойто сияйно блаженство.
Ето! Пахарът се стреми да се изпразни и Заратустра иска да стане пак човек…”(там, с. 25-26)”.
Защо е тази потресаваща “философска поезия”, това разхитително красноречие, какво иска то да ни внуши?
Когато Заратустра най-напред среща един свят старец, търсещ корени в дъбравата, значи още в началото на своя път “надолу, към низината”, неговата тайна вече е “разобличена” с тези знаменити думи на странника-старец:
“Преди няколко години ти премина оттук…Тогава ти носеше пепелта си в планината: да не искаш сега да занесеш огъня си в низината? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач?… Променен е Заратустра, дето е станал Заратустра, пробудил се е Заратустра: какво дириш ти сега сред спящите…
Заратустра отвърна: Аз обичам людете.
“Следва един претрупан от “словестни излишества” разговор между стареца и Заратустра, в който става дума за Бога и човека, но Заратустра бърза да го прекрати – “за да не отнеме нещо” на стареца – и прибързано тръгва по пътя си, по пътя надолу. Ето го накрая и главния, “възловия” момент: “Когато остана сам Заратустра рече тъй на сърцето си:
–Та мигар е възможно това? Този стар светец в своята гора да не е чул още нищо за това, че Бог е мъртъв? “(там, с. 27)
По-нататък вече цялата книга, всички проповеди на Заратустра, не са нищо повече от илюстрация на тази основна мисъл, “логически извод” от нея. Но въпросът за това защо Бог е “умрял” в сърцето на Заратустра (и Ницше) и дали това е така и “наистина”, вече не се обсъжда. Пленен от една мисъл, явяваща се извор на всеки нихилизъм, Ницше със страст се впуска в изследване на ония бездни, които се откриват на човека заради нея. Но през цялото време, надничайки над бездните, над пропастите, вглеждайки се в откриващото се, Ницше все пак не скача стремглаво в тях: защото с нихилизма – не като душевна нагласа, като съзнание, но като действия, като практика, като живот – не може да се живее, значи самият живот не понася, не “търпи” нихилизма, животът така или иначе се свежда до това да надмогваме всеки порив към нищото, да го побеждаваме. Че това е така, е ясно само по себе си: нихилизмът не като философия, но като действие, т.е. действителният нихилизъм, започва с кардиналното отхвърляне на живота, със самоубийството; самоубийството е първата истинска стъпка на “невиждащия смисъл в живота”, т.е. на последователния действителен нихилист. Ницше не започва с такова падане в бездната на нихилизма, той предпочита да остане при философията на нихилизма, не при самия нихилизъм, по същия начин както Шопенхауер през целия си живот е предпочитал да говори за песимизма и за отрицанието на волята за живот, седнал зад маса, отрупана с поддържащи живота изискани ястия и вина. Колко обаче струва една философия, която не е подкрепена с личен пример на философстващия: Сократ като че ли е единственият, който е имал дързостта през целия си живот и дори и в смъртта да следва своята философия? За Ницше, ясно е, това не може да се каже…
Оттук всичко онова, за което “сладкодумно” ни увещава Фридрих Ницше, си остава така или иначе само “теория”, т.е. своебразно… “гледане на Бога” – както сочи самата дума, думата “теория”. Нихилизмът само като теория е съвсем неблаговидна участ за едно учение, което си е поставило за цел да “подмести” и да “постави” на истинското му място не друго, а живота. С теории обаче не може да се живее, животът не се опира на теории, а на самия себе си, на собствения си извор. Затова си позволявам да кажа това: щом е живял, щом е обичал живота, Ницше с това е доказал съществуването на Бога като вечен извор на живота – противно на всичките си интелектуални намерения и усилия. Би ли останало нещо от живота ако нихилизмът “стане” извор на живот, опора на живота, може ли да се живее, опирайки се на нищото? Не може да се вярва на живи нихилисти, нихилизмът се сбъдва само в смъртта, тя е неговият смисъл.
Така стигнахме до втория възлов момент, а именно до разбирането и описанието на

3.Човекът като… бог, Свръхчовекът

Изследвайки от своя страна “философският феномен” Ницше, не мога да не споделя една метафора, която през цялото време кръжи в съзнанието на непредубедения читател на неговите книги. Четейки Ницше, човек се пита дали Ницше предварително не е “смачкал” оптическата тръба, с която ни се налага да гледаме към Бога заради своята несъвършеност, или по-скоро заради слепотата си, а след това красноречиво и гръмко е обявил, че през неговата тръба… не се виждало нищо, т.е. той лично “виждал” там нищото (не Бога). Гледайки през такава “крива” смачкана тръба, Ницше, трябва да му повярваме, наистина нищо не се вижда, но оттук следва, че и това, което все пак си мисли че вижда, е сътворено от него самия, от неговата мисъл и чувство, то е продукт на безмерното му въображение. Дали да му повярваме че съблазнителните “неща”, за които Ницше с ентусиазъм говори, наистина съществуват? Изглежда да: духът на този все пак велик човек е сътворил една прекрасна теория за живота, човека, волята и свръхчовека, която не е – както на мнозина им се иска – една “фантасмагория”, а творение, носещо в себе си толкова много истини. Независимо от почвата, в която Ницше хвърля своите семена – нищото, нихилизмът, абсолютната откъснатост от корените на битието – от тях покълват и се раждат определени плодове, което показва че именно почвата не е тази, за която си мисли Ницше, семената обаче са добри – това се познава по плодовете. Нека да се “разходим” из градината, посята по този начин от немският мислител, нека да “опитаме” от тези плодове, дори и от “забранените”, те са най-сладки…
Тези, “за които Бог е умрял”, за които “техният Бог е умрял” (тук не става дума за вечно животворящият Бог, източникът на живота и крепителят на всеки живот) неминуемо стигат до някое от следните положения: 1.) Човекът – или “природата”, или “разума”, или “самите неща” – е Бог; 2.) “обществото” със “своите” норми, т.е. отчужденото от човека, е Бог и 3.) на пиедестала на Бог се поставя някакво недоразумение, което може да звучи по различен начин: “вселенска сила”, “космически разум”, “извънземните”, “някаква сила”, накрая онова “има нещо”, за което нищо не можем да кажем. И в трите случая се стига до нихилизъм, но, както се вижда, това са различни, по различен начин обусловени форми на нихилизма. Ницше е умен нихилист, той органически не понася глупостта, затова той представлява един хуманен и човечен нихилизъм, най-малкото поне един интелигентен нихилизъм, поставящ на най-високото място човека – не в неговата слабост, но в неговата сила. Всъщност това е единствената форма на нихилизма, с която философията има смисъл да се занимава, в такъв нихилизъм има някаква мъдрост. Втората форма на нихилизъм, формата на един неразбиращ за какво става дума нихилизъм, е тази на марксизма–социализма–комунизма–“материализма”, с който и Ницше воюва, лесно показвайки пълната му несъстоятелност и жалката му екзистенциална обусловеност. Неразбиращият нихилизъм, изпитващ някаква сатанинска и бесовска злоба срещу Бога и човека, не заслужава никакво внимание, неговата абсурдност не заслужава признание чрез внимание, такъв един невменяем нихилизъм, на места прерастващ в идиотизъм, ако поне малко можеше да се замисли, неизбежно би се свел до ницшевия, би видял в Ницше свой приятел – но и това той не можа да направи, по същия начин, по който не можа да разбере и аргументите на Достоевски “срещу Бога”, вложени в устата на негови герои-нихилисти. Третата форма на нихилизъм, която може да се нарече “наивно-битов” и затова “безобиден” нихилизъм, също е безнадеждна що се касае до това нещо да може да ни даде – като смисъл, като опит за проникване в същината на въпросите, като разбиране. Затова справедливо е да си представяме Ницше когато стане дума за нихилизъм, Ницше представя най-пластичната и разбираща философия на “човека без Бог” – и на човека “като Бог”. Но интересното е, че Ницше не е пръв – що се касае до изявяването на чувствителността и мисълта на “човека без Бог”. Преди да е умрял ницшевият “бог”, това се случвало и на други такива богове, например гръко-римските. Нихилизмът от епохата на упадъка на Римската империя с неговия верен спътник – “иморализмът”, вакханалията на тялото и сетивността, разпуснатостта, крайната субективност, прословутото “всичко е позволено” – вече е бил преживян от “самостойният човек” векове преди Ницше, тук той съвсем не е първооткривател, макар всъщност в някакво отношение да е такъв първооткривател. Ницше пръв превърна нихилизма във философия, на римския нихилизъм това не се случи, римската философия в лицето на стоицизма беше опозиция и представляваше отпор на римския нихилизъм, негово отрицание. Интересно е, че Ницше не видя в римския нихилизъм истинския си предшественик, такъв той видя в Буда и в будизма като религия на човешкото съществуване, на съществуването “без богове”, което точно затова се превръща в наказание за човека и във вечно незадоволено и абсурдно търсене на ефимерно блаженство.
Оставен на самия себе си от своите безжизнени, изгубили силата си и умрели богове, римският декадент търси в “своята наличност”, т.е. в тялото и душата си някакви жизнени опори. Съществуването без Бог претърпява по този начин съществена трансформация по посока на един краен субективизъм – било на тялото, било на душата, било и, най вече, и на двете заедно – който не признава никакви ограничения. Необузданият субективизъм, изразяващ се в усещане за безпределна свобода – т.е. в една нямаща понятие за себе си и затова прекалено “тъмна” свобода – води до обезценяване на живота, до превръщането на живота в инцидент в обхванатото в абсолютното безсмислие тотално съществуване и съществуващо. Такъв един живот без посока и цел неминуемо се превръща в “река без брегове” и затова започва да се разлива в плодородните низини, превръщайки ги в опасни блата и тресавища, в които се чувстват уютно единствено “грозни чудовища и влечуги”. Образите на съществуването без бог, които римският декаданс ни е завещал, са прекалено убедителни и “наситени”: Калигула и Нерон с тяхната лудост, с безпределното им своеволие, с абсолютната лишеност от субстанциални опори, пораждаща безсмислена жестокост и кръвожадност, с издевателствата върху всичко онова, което съставлява живота и е негова “душа”, “сърцевина” и дълбина, с капризната и суетна воля, чиято злотворност не знае граници. “Чудовищата” на нихилизма, в които не остава нищо от прословутия римски “здрав дух в здраво тяло”, от римската внушаваща респект воля за господство и от римската суровост и мощ, са “плодовете” на съществуването без богове, на живота без разбираща самата себе си жизненост – жизнеността, която не е забравила своя извор. И ако “такива са плодовете, по които може да се познае” нихилизмът, породен от умирането на по детски невинните и безобидни, като че ли не разбиращи мисията си гръко-римски богове, то какви ли могат да бъдат плодовете от “падането” на единствения всемогъщ Бог, въздаващ изкупление и наказващ за делата, но също и – това е особено важно! – приобщаващ човека към себе си с любов и дори саможертва? Дали по начало човекът без Бог – защото без Бог човек не може да остане – пък дори и да се нарече свръхчовек, не е прекалено жалък? Дали нищото, стоящо в основата на всеки нихилизъм, не поражда нищожността на човека и на съществуването, които искат да имат своя корен не в Бога, а тъкмо в нищото? Ето въпроси, чиито отговор трябва да потърсим у Ницше, мислителят, който като никой друг е изстрадал, а не само е “строил” нихилизма.
Както и да гледаме на Ницше и на неговия нихилизъм, не може да не стигнем в крайна сметка до това, че той най-пълноценно представя и описва човешкото търсене на абсолюта, душевно-телесно-човешката жажда за абсолют, без който живота неумолимо се изражда и губи пълнотата си. Ницшевата страст в борбата с изродения живот, срещу слабите, изродените за живота и неспособните да разберат неговата мощ, срещу “злоупотребите” с великото тайнство на живота, в крайна сметка се “подклажда” от дълбок порив по абсолютното на живота, без което животът неумолимо се превръща в болест и страдание, а не в наслада и усещане за пълнота. Следователно може би главното недоразумение, лежащо в основата на “ницшеанството”, е ницшевото неприемане на Оня, който единствен може да каже: “Аз съм пътя, и истината, и живота” и особено срещу християнството като религия (“връзка” на човека с Бога) и най-вече като “църква”, като световна институция и форма на общностен живот. Не можейки да подтисне преклонението и възхищението си пред подвига на “Иисус от Назарет” и непреходността на Неговото слово и дело, Ницше в същото време се нахвърля срещу построеното от “онзи опак човек (Павел)”, срещу “преиначаването” на духа на учението при пригаждането му към света и към човека, в което той вижда “генезиса” на всички беди на човечеството във вековете след разпятието. “Анти-християнството” на автора на “Антихрист” не е насочено към учението на Христос, към автентичната идея на Спасителя, а само към начина, по който тя е била “употребена” от свещениците – човешкия тип, срещу който Ницше е изпълнен със съвсем искрено възмущение, в определен смисъл изцяло оправдано. Беспорно е, че “антихристиянството” на Ницше израства на почвата на самото християнство, първото е немислимо и непредставимо без второто, без християнството като “практика” и като форма на живот, в много от случаите откъсната и дори противоположна на своята автентична идея. (Достоевски също не е чужд на това разбиране, например в “Легендата за Великия инквизитор”) И ако християнството според Ницше непрекъснато поражда и на определен етап прераства в нихилизъм, във формата на живот, наречена нихилизъм, то в обратен ред на мисли е съвсем оправдано да се каже и това, че през “горнилото” на нихилизма се минава не за друго, а за да се върнем отново към автентичното разбиране на живота, изразено от Христос. Та нали само по себе си е ясно, че нищо не струва една добродетел, която не е преживяла и не е “познала” греха, в греха не е намерила себе си, чрез победата над греха не е достигнала до самата себе си, до добродетелта като изстрадано отрицание на греха и “лошотията”; та значи по същия начин и нихилизмът като “антихристиянство” е пропадане в греха и в “бездната”, благодарение на което е оправдано връщането към Христос, към “твърдата почва”, върху която е възможно съществуването на “нестерилния”, на живия човек. В този смисъл може да се каже – не като “адвокатски аргумент” в полза на ницшевия нихилизъм, разбира се – че Ницше дълбоко в себе си не е друго, а търсещ пътя към Христос разочарован от християнството християнин, който, за да стигне до “своята добродетел” е принуден да изброди и изкачи толкова много стръмни, каменисти и трудни за вървене пътеки, а вероятно и много тресавища, от които друг (различен от Ницше човек) никога няма да излезе. Това е така най-малкото затова, защото отрицанието на нещо всъщност е пълна зависимост от отричаното, то не е “горене на мостове”, а своебразно полагане на нови мостове, които са непоклатимо здрави и неразрушими. Ницше със собствената си мисъл, сърце и “ръце” съгражда един такъв мост между себе си и Христос, което му е струвало исполински усилия и “много пот”, за която още в началото на Писанието е казано че ще осява пътя на човека към Бога; този свой изстрадан мост към Бога, даже и да звучи прекалено “еретично”, е наречен от Ницше свръхчовек, той съставлява учението на Ницше за свръхчовека.
Добавяйки “нещо от себе си” в Божието творение, наречено човек, премахвайки поне в плана на идея човешкото несъвършенство и слабост, Ницше съвсем не е независим както от християнството, така и от човека като наличност и като “природа”, която е немислима извън Божието създаване и непрекъснато вдъхване на живот и сила на живота. Ницше иска да подсили тази сила, за да стане тя мощ и това “свръх”, което той иска да придаде на човека и чиито корени са в човека, не влиза в противоречие с човешкото, а е само нещо, което може да израсте върху заложената от Бога почва. Как да разбираме ницшевото постижение, наречено “свръх-човек”, нима то е тотално отрицание, потъпкване и унищожаване на човека?
Ницше казва свръх-човек: това “свръх” е отрицание на човека, но на неговата слабост и немощ; от друга страна обаче това “човек” е потвърждение на човека – на неговата сила и мощ; но и двете са налице в Божието творение, наречено човек. Свръхчовекът е човек в неговото “свръх”, в неговата величавост и пълнота; свръхчовекът е победил “долното”, “нисшето” у човека – за да извиси “горното”, “висшето” в него, т.е. онова, което е богоподобно у човека, което е отпечатък на Бога у човека. Принизявайки човека в неговата слабост и “изроденост” – “човекът е нещо, което трябва да бъде надмогнато” – Ницше всъщност със самото това издига човека, неговата сила, величавост, благородство, “по-род-истост”, т.е. онова, което му е дадено по рождение, но което той е успял да подтисне, “омърси” или поне забрави. Човекът, очистен от “нечистотията”, е свръхчовекът, първозданният човек, какъвто той вероятно е бил преди грехопадението, непознаващият раздвоеността на морала и слабостта Адам, автентичният човек, сътворен от Бога с любов и поставен като господар на земята. Адам по замислите на Бога е трябвало да бъде истински човек, живеещ “отвъд доброто и злото” и преизпълнен със сила, енергия, “потенции”, с някакво “олимпийско” благородство като че ли е начало на една “висша раса” – точно такъв иска да види човека Ницше, но понеже не го вижда, затова копнее по него под формата на идеала на свръхчовека. Същият Адам, който е направил фаталната стъпка на грехопадението и с това се е отдалечил от Бога, същият този Адам, повтарям, може да направи и съдбоносната крачка “назад” – за да се върне при себе си според “проектите” на Бога и с това – при Бога. Ницше, виждащ “дегенерирането” на човека след наистина свободния акт на първия човек, засилващо се с всяка стъпка на “прогреса”, “морала” и “очовечената религия”, се опитва да възвърне автентичния човек и нарича своята жажда по него свръхчовек – нима това е прост каприз, а не задача на човека, влизаща в синхрон с Божието желание, с плана на Бог, искащ да види човека достоен за своя Творец? На тази задача на човека служи и религията, на тази задача е посветило своята мисия християнството, положило непомерни усилия за възвръщането на първозданния облик на човека, живеещ в хармония с Бога и надмогнал своята слабост, своите “немощи” и “болести” – тук Ницше, виждащ в себе си мисионер, съвсем не е първооткривател, издигайки идеята за свръхчовека. Впрочем, от Ницше би излязъл един добър християнски мисионер, дали Ницше – въпреки всичко – не е точно такъв?!
Тръгвайки от “човека без бог” и от “човека като бог”, Ницше чрез свръхчовека се връща при Бога и при “човека при Бога”‘ – свръхчовекът не може да почерпи от себе си – като Мюнхаузен – своята жизненост и своята мощ, а може да ги намери единствено от извора на живота, от “опората на всички опори”, от Божията мощ и благодат. Дали Августин и Ницше са толкова различни, въпреки предпочитанията и на двамата – що се касае единствено до терминологията. По два различни пътя се стига до едно и също нещо – Абсолюта, абсолютното, субстанциалното на живота, онова, което крепи живота на човека, без което животът е невъзможен и поне абсурден. При това пътят на Фридрих Ницше е твърде заобиколен, той отвежда точно там, където Ницше субективно съвсем не иска да стигне. Каква ирония, тук ироничното носи в себе си една мъдрост, безкрайно показателна и изразителна?!

4.”Всичко е лъжа”, Абсурдът

Казахме, че Ницше стига в крайна сметка до това, от което си мисли че бяга; нека тогава отново да се вгледаме по-внимателно в неговите предпоставки, т.е. в това, от което тръгва. Светът без Бог е свят без ценност, елиминирането на абсолютното отваря вратите на “абсолютната релативност”, на обезценяването на всичко, на пренебрегването на традиционните опори на съществуването, на оставянето на човека на самия себе си в един свят, в който “нищо не си струва усилията”. Ницшевата философия на живота има две страни: разрушителна, която разчиства пътя си през отломките на един рухнал свят на фалшиви, на обезценени стойности, и съзидателна, която върху развалините съгражда идеята за свят и съществуване, построени върху нови ценности и “темели”. Дали светът и човечеството са чакали векове наред Ницше (и Маркс!), за да разберат че усърдно са се движили по неверни пътища, че са живеели “погрешно”, че ценностите им не струват и “‘пукнат грош” и т.н.? Възможно ли е “всичко да е сгрешено”, при това “в корена си”, а никой да не го е забелязал до появата на “великите мисионери на XIX век”, отворили “веднъж завинаги” очите на многострадалното човечество? Едва ли е така, по-скоро ясно е, че не е така: самото понятие за “мисия” и “мисионер”, да не говорим за “месия” говори за това, че дори и закъснелите мисионери и “месии” само възвестяват нещо, но не са негов източник, те са посредници и “проводници” – нищо повече – в края на краищата всичко “вече е било казано” и поне “помислено”, “преживяно”…
Това, че всичко се обезценява, че липсва целта, че няма отговор на въпроса “защо”, че философите са “презрени развратници”, покварени и “разорени от блудницата Истина” (”Волята за власт”, т. 1, с. 295), че “хората винаги са искали вяра, а не истина” (с. 288), че моралът е “великата противоотрова” срещу практическия и теоретическия нихилизъм, че човекът е “примислил”, един вид “изобретил” заради удобство собствената си ценност и е предположил в себе си знание за “абсолютните ценности” само и само чрез заблудата да намери спасение и “оцеляване” пред непоносимата, но предусещана все пак истина и т.н. са малка част от стъпките на изстраданата до дъно “одисея на нихилизма”, която Ницше предприема и от която в крайна сметка не е успял да се върне. Изложението на неповторимите ницшеви аргументи против “овехтелите скрижали”, против морала, религията, философията и “всяка вяра, осъждаща живота” – които можем да намерим в неговите като че ли с кръв написани произведения, произведения и книги, които никой няма право да омаловажава или подценява – не може тук да бъде наша задача. Още повече че такава задача сама по себе си е лишена от смисъл: неговите текстове, подобно на стиховете, не са податливи на “преразказ”, той самият най-добре е казал това, което е казал и при това го е казал неподражаемо красноречиво и дори “патетично”. Затова – препращайки читателя тъкмо към Ницше, ако той държи да разбере… Ницще – ще се задоволя с извадка от негови изказвания, при това свеждайки до минимум и всеки коментар. Осъждайки на вечен позор “учените, преживящи като овце – или, подобно на мелници превръщащи на прах подхвърленото им зърно – всяка мисъл”, Ницше е отрязал на това съсловие възможността да постъпва по този начин и с неговите мисли. И ако то не се е вслушало докрай в това и е продължило да се самоопозорява заради потребността от “прехрана” аз бих си позволил да засиля метафората и да нарека подобно процедиране с мислите на великите мислители поне “учен вампиризъм”, при който си позволяват да смучат свежа кръв и така да се “подмладяват” – то това си е изцяло за негова сметка и е показателно за неговия морал. Затова дори няма да си давам труда да подреждам мислите му на две групи (деструктивни, разрушителни и, съответно, градивни, съзидателни) – както смятах първоначално – тъй като едната категория мисли не бива да бъде откъсвана от другата изкуствено, още по-малко пък да бъде противопоставяна.
Целта ми е поне отчасти да бъде почувстван Ницше като необходима предпоставка да бъде разбиран, което може да стане само в “тихото усамотение с неговите собствени произведения”. И макар подборът от изключителното богатство, което представляват книгите на Ницше, да е безкрайно трудна работа, то нека да чуем поне това от “автентичния Ницше”.
“Това е антиномията: Докато вярваме в морала, ние осъждаме съществуването,” (с. 28, “Волята за власт”, кн. I и II, надолу първоначално са все от този том)
“Висшите ценности, в служенето на които човек би трябвало да живее, особено тогава, когато те му предявяват най-тежки и скъпо струващи изисквания, тези социални ценности – за да се засили тяхното звучене, подобно на божиите заповеди – са били издигнати над човека като “реалност”, като “истинен” свят, като надежда и грядущ свят. Сега, когато се изяснява нищожният произход на тези ценности, с това и Вселената ни се струва обезценена, тя става “безсмислена”… но това е само междинно състояние” (28-29)
“Песимизмът е предварителна форма на нихилизма” (29)
“Моралните ценностни съждения са обвинителни присъди, отрицания; моралът е завета от волята за съществуване (30)”. Цялото това изречение е подчертано от Ницше.
“Благото на цялото изисква самопожертване на отделния индивид”… и изведнъж – такова “цяло” няма! Всъщност човек губи вяра в своята ценност, ако чрез него не действа безкрайно ценното цяло: иначе казано, той е измислил това цяло, за да може да вярва в своята собствена ценност.” (31)
“Xиперболичната наивност на човека: да полага себе си като смисъл и ценностна мяра на нещата…” (32)
“Не съществува никаква истина; не съществуват абсолютни свойства на нещата, няма “неща в себе си”. Това само по себе си е само нихилизъм и при това най-крайният. Той вижда ценността на нещата именно в това, че на тези ценности не съответствува и не е съответствувала никаква реалност, а че те представляват само симптом на силата от страна на установяващите ценностите, едно опростяване в името на живота.” (33)
“Ценностите и тяхното изменение се намират във връзка с нарастване на силата на субекта на ценностното полагане. Мярата на неверие и допустима свобода на духа като израз на растежа на силата. “Нихилизмът” като идеал за висше могъщество на духа, за препълнения живот, отчасти разрушителен, отчасти ироничен.” (33)
“Дори и да сме “разочаровани”, то това не е по отношение на живота, ние само сме си отворили очите за “желателностите” от всеки вид. С насмешлива злоба ние гледаме на онова, което се нарича “идеал”; презираме себе си само заради това, че невинаги можем да потиснем оня абсурден подтик, наречем “идеализъм”. Лошият навик е по-силен от злобата на разочарования.” (34)
“Нихилизмът е двузначен:
А.Нихилизъм като признак за повишената мощ на духа: активен нихилизъм.
Б.Нихилизъм като падение и регрес на мощта на духа:
пасивен нихилизъм.” (36)
Причини за нихилизма:
1.липсва висшият вид, т.е. този, чиято неизтощима мощ и плодотворност поддържат у човечеството вярата в човека.
2.Нисшият вид: (”стадото”, “масата”, “обществото”) е отвикнал от скромността и раздува потребностите си до космически и метафизични ценности. С това целият живот се вулгаризира: доколкото властвува именно масата, тя тиранизира изключенията, така че последните губят вяра в себе си и стават нихилисти… Няма философ, който да е тълкувател на делото…”(39)
“Начини за самозаглушаване. – В дълбините на сърцето си не знаем къде е изходът. Пустотата. Опит това състояние да се преодолее чрез опиянение; опиянението като музика, опиянението като твърдост по време на трагичната самонаслада от гибелта на най-благородното, опиянението като сляпо и мечтателно увлечение по отделни личности и епохи (като омраза и т.н.). – Опит да се работи, без да се мисли, като оръдие на науката (умение да си намираме редица дребни наслади между другото и в процеса на познание скромност по отношение на самия себе си)); отказ от обобщения, отнасящи се до самите нас, извисяващ се до някакъв патос; мистика, сладострастна наслада от вечната пустота; изкуство заради самото него” (“la fait”, “чистото познание” като наркотик срещу отвращението от самия себе си); някаква постоянна работа, някакъв малък, глупав фанатизъм; всички средства в безпорядък, болест, предизвикана от общата неумереност (разпътицата убива удоволствието).
1.)Слабост на волята като резултат.
2.)Крайната гордост и унижението от съзнаването на дребните слабости се усещат в контраст” (39)
Нека да вметна поне това: описанието на състоянието, в което живее човекът на декаданса – и на нихилизма на съществуването – дадено тук от Ницше, е изцяло валидно до ден днешен; към него малко може да се прибави ако трябва да описваме съвременните състояния, в които пребивава субективността в края на XX век. Но дали има нещо различно и в състоянията, които са били присъщи на римския декадент, сравнени с тези, които описва Ницше, а също и с тези, на които сме свидетели ние?!
“Светът би могъл да притежава несравнимо по-голяма ценност, отколкото сме допускали; трябва да се убедим в наивността на нашите идеали, с това, че ние, може би, съзнавайки, че даваме на света най-висшето тълкуване, не сме дали на нашето човешко съществуване съразмерната му оценка.
Какво е обожествено? – Инстинктите на ценността в рамките на общината (онова, което е правело възможно нейното запазване).
Какво е оклеветено? – Онова, което е разделяло висшите хора от нисшите, нагоните, създаващи пропасти.” (42)
““Превесът на страданието над удоволствието” или обратното (хедонизъм): двете тези учения са вече самите пътепоказател към нихилизма…
Защото тук е в двата случая не се предполага някакъв друг последен смисъл освен явленията удоволствие и неудоволствие.
Но така говорят онези хора, които повече не смеят да положат някаква воля, намерение или смисъл, за всички по-здравомислещи хора цялата ценност на живота не се определя само от мярката на тези второстепенни явления. Възможен би бил превес на страданието и – независимо от това – могъща воля, утвърждаване на живота, потребност от този превес.
“Не си струва да се живее”, “покорност”; “каква цел имат тези сълзи?” – това е безсилен и сантиментален начин на мислене. “Un monstre gai vaut mieux qu’un santimental ennuyeux.” (фр. “Едно весело чудовище е по-ценно от един сантиментален досадник”)” (43)
“Човек иска слабостта: защо?… Най-често защото е необходимо слаб.
–Отслабването като задача: отслабването на въжделенията, на чувството за наслада и неудоволствие, на волята за власт, на чувството за гордост, на желанието да се притежава, и то да се притежава колкото може повече; отслабването като смиреност; отслабването като вяра; отслабването като отвращение и срам пред всичко естествено; като отрицание на живота, като болест и обикновена слабост… отслабването като отказ от отмъщението, от съпротивата, от враждата и от гнева.
Неправилният подход при лечението: човек иска да победи слабостта не чрез оздравителна система, а чрез някакво оправдание и морализиране: т.е. чрез някакво тълкуване…
Смесването на двете напълно различни състояния: например на спокойствието на силата, което по същество е въздържане от реакции (типът на боговете, които не се трогват от нищо), и спокойствието на изтощението, застиналостта, стигаща до анестезия…” (50)
“Нека разгледаме тази мисъл в най-страшната й форма: съществуването, такова каквото е, без смисъл, без цел, но завръщащо се неизбежно, без финала в “нищото”: “вечното завръщане”.
Това е най-крайната форма на нихилизма: “нищото” (”безсмисленото”) е вечно!
… Отричаме крайните цели: ако съществуването е имало такава цел, тя би трябвало вече да бъде достигната.” (56)
“Животът няма никаква друга ценност освен степента на власт – ако допуснем, че самият живот е воля за власт. Моралът е предпазвал неудачниците от нихилизъм, приписвайки на всеки безкрайна ценност и метафизическа ценност и посочвайки им място в реда, който не съвпада нито със светската власт, нито с подреждането на ранговете: той е учил на подчинение, на смирение и т.н. Ако допуснем, че вярата в този морал загине, то неудачниците ще загубят своята утеха и… ще загинат.” (58)
“Нихилизмът като симптом, че за неудачниците няма повече утеха, че те унищожават, за да бъдат унищожени, че те, откъснали се от морала, нямат повече основания “да се покоряват на съдбата си”, че застават на почвата на противоположния принцип и от своя страна също искат власт, принуждавайки властниците да бъдат техни палачи. Това е европейска форма на будизма: отричане, след като всяко съществуване е загубило своя “смисъл”.” (58)
“В такъв случай кои ще бъдат най-силните? Най-умерените, онези, които нямат нужда от крайните догми на вярата, онези, които не само допускат голяма степен случайност, безсмисленост, но и я обичат, онези, които умеят да размишляват за човека, значително ограничавайки неговата ценност, без обаче да стават от това нито принизени, нито слаби; най-здравите, онези, които по-лесно понасят всички несгоди и затова не се страхуват толкова много от тях. –Хората, които са уверени в своята сила и с осъзната гордост репрезентират постигнатата от човека мощ.” (60)
Ето един откъс, в който като че ли се съдържа резюмирано това, което “учи” Ницше:
“След много хилядолетия на заблуди и обърканост имах щастието отново да намеря пътя, който води до някакво да и до някакво не.
Аз уча да се казва не на всичко, което води до отслабване, до изтощаване…
Уча да се говори да на всичко, което подсилва, което акумулира силите, което оправдава чувството за сила.
Досега никой не е учил нито на едното, нито на другото: учили са на добродетел, на самоотричане, на състрадание, дори са учили да се отрича животът. Всичко това са ценности на изтощените.
Дългите размишления над философията на изтощението ме насочиха към въпроса доколко съжденията на изтощените са проникнали в света на общите ценности.
Резултатът, който получих, беше твърде неочакван дори и за мен, човека, който успя да свикне с не един чужд свят: аз открих, че всички висши ценности, всички господстващи над човечеството, поне над укротеното човечество, ценности могат да бъдат сведени до оценките на изтощените.
Изпод свещените имена извлякох разрушителни тенденции: бог са наричали това, което омаломощава, учи на слабост, заразява със слабост… Открих, че “добрият човек” е самоутвърдителна форма на декаданса.
Онази добродетел, за която още Шопенхауер е говорил като за висша, единствена и основна добродетел, именно нея (това състрадание) намирам като за много по-опасна от който и да било друг порок. Решително да се върви срещу родовия подбор и пречистването на вида от упадъчните елементи – ето това е било смятано досега за добродетел par exellens…
Трябва да се почита зависимостта, която казва на слабия: “Умри!”…
Бог са нарекли съпротивата срещу съдбата, развалата и разложението на човечеството… Не бива всуе да се произнася името божие…
Расата е развалена не от своите пророци, а от своето незнание. Тя е развалена, защото не е приела изтощението като изтощение: физиологическите смесвания са причина за всички злини.
Добродетелта е нашето велико недоразумение.
Проблемът: как изтощените са стигнали дотам да създават законите на ценностите? Или по друг начин: как са стигнали до властта онези, които са последни?… Как инстинктът на звяра човек се е оказал с главата надолу?” (55)
Ще си позволя да прекъсна мълчанието си и да се опитам да дам свой отговор на последните въпроси на Ницше: приемайки без обсъждане “истинността” на изходните му предпоставки. Впрочем, моят отговор едва ли ще се различава по нещо от ницшевия, даден преди повече от един век. Но аз имам предимството на погледа “от висотата на преживяното” в ХХ-тото столетие, в което изтощените направиха най-решителния си опит да наложат докрай своята хегемония. Имам предвид бесовщината, наречена комунизъм, която Ницше не е видял, макар съвсем ясно да я е предчувствувал и да я е отричал кардинално още при зараждането й по негово време.
И така: изтощените, слабите, неадекватните спрямо живота, осъдените да бъдат навеки последни, обречените само да се подчиняват и да служат, акумулират силиците си чрез “изобретението” или механизма на стадото, на комуната, т.е. те стават силни само когато са много, когато са обединени от своята обреченост, от ужаса вечно да служат, да бъдат подчинен елемент. В този случай само те придобиват предимството на физическата сила, комуната е физически по-силното тяло от тялото на който и да е истински силен човек, на които и да е роден господар. Фалшивите ценности на комуната, създадени за да укрепят ефимерното й господство, биват налагани само чрез сила, чрез лицемерие, чрез терор и грубост; чрез тях иначе несполучилите – тези, които в нормални условия никога няма да сполучат – добиват илюзията че са силни и сполучили, те благодарение на комуната и нейните ценности успяват да се докопат до място, което иначе никога няма да имат, те затова незаконно стават господари: най-отвратително е господството на родените да слугуват. Това и Ницше прекрасно го е знаел, но ето го моментът, който съвсем не се вмества в неговите построения: ако християнството е “религия на изтощените” и “последните”, то защо комунизмът не видя в нея един съюзник, а насочи най-злобните си усилия тъкмо срещу него, правейки всичко възможно да изкорени Христос от човешките сърца? Ето че “самата история” и “практика” – чрез бесовщината на комунизма против християнската религия – показа категорично, че автентичният смисъл на християнството за Ницше си е останал непознат – или поне непризнат. Но това е друга тема, казаното обаче е отговор и на въпроса “как са стигнали до властта онези, които са последни?”. Властта на докопалата се до властта комуна, е най-безпощадната и злобна власт: тъкмо защото последните е всички сили се съпротивляват на обречеността си да бъдат вечно последни и… “със зъби, нокти, лакти” държат незаконно придобитата власт – за да останат поне още малко господари (това в България го видяхме най-добре!). А що се отнася до последния ницшев въпрос – “Как инстинктът на звяра човек се оказал с главата надолу?” мога да му отговоря даже и с една метафора: ако гордата пантера бъде нападната от “тълпи” мравки, бълхи, от цели облаци мухи, някакви други насекоми и паразити, то нима нещо ще остане от нея? Вярно е, че в природата зверовете имат дебела кожа или козина, която ги прави неуязвими от паразитите и насекомите, но как от тях може да бъде спасен голия, тънкокож, неокосмен и незащитен “звяр-човек”? И ето че “комуната-мравуняк” на Достоевски в XX век успя да изяде, да изпие кръвта и да съсипе толкова много прекрасни човешки екземпляри!
И накрая: каква е противоотровата срещу “диктатурата на последните” и на слабите? Ницше я е знаел, а и XX век направи опит да я използува, макар и неуспешно Срещу “диктатурата на изродените”, срещу “тиранията на изтощените” трябва да бъде противопоставена “диктатура на здравите” и “тирания на силните”: Германия направи опит да я постигне, но поради известни крайности не успя да я наложи. В същото време западният свят, облегнат на ценностите на християнството и на свободата, създаде най-естествената обществена форма, поставяща всеки на мястото му: и силните, и слабите; и “първите”, и “последните”. Западната демокрация успя да наложи механизъм, париращ всеки опит да се налага тирания от всякакъв вид, било на силните, било на слабите, било на посредствените, която не е по-малко лоша от първите две. Комунизмът, явяващ се по същество едновременно тирания както на слабите (властниците), така и на посредствените (бездушното, пасивното, оставило се на произвола им мнозинство), ще бъде изкореняван изключително трудно, паралелно с налагането на ценностите и институциите на демокрацията от западен образец, която е невъзможна без съответното съзнание и култура – развратени така коварно от комунизма.
Нека да спрем дотук с привеждането на Ницшевата мисъл, по-нататък ще ни се налага да се обръщаме отново към нея.
Да завършим с това, нека всеки го разбира както иска и както може:
“3а съжаление човекът вече не е достатъчно зъл. Противниците на Русо, които казват: “Човекът е хищник”, за съжаление не са прави. Проклятието не е в покварата на човека, а в неговата изнеженост и свръхморализираност…”. Казвайки това, Ницше по-надолу добавя това: “Известен упадък е присъщ на всичко, което е характерно за съвременния човек; но наред с болестта се забелязват и признаци на неусещана досега сила и могъщество на душата. Същите основания, които предизвикват издребняването на хората, увличат по-силните и по-редките нагоре, към величието. ” (88)
Кои са тези основания, кой е пътят към човешкото величие и достойнство, пътят, който ни отвежда по-далеч от човешката низост – ето я насоката, която трябва да следваме оттук нататък.

Из моята новоизлязла книга ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (Въведение в практическата философия), изд. Изток-Запад, София, юни 2006 г.

Едно мнение за “Търсене на Абсолюта

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s