Идеята за справедливост

Като свободен собственик индивидът е суверен в своето жизнено пространство, той владее “прилежащото” към неговия жизнен свят, разпорежда се, изхождайки единствено от себе си (и от рационални правила, от закона, създаден за да осигури условията за свободната инициатива на суверенните собственици), и така се преизпълва с усещането за власт, включително и на власт над своя живот и своето бъдеще, власт над съдбата, оказала се точен израз на свободата му. Неравните по принцип (индивидите са неравни във всичко: способности, жизнен усет, жизнена сила, степен на разбиране на свободата и начин на отношение към нея, склонност към инициативи и рискове, откритост към бъдещето и пр.) намират в задълбочаването на различията автентичния хоризонт на съществуването си като индивиди, които искат и държат да бъдат при себе си, тъждествени със свободата си. Придържайки се към жизнената стратегия на свободата, самостоятелните индивиди виждат в отстояването на различията гаранция на своята самобитност, т.е. на това, че никой няма да бъде ощетен, а всеки ще получи това, което си е негово, което е плод на неговата активност и инициатива. Жизнената стратегия на свободата въвежда здрав ред в личния (частния) и обществен живот, в който всеки е при себе си, а никой не се осмелява да претендира за чуждото (ако си го позволи, мигом става престъпник, т.е. лице, което си е позволило да наруши нечия автономия, да престъпи границите на нечия свобода!) Възниква естествен (от гледна точка на разумността, човечността и признаването на достойнството на човека, т.е. на духовната природа и превъзходството според субстанциалната му определеност като раз-личност) социален ред, чиято необходимост се крепи на неотменни предпоставки – и затова той е толкова здрав, затова е основа на здравото общество. Норма за здравината на спонтанно възникналата социална структура и за индивидуалния просперитет е основаването им върху защитата на раз-личността, на това, че индивидите са неравнопоставени и неравни – в зависимост от това къде всеки сам себе си е поставил, какво място си е завоювал или постигнал. В този смисъл “нормалните” общества са такива защото не потискат индивидуалността и различията, а ги насърчават – откъдето те черпят здравината си. Съответно на това аномалия е изкуствената “равнопоставеност”, която ощетява способните и със заграбеното от тях облагодетелства ония, които не са се погрижили за себе си. Подобна унификация и залагането на нея развращава съзнанията и засилва апетитите към чуждото, което води до пълна обърканост, произвол – мислят си, че могат да живеят само от заграбване на чуждото, по възможност безнаказано! – и до престъпност, понякога вземаща и политическа форма: комунизмът, явяващ се по същество престъпна доктрина.
Естествените и придобитите различия между индивидите, разрастващи се на почвата на свободата до тяхната същностна определеност, по необходимост лягат в основата на субективните права, на които свободният индивид – собственик – особено държи, от които лесно не се отказва. Субективно е онова право, което самостоятелният индивид по необходимост (вътрешна, осъзната, като естествена форма на разгръщане на индивидуалността му) изисква – защото усеща, че без тях животът му губи пълнотата си. Такова право е най-напред желание за защитеност на личния суверенитет, а след това е потребност от признание както на неговата свобода (свободата трябва чрез признанието да бъде гарантирана), така и на всички ония възможности и перспективи, от които индивидът не може да се откаже. Онзи индивид, който изисква подобни субективни права за себе си, в свое лице ги изисква за всички, т.е. за човека, стремящ се да живее в общество, признаващо неговата човечност. Следователно онова отношение към държащия на свободата си индивид, което се съобразява с правото му на така разбраната свобода, е с-праведливо, е израз на справедливост, докато разминаващото се с него е проява на несправедливост, е несправедливост. Справедливостта значи е съобразеност със субективното право на свободния индивид, тя се ражда в пряко единство с потребното на неговия естествен и човешки живот. Тя не е нещо, което му се налага отвън (подобно на изобретена някъде мярка, “калъп”, обща и безотносителна – без-раз-лична – към различията между индивидите норма), а е неотделима от неговата субективност и свобода. Индивидът, който с право (и с основание!) иска нещо за себе си, всъщност иска с-праведливост, това, че другите са ония, към които предявява искането (и значи от тях се иска само да зачетат правото му, да проявят към него тъкмо справедливост!), е второстепенен и производен момент. Водещото тук е активно държащия на правата си самостоен индивид, който с решимостта си в някакъв смисъл “заставя” другите да зачетат правото му, да се съобразяват се него, да бъдат справедливи. Разбира се, подобна публична справедливост – като отношение към някакви несъществено “субективни права” – не може да изисква онзи самозабравил се индивид, който не се основава на нещо субстанциално свое, и затова няма основания да иска да бъде признато “правото” му. Напротив, такъв един индивид, допускащ произвол, прави нещо нередно или не-право-мерно, т.е. ощетяващо правата на други хора, тяхната свобода, суверенност, самостоятелност. Справедливостта се основава на признание на субективни права в тяхната необходимост, същественост и о-правданост, следователно не е достатъчно просто да са субективни, а да са именно права, докато несправедливостта потъпква и не зачита основателните права – или пък толерира налаганите със сила (защото не таят в себе си съществено съдържание!) “прекалено субективни права”, явяващи се израз на самозабравеност, дори на позволяваща си произвол и насилие наглост. В този смисъл се разрешава загадката на възстановяващата правото справедливост, т.е. на наказващата справедливост, която обуздава произвола на несправедливите и самозабравилите се чрез вторично зачитане на потъпкани по-рано значими субективни права, а значи наново установява границите на индивидуалната свобода, потвърждава тяхната ненарушимост. Да повторя: тъкмо защото индивидите са различни то всеки от тях има възможността да изисква за себе си свои субективни права, т.е. да търси справедливост; но автентично субективното не навлиза в пространството на нечия чужда свобода, напротив, то търси такива гаранции за своята свобода, които необходимо стават “мащаб” и мярка на всяка друга свобода; в същото време неразбиращият и неуважаващият свободата си позволява грубото “присвояване” на някакви “чисто субективни права”, на които той всъщност не може да има никакво право, т.е. правото му не може да бъде признато от никой. Никой няма правото да нарушава справедливостта, такова право не може да му бъде признато, то не може да бъде публично защитено, то няма своите “субстанциални основания” – тъкмо защото е в “раздор” със свободата, защото е израз на несвобода, защото е израз на груб произвол и т.н.
От изложеното дотук принципно разбиране произлизат важни следствия. Първо, неравните индивиди имат различни основания да издигат (за публично признание) нееднакви субективни права, а справедливостта към всеки – тя затова не е и не може да бъде обща! – изисква всяко от тях да бъде признато конкретно, съобразно необходимостта и разумността (основателността) на предявените мотиви-основания. Значи справедливостта не изравнява, а подчертава различията, и затова тя отдава на всеки “длъжното”, на всеки “неговото”, не… “на всички еднакво”, “едно и също”, “поравно”. По-нататък неизбежно следва, че всеки опит за провъзгласяване на някаква обща и абстрактна “справедливост”, приложима за всички индивиди, а още повече пък за “всички случаи”, всъщност е отказ от справедливостта и защита на произвола и несвободата: онова, което е еднакво за нееднаквите, е абсурдно, но то е и несправедливо. Ясно е, че от такъв абсурд искат да се възползват само ония, които са неспособни да постигнат сами нещо значимо – и затова искат да де “възнаградят” със създадени от други хора блага (един вид “да се почерпят за чужда сметка, без дори и да питат “кръчмаря” или “клиентите”, които са решили да ощетят!). Справедливостта следователно е нещо “крехко” и фино, тя се обляга на отделния индивид и на конкретно изявените му права (съобразно случая и основанията за искане на признание), нейн корен е автентично разбраната свобода, свободата, изискваща за себе си признание и реализация. Тъкмо затова подобна автентична справедливост е истинската, действителната здрава основа на органично организираното (тавтологията тук е умишлена и подчертана!) общество, обществото, стремящо се да защити своите свещени ценности: индивидът, свободата, собствеността. Именно затова “равенството на неравните” (Хегел) е най-крещящата несправедливост, която взривява всяко, дори и най-здравото общество. Подобна мисъл е успяла да разложи съзнанията на искащите “справедливост” низини (лумпените, некадърните, мързеливите, завистливите, бясно ненавиждащите свободата и пр.), увлекли след себе си неориентираните и слабите, станали техен “авангард” и така повели ги към “сияйното бъдеще на комунизма”. Искащите абстрактно равенство с това само искат несправедливост, оттук значи искат несвобода, не искат да са индивиди, те искат нещо съвсем друго (”материални благини”, създадени обаче от труда и инициативата на други!), такива също искат – отказвайки се от индивидуалността, която “ги пари като горещ картоф пръстите”! – да бъдат “маси”, “пролетариат”, гладни “санкюлоти”, при това така жадни за чуждото, нагло претендиращи то да е “тяхно”. Това е дълбоката основа на онова, с което комунизмът ще бъде запомнен (освен с произлезлите от него страшни кръвопролития!), а именно така скъпата на “горещите комунистически сърца” експроприация, с която те започнаха и в наши дни завършиха безславната си история; “експроприация” не е нещо друго, а грабеж. Затова и техният “идеен баща” Маркс издигна лозунга “Граби награбеното!”; сиреч – понеже е срамно да се изрече така – “Експроприация на експроприаторите!”; за тях, вижда се, чуждото им се струва свое, то било “награбено” от… тях, нямащите нищо! В наше време същите тези успяха за сетен път да ограбят – особено у нас, в България – цялото национално богатство, т.е. чрез по комунистически разбраната “приватизация” да присвоят всичко, което беше останало след техните безчинства – продължили половин век.
И така, справедливост не може да има извън ценностите на индивида, свободата и собствеността, а несправедливостта не е друго, освен отношение към човека, което го ощетява както откъм неговата индивидуалност и свобода, така и от собствеността му – като условие за реализация на индивидуалната свобода. Ясното разбиране на свободата и собствеността като естествени форми на съществуване на индивидите прави невъзможно спекулирането със справедливостта, извращаването на нейния възвишен смисъл – заради прекалено низки и пошли групови и “индивидуални” цели. Тази идея, свързана с нашата човечност, поставя всяко нещо на мястото му, прочиства съзнанията от коварните наслоения, свързани с безразделното господство на комунизма и паразитирането му почти век, и така създава предпоставките за възстановяване на здравото и “нормалното” общество, за което са жадни душите ни, “невидели” автентичната свобода. Това последното – длъжен съм да подчертая – важи и в случаите, в които подобна потребност не се съзнава: защото душата е завладяна от рудиментите на “разпределящата справедливост”. Парадоксално съществуващата и затова с изкривено съзнание душа настоява на своята парадоксалност тъкмо защото в дълбините си е прекалено неудовлетворена, а затова и болна. Изглежда в много от случаите болните са болни и затова, защото по парадоксален начин здравето им се струва… неизгодно: със свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее достойно!

Едно мнение за “Идеята за справедливост

  1. Идеята за справедливостта не спира да владее умовете на ако не всички юристи, то поне на доста от тях. Най напред трябва да се уточни, че справедливостта е фундаментална, основополагаща ценност, от която се тръгва към по задълбочени правни анализи.
    Стремежът към справедливост олицетворява вечния копнеж на човека към автентичното и пълноценно щастие. Трудно е справедливостта като изконна етично-нравствена, морална категория да се дефинира легално. Тя отрязява възгледите на обществото по отношение метода и начина на регулиране на обществените процеси; в идеята за справедливостта са заложени най-висшите и стойностни културни и демократични достижения на обществото- разликата между добро и зло, между правилно и неправилно.
    Справедливостта е мяра на социалната свобода. Тя е душата на правото- ако един закон по своя дух отрязява залегналите в обществото морални критерии и схващания за справедливост, то той по своя характер е справедлив и може да се нарече право. Ако ли не- това е санкция на произвола и неправдата в обществото, а правото е антипод именно на хаоса, неправдата, произвола. Без справедливостта като фундаментална ценност, обществото не би съществувало, не би имало нужния ред за съществуването на социума.
    Именно в идеята за справедливостта се съдържа основния принцип за „равенство пред закона“.Равенството пред закона не означава и социално равенство- това би било антихуманно. Нечовешко е да се поставят на равна нога индивидите- това води след себе си до обезличаване, до принизяване и оскотяване. А красотата идва именно от многообразието и от различията помежду ни. Равенството пред закона е елемент на справедливостта. Нужно е да се разграничи юридическото и социалното неравенство. Юридическото неравенство е даването на определени привилегии на отделни лица (групи), а това по своята същност е нехуманно и нецивилизоване. Това в повечето случаи води до пристрастяване, до властомания, до злоупотреби с право и власт. Юридическото неравенство дава възможност правото като най-важен социален нормативен регулатор да бъде подчинено на определени сили в обществото, да служиза постигане натесни, користни и корпоративни интереси и цели. А това не е справедливост, това не е свобода, това не е право, а инструмент за подтискане на индивида, за издевателства над душата му, а държавното управление – деспотизъм, тирания.
    Именно на идеята за праведливост та почива свободата, ако няма справедливост, не може и дума да става за свобода. Точно справедливостта организира хората, дава им нужния цивилизован, културен облик, нужен им да живеят в общества, да създават свои държави. Благодарение на справедливостта се осъществява едно безконфликтно съжителство на индивидите в обществото, позволява се човейът да осъществи заложените в него творчески потенции, да даде простор на душевните си пориви, да твори, да реализира негови правно-значими ценности, да изрази по свои начин божествената си природа. Благодарение на справедливостта и на това,че тя трябва да е душата на позитивното държавно право, ние сме свободни, живеем достойно и пълноценно, в един справедлив свят…..

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s