Идеята за красота

“Който иска да върви по правия път към тази цел, трябва да започне още от млад да ходи при красиви тела, и то най-напред, ако неговият ръководител го насочи правилно, да обича само едно тяло и тук да създаде красиви речи, след това сам да разбере, че красотата в едно тяло е родствена на красотата в друго тяло и ако трябва да преследва красотата във външността на тялото, голяма глупост би било да смята, че красотата във всички тела не е едно и също; като разбере това, той ще почне да обича всички красиви тела и ще отслаби изключителната си любов към едно единствено тяло, понеже ще го смята вече за нещо дребно и незаслужаващо внимание.

След това ще смята, че красотата в душата е по-ценна, отколкото в тялото, така че ако попадне на човек не много цветущ, но с благородна душа, това ще му е достатъчно да го обича, да се грижи за него и да се старае да роди такива речи, които да направят младежите по-добри, за да бъде и той от своя страна принуден да обърне погледа си към красотата в заниманията и нравите и да види, че всичко това е сродно помежду си и да смята телесната красота за нещо незначително.

След заниманията неговият наставник ще го заведе до знанията, за да види и в тях също така красота, а не към красотата на едно само нещо, и да бъде като някакъв слуга в обичта си към красотата на едно момченце, или на един човек, или на едно занимание, да бъде жалък и дребнав роб, но да се обърне към обширното море на красотата и съзерцавайки го да ражда в безбрежния стремеж към знание множество красиви и възвишени речи и мисли, докато достигне до такава степен на сила и възвишеност, че да види, че съществува едно единствено знание за красотата… дивно красиво по същност, заради което са били полагани всички по-предишни усилия.

Това е края на правилния път към областта на любовта: онова знание, което е знание за… самото красиво, красивото само по себе си. На това място в живота – когато съзерцава красивото само по себе си, драги – си струва труда да се живее, дори ако му е възможно да избере друг момент… Какво действително можем да мислим че ще изпита някой, ако му се случи да види красивото само по себе си, чисто, ясно, без всякакъв примес, несъдържащо човешка плът и телесни цветове и всички други тленни дивотии, но би му било възможно да види самото божествено красиво в неговата единосъщност?”

Изворът на човешката сила

Ще обособя за краткост двата идейни полюса, чрез които може да се мисли този извор:

● “Здрава” и свободна индивидуалност: човекът е силен когато е свободен, и свободен когато е силен. Слабият човек е готов да се откаже от себе си заради уюта на несвободата, на живота в комуната. Слабите се чувстват щастливи когато са много тъкмо защото наистина са слаби, защото всеки от тях сам по себе си не може да понесе слабостта си. Който не може да понася “компанията на самия себе си”, т.е. самотата, е “празен индивид”, точно такива обичат да се сродяват в “колективи” и “комуни”; такъв човек е обзет от бяс когато остане сам. Силният е обаче зависим само от себе си, не обича да бъде носен от другите и цени повече от всичко достойнството.

● “Егоистично” е да си индивидуалист, да мислиш главно за себе си, да си “безразличен” към другите. Човек трябва да е готов да се откаже от себе си заради другите, но обратното е недопустимо. Човекът е “обществено същество”, индивидуалността откъсва хората един от друг, докато “социалността” ги сродява, поражда монолитното общество. Различията трябва да се преодолеят и жертват – и само тогава хората ще бъдат щастливи, само тогава ще възтържествува справедливостта”. Сам по себе си човекът винаги е нещастен, а индивидуалността и още повече пък самотата е слабост. “Сияйното бъдеще” на човека е времето, в което индивидът ще бъде победен и ще настъпи “пълното равенство” на комунизма.

Между тези два полюса се колебаят всички индивиди: това са полюсите на здравата индивидуалност и на – бих я нарекъл – предвзетата социалност. Първият показва корена на автентичната сила, а вторият, бидейки извор не на силата, а на слабостта, поражда толкова много и така коварни илюзии. От които мнозина в нашето – да признаем това – така болно общество, не са се избавили още.

Кой каквото ще избере решава сам. И сам поема всичките последици от избора си.

“Шопенхауеровата цивилизация”

За Шопенхауер волята за живот съответствува на безсъзнателното, тя не е нещо друго, а безсъзнателния живот на тялото: тъй като тялото е материализация, носител и непосредствен израз на волята за живот. Тялото е символ и въплъщение на волята за живот, с други думи казано, на безсъзнателното. Тялото “присъства” в душата чрез безсъзнателното, то е представител на тялото в душата, изглежда тук можем да открием тайнствената връзка на душата и тялото.
 
С този възглед на Шопенхауер започва т.нар. “шопенхауерова цивилизация”, която вижда именно в тялото (и във всичко, свързано с него) върховната ценност – за разлика от средновековната християнска цивилизация, поставяща на това място душата. Нашата съвременност, нашата епоха принадлежи на “шопенхауеровата” цивилизация – като по особен начин е свързана с ценностите на християнската култура и нравственост. Това, че психологията на д-р З.Фройд, поставяща в центъра именно безсъзнателното, стана един от символите на ХХ век, потвърждава правилността на такава констатация: нашето време вижда в тялото върховна ценност и ядро на своята култура – и същевременно търси собствен начин за примиряването му с душата. Всяка епоха и всяка култура е особена форма и неповторим начин на единение на душата с тялото, който се отразява и рефлектира върху всичко, създадено от нея – задавайки, подобно на принцип, нейния характер, патос и дух…

Безсъзнателното чрез тялото реализира себе си, а животът на тялото, както справедливо отбелязва още Шопенхауер, се свежда до непрекъснатото “искане”, до сляпото желание за удовлетворение. Какво иска тялото, какво иска безсъзнателното? – това е въпросът, на който ние вече знаем отчасти отговора благодарение на идеите на Шопенхауер и на изследванията на Фройд, също и на последователите му.

Тялото иска да живее, тази воля за живот е дълбок израз на фаталната за тялото преходност и тленност, който по парадоксален я потвърждава и доказва. Тялото е предопределено да умре без да остави и следа, отпечатък върху земята и света. Тази негова неотвратима орис го кара да превърне живота в свой шанс и в своя съдба, а също и в свой принцип. Страстната жажда да живее колкото се може повече и по-пълноценно, не пропускайки нито миг, е един вид компенсация и заместител на предусещаната от него участ да умре. Краят, за който е родено тялото, го принуждава да се държи здраво за живота – защото тялото, впрочем, друго няма и не може да има. Със смъртта и разпадането на един организъм и на едно конкретно тяло животът, вечната виталност, жизнената сила сама по себе си, няма да пресекне, но именно обречеността на това тяло в крайна сметка да се раздели завинаги с живота го кара безкрайно и силно да обича живота, да се стреми да не пропусне и частица от него. Волята за живот е вечна и неунищожима сила на живота, но преходни и смъртни са индивидите, посредством които тази воля реализира себе си.

Затова всяка индивидуална воля у човека е така “жадна” и “ненаситна” спрямо живота в своя копнеж и страст по него, затова е така неизтощима в своя жизнен потенциал. Затова всичко онова, което служи на живота и което по естеството си е живот (или само го наподобява), е безсъзнателно желано от волята, тя има неоспорим “нюх” към тези неща. И така стигаме до важния въпрос: какво желае безсъзнателното, какво иска неговата “воля”?

Безсъзнателното иска само едно нещо: удоволствия и съответно “бяга” неудържимо от неудоволствието и страданието… Безсъзнателният живот на тялото има един единствен център и една единствена грижа: удоволствието, наслаждението. Тялото е страстно влюбено в удоволствието… Открили този принцип на безсъзнателното, свеждащ се до неутолимата жажда за удоволствия, потребно е да се запитаме: а кой род наслаждение е в състояние да задоволи най-пълно и истински неговата страст и любов към удоволствията?

И тук отговорът е един: “половата любов”, “използването на гениталиите” (Кант, Шопенхауер), удоволствието от секса, търсенето и достигането до оргазъм (еротичен екстаз), при който силата на удоволствието е несравнима с нищо друго (Ницше, Фройд). Наистина, наслаждението на тялото, изразявано от самото естество на безсъзнателното, достига най-голямата си интензивност и се усеща най-пълноценно при сексуалните удоволствия, при удоволствието, получавано от секса – и това нито един морализъм не може да отрече…

(Из моята книга: “Животът на душата: психология”, първо издание – изд. ЛИК, 1977 г., второ – изд. ЛИК, 1999 г., трето – изд. A&G, 2003 г.)

Идеи за свободата

Иска ми се да публикувам тук някои възлови за разбирането идеи, касаещи живота, човека, свободата – без които наистина трудно се живее. Всичко човешко в този свят опира и намира корена си в тези идеи – и политиката, и обществения живот, и индивидуалната съдба, и успеха, и доброто…

Но човек може да осъзнае свободата си като избере за себе си онова, което задоволява неговата лична способност да схваща и разбира. Необходимо е да се мисли и търси. Тук “рецепти” и “общовалидни истини” няма, тук всичко е индивидуално:

● Светът не познава и не приема свободата, в света действа необходимост и причинност, но не и свобода. Ако изобщо съществува свобода, то тя принадлежи само на човешкото: човекът поне е податлив на илюзии, но светът не се оставя да бъде измамен. “Царството на природата” (на “нещата”, естествени и социални) е разделено от измамното “царство на свободата” (духа, съзнанието, чисто човешките и Божествените “неща”) с пропаст, която съвсем не може да се преодолее, двете принадлежат все едно на два коренно различни свята. “Вкарването” на свобода в този, в нашия свят, води само до объркване на неговата същност и до непоправими беди – стоварващи се, впрочем, върху главата на човека.

● Това, че светът е инертен спрямо човешкия порив към свобода съвсем не означава, че свободата за него е принципно чужда и непозната. В човека и човешкото се “излюпва” свободата, а след това тя пак благодарение на човешката активност се разпростира и върху света: човекът одухотворява и очовечава света, прави го по-близък до себе си, преодолява “пропастта” между себе си и него. Човекът, сътворил “царството на свободата” (културата в нейната многоликост), за това и съществува: да бъде “мост” или “въже”, опънато между необходимостта и свободата, между възможността и действителността, между “е” и “трябва”.

● Самият свят е “плод” на свободен творчески акт, който има двояко измерение: Бог свободно е сътворил цялата природа, дал й е законите и я е оставил да се развива на тяхна основа, а човекът “довършва” Божието творение и чрез историята продължава величавата епопея на свободата. Според степента на човешка отдаденост на свободата възниква и съответният свят, в който живее човекът: как тогава светът да е чужд на свободата?! Светът е чужд за свободата единствено при несвободните, техният свят наистина е царство на “желязната необходимост”, за тях друго освен “материалното” не съществува: то е и тяхното вечно оправдание за това, че нищо повече от това не могат да бъдат.

Сартр: човекът и свободата

Човекът не е нищо друго, освен своя собствен проект, той съществува само доколкото се реализира, така че човек не е нищо друго освен съвкупността от своите действия, нищо друго освен своя собствен живот. След всичко това вече можем да разберем защо нашето участие предизвиква ужас у някои хора. Това е така, защото те разполагат най-често само с един начин да понасят собствената си окаяност, като си мислят: “Обстоятелствата бяха срещу ми, но аз струвам много повече от онова, което бях; вярно, нямах голяма любов или голямо приятелство, но само защото не срещнах мъж или жена, достойни за това; не написах хубави книги, само защото нямах свободно време; нямах деца, към които да се привържа, понеже не намерих човека, с когото бих могъл да проживея целия си живот. Така че у мен са останали неизползвани и непокътнати множество дарования, склонности, възможности, които ми дават такава ценност, каквато не би могла да бъде извлечена от поредицата мои действия.”…

В този смисъл за екзистенциалиста няма друга любов освен тази, която се осъществява, няма друга възможност за любов освен онази, която се проявява в една любов; няма друг гений освен онзи, който намира израз в произведенията на изкуството…

Екзистенциалистът обаче твърди, че страхливецът сам се прави страхливец, а героят сам се прави герой; за страхливеца винаги има възможност да не бъде повече страхливец, а за героя – да престане да бъде герой. Важно е пълното ангажиране, а не само в отделен случай…

Освен това, ако е невъзможно да намерим във всеки друг човек някаква всеобща същност, която да бъде човешка природа, то все пак има всеобщност на условията на човешкото съществуване… Под условия на съществуване се разбират априорните граници, очертаващи фундаменталната ситуация на човека в универсума. Историческите ситуации варират: човек може да се роди роб в езическо общество, феодален сеньор или пролетарий. Неизменна е обаче неговата необходимост да бъде в света и в него да се труди, да е сред другите и да бъде смъртен. Границите не са нито субективни, нито обективни, а по-скоро имат обективна и субективна страна. Те са обективни, защото се срещат навсякъде и навсякъде биват признавани; те са субективни, защото са преживени, те не биха съществували, ако човек не ги преживее, т.е. не се самоопредели свободно в своето съществуване по отношение на тях. И макар проектите да могат да бъдат различни, никой не им остава напълно чужд, понеже всички те се представят като опит да се преодолеят тези граници, да бъдат отместени, отречени или пък човек да се адаптира към тях. Следователно всеки проект, колкото и да е индивидуален, има универсална стойност… Онова, което на екзистенциализма е присърце да покаже, е абсолютният характер на връзката между свободното ангажиране, чрез което всеки човек се реализира, реализирайки определен тип човечност, който ангажимент може да бъде разбран в която и да е епоха и от който и да е човек, и относителността на културната цялост, която може да е резултат от подобен избор…

Когато заявявам, че при каквито и да са конкретни обстоятелства свободата никога не може да има за цел нищо друго, освен да желае самата себе си, щом човек вече веднъж е признал, че в изоставеността той полага ценностите, то именно затова той вече може да желае само едно – свободата като основа на всички ценности. Това не означава, че той се стреми към абстрактна свобода, а просто че постъпките на хората с чиста съвест имат като крайна цел търсенето на свободата като такава. Човек… се стреми към конкретни цели; тези цели предполагат абстрактна воля за свобода, но тази свобода може да се желае само в конкретното. Ние се стремим към свободата заради самата свобода при всякакви конкретни обстоятелства. Стремейки се към свободата в подобни случаи, ние откриваме, че тя изцяло зависи от свободата на другите, а свободата на другите зависи от нашата свобода. Разбира се, свободата като дефиниция на човека не зависи от другия, но щом е налице някакво ангажиране, аз съм задължен да искам в същото това време заедно с моята свобода и свободата на другите, аз не мога да приема собствената си свобода за цел, ако не приема и свободата на другите като цел.