“Ако искаш нещо – направи го!”

● Дали чувството (усетът) за свобода е само “вътрешна свобода”? Да съм свободен само “вътрешно” – как да разбирам това? Не е ли това свобода само “в пределите на душата”? Какво ми дава една такава свобода? Мога ли да приема, че този копнеж по свободата “ме прави” свободен?
● Дали тук не се крие “извора” на свободата? “Да бъда свободен” равносилно ли е на “копнея по свободата”, “жаден съм за нея”? Моята душа всеотдайно иска свобода, търси я непрекъснато, не може да съществува без свобода, страда по загубената свобода и пр. – това ли е отдадеността, без която не мога да бъда свободен?
● Откривам ли следи на тази отдаденост (“пристрастеност”!) към свободата у себе си? Това ли е “вътрешната готовност” за свобода? Ако не съм готов за нея какво бъдеще си подготвям?
● А по-нататък? Ако си остана с желанието за свобода какво е станало? От какво съм се лишил? За какво, впрочем, ми е свободата? “Да съм” или просто “да се чувствам” свободен? Каква е разликата между едното и другото?
● Чувството за свобода в какво отношение се намира спрямо битието на свободата? Дали то не е “корен” или основа на действието, определяно от свобода? Като се чувствам свободен, то не става ли така, че аз във всяко свое действие “реализирам” свободата си? А иначе откъде ще произлиза едно такова чувство? Мога ли да се “самозалъгвам” в чувствата си?
● Дали е възможно чувстващият се свободно – при това съвсем непринудено! – да остане в действията си несвободен? Може ли “безразделно отдаденият” на свободата (нима чувството не е симптом точно за това!) да е несвободен? Може ли свободният да се изявява несвободно?
● Не “личи” ли свободата във всяко негово действие, не го ли “издава” именно като свободен? Свободата не е ли “импулсивност”, която не може да се скрие, която непрекъснато личи в действията на свободния човек?
● Ако той все пак се държи несвободно (независимо от това, че душата и същността му е овладяна от свобода!), то как е възможна подобна двойнственост? Защо той е “оградил” свободата си, защо я е направил изключително “вътрешна”?
● Такъв човек не губи ли нещо значимо в резултат на тази концентрираност изключително върху вътрешното, върху “собствените дълбини”? “Практическото правене”, “реализацията навън”, “действието” и “делото” какво дават на човека?
● Какво е той без тях, какво е човекът ако не “показва” свободата си? Не е ли подобен на скъперник, който притежава изключителни богатства, но не се ползва от тях? Оставайки само с желанието, с искането си да бъде свободен, не показва ли единствено слабост?
● Защо на такъв човек липсва силата да “покаже” и “докаже” свобода-та си “на дело”? Случвало ли ми се е да изпадна в такава нерешителност? Дали това не е само “нерешителна свобода”, пребиваваща само в сферата на съзнанието, чувството, сърцето?
● Коя е силата, която ще ми даде решителността да постигна неощетената с нищо, пълноценната свобода? Как бих се чувствал ако продължа да пребивавам в постоянна нерешителност за своята “действена свобода”?
● Коя свобода е тъкмо “действителна”? Ако съм нерешителен да “провеждам” свободата си в действия, дали пък (незабележимо за мен самия!) не съм се отказал от нея? А може би в такъв случай съм станал… “роб” на една прекалено абстрактна свобода? Истинска ли е тази последната, как да я разбирам?
● Как да постигна “мигновената решителност”, “удостоверяваща”, че съм “напълно” свободен? Как да подчиня съществуването си (в плана на действието) на свободата, която иначе чувствам в гърдите си? Трудно ли е това? Ще ме затрудни ли да превърна готовността си за свобода в непосредствена решителност да бъда свободен?
● Как да превърна решителността си в действие, в “действителност”? Дали “действителното” не е само онова, което се дължи на действието, органично произлиза от него? В такъв случай дали моята “изключително вътрешна” свобода не се е оказала в някакъв смисъл “не-действителна”?
● А може би свободата сама притежава силата непрекъснато да подчинява на себе си всичко, в това число и моите “външни прояви”, моите действия? Мога ли да разчитам на това? Всъщност свободата не е ли оная “сила на душата”, която неумолимо прераства в действия, в “жизнени прояви”, в дела?
● Ако е така, мога ли да бъда спокоен за свободата си? Значи ли това, че – постигайки тази автентична свобода – съм станал наистина свободен? Не се ли оказва, че “мнима свобода” само в пределите на душата не съществува? Дали наистина не е възможно чувството, че съм свободен, да е измамно?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s