Двадесетият век

Намерих в своя архив една статия, писана преди 6 години. Неголям период. Но ми се струва, че в тази статия се съдържат някои предупреждения, които се сбъднаха в доста уродлив вид. Затова я публикувам.
Изглежда хората, да не говорим за политиците, трябва поне понякога да се вслушват в предупрежденията на философите…

ХХ век си отиде…

Дали има изобщо хора, които да съжаляват, че ХХ век си е отишъл безвъзвратно? И какви ли ще са тези хора? Разбират ли за какво точно им е така мъчно?

Сигурно има, но аз не съм от тях. За миналото по никакъв начин не бива да се съжалява – защото ако милеем за него, ще забравим за бъдещето, а единствено то има смисъл за човека. Носталгиците по ХХ век обаче явно са неспособни за вникване в хоризонтите на бъдещето, и затова им се плаче при спомена за едно време, което никога не трябва да се връща. Ще разберат ли тези хора някога това?

Но единствено от нас зависи какво ще бъде за нас животът през идващия ХХI век, началото на едно ново хилядолетие. Затова непременно трябва да сме наясно с това какво стана през ХХ-ия.

ХХ век подложи на невиждани по-рано изпитания човешките същества, които имаха участта да живеят в него. Векът, който издъхна току-що пред очите ни, беше – ако се разбере в неговите дълбини, а не повърхностно – един безчовечен век, създал един също така безчовечен свят. Един свят, който се опита да победи живота и човека, да лиши тотално човека от неговата свобода. ХХ век създаде един безжизнен свят на сенки и миражи. А по идея и според предназначението си един век трябва да е именно един жизнен свят, уютен за човека. Как допуснахме да се случи това? Разбираме ли все още какво точно се случи?

Едва ли. ХХ век изопачи неимоверно съзнанията ако не на всички, то поне на огромното мнозинство от нас. Живият усет за пълноценен човешки живот като че ли беше жестоко потискан в изминалия век. Затова мнозина днес се задоволяват с непълноценни заместители, наивно мислейки си, че… “това е животът”. ХХ век ни приучи да живеем непълноценно, той е един “старчески век”, който от позицията на старостта завижда на жизнеността и на вдъхновението за живот, носено от младите. В ХХ век упадъкът на жизнеността, която единствена ни прави близки на живота, достигна най-ниската си точка, и това именно породи ужасните му цветове и плодове. Ето затова най-вече не трябва да му бъде простено. ХХ век е векът, който, ако разбираме станалото, трябва да бъде проклет от нас, а не… опрощаван и оправдаван. Ако не го направим, ако не намерим сили да се разделим достойно с него, то и в бъдещето ще си подготвим нови коварни изпитания…

Филмът “ХХ век” на Бертолучи започва с кадрите, в които един шут бяга в нощта, раздирана от гръмотевици и обливана от проливен нощен дъжд, и крещи това: “Джузепе Верди умря!”. Така е бил посрещнат векът в слънчева и така силно привързана към живота Италия, и това е един значим символ. Италия роди фашизма, по-малкото зло на ХХ век, защото комунизмът неимоверно го надмина по страшните си ексцесии и с гаврите си над човечността. А с какво сега изпратихме този жесток век? С фойерверки? Какво толкова празнувахме? Разбира ли някой защо все пак така наивно се радвахме?

Десетки милиони млади и в разцвета на жизнеността си бяха избити без вина в отишлото си столение от бесовщината, наречена комунизъм. Но стотици милиони бяха живи дотолкова, че в отделни моменти като че ли завиждаха на онези, които са избити. Защото животът в комунизъм е напълно непоносим за усещащия какво е живот и свобода човек. ХХ век е векът на гробищата, на ямите с човешки тела, на концлагерите на Ленин и Хитлер, на войната, на ненавистта във всичките й форми. Може ли да има тогава човешко същество, което да жали за него?

За съжаление има, а в България като че ли са най-много. Комунизмът повреди като че ли завинаги съзнанията на много от българите, които им се плаче при спомена за това как… “добре ги хранели и поели при другаря Живков”! Каква низост: реват за раздялата с един свят, който се опита да убие самата човечност!

Но ХХ век е жесток век, защото той има и друго лице, което крайно контрастира в сравнение с току-що описаното. За други, по-щастливи и по-мъдри народи той “донесе” невиждан разцвет на свободата, на пълноценното и достойно човешко съществуване, на демокрацията, на непредставимия за нас просперитет. Тези народи с изтънчен усет за свобода сами си сътвориха един човечен свят на свободата и на демокрацията, за който така са жадни душите ни. Но ние ето сега стоим пред вратите му и подобно на просяци искаме да отворят своя си дом и за нас. Как да ни приемат като все още сме си такива? И след като още така малко правим, за да си създадем сами света, който да е удовлетворителен за нашия порив за живот?!

Контрастът между “тях” и “нас” е колосален – няма какво да се будалкаме. Ние, благодарение на старанията на комунизма и комунистите, сме отвикнали от естествения, спонтанен, автентичен и достоен за човека живот. Не познаваме и затова сме така подозрителни към свободния живот и съврзаните с него изпитания. Ние се плашим от отговорностите, които смело поема обичащият свободата си човек, който иска да е верен на живота. Мнозина от нас не знаят какво точно искат и защо живеят – или знаят, но ги е срам да си го признаят (у нас има стотици хиляди активни комунисти, които като най-първи разбойници все още ламтят да живеят, подобно на паразитите, на гърба на народа, а стотици хиляди наивници не разбират това и гласуват за тях!). Докъде ли тогава ще стигнем, ако това малцинство, на което никога не може да се угоди, стане мнозинство и отново подари властта на доскорошните ни мъчители от “променената и премена БСП” ?! Помислете сами… не ми се говори просто…

Но ето че нашенските си парадокси, с които си влизаме бодро и в ХХI век и дори в Третото хилядолетие след Христос (!), ме отклониха от същината на работата. Въпросът беше: как така този издъхнал вече век можа да вмести в себе две така разнородни свои същности – на свободата, която доведе до невероятния възход на западния свят, и на анти-свободата, която ни подари комунизмът? Какъв е този бесовски век, който който може и да се повтори, ако не направим кардинален поврат към нещо наистина ново и различно?

Ако ние сме жадни за естествен човешки живот или за живот, в който сам уважаваш себе си, че си достоен за живота, то пък западният човек като че ли е преситен вече от свободата и от “излишествата”, които тя му е дала. Второто дали пък не е по-опасно от първото? Дали няма да се окаже, че… “ние сме по-добрите от тях”, както всекидневно тръби подкупната и червена преса у нас? Дали Западът няма в един момент да възжелае несвободата толкова, колкото някои от нас обичат все още непостижимата свобода с всичките й плодове?

Не, не е така, друго обаче имах предвид. Привикналият към висшата за човека ценност на свободата никога няма да се откаже от нея: свободата вече е негова същност. Но свободата не е дар, тя трябва да се защищава всекидневно и във всеки миг. Защото тъкмо свободата подхранва притоците на нашата жизненост, на нашата жизнена сила. Западният човек знае това и държи на свободата си, макар че и той, от друга страна погледнато, не е… “свръхчовекът”, за който свободата е непосредствено наслаждение от живота. Ние (в лицето на типа на западната култура на свободата и на индивидуалността) сме на този етап, в който свободата е безпокойство, изпитание за нашата преданост спрямо живота, вечна неудовлетвореност от постигнатото, стремеж към рисковете и към упоритото “съзнателно правене” на един живот. Този усет за свобода дотолкова ни е обхванал, че сме забравили най-важното: самият живот е най-висшата ценност за човека! Ние, страдалците на Изтока, преживели агресията на комунизма срещу човечността и живота, сме се откъснали (дори повече от западния човек!) от изворите на непосредствения живот, поради което заслужено страдаме повече от “тях”.

Проблемът е в това, че и на Изток, и на Запад, ХХ век поощри съзнанието, че животът трябва съзнателно да се “подобрява” и дори “прави”. Докато истината е, че той трябва просто да се живее в едно неуморно търсене на неговата непосредствено дадена ни пълнота. Ние не сме “над” живота и не бива да си позволяваме насилия над него. Защото именно животът е “в нас”, а ние сме жизнени и човечни дотолкова, доколкото сме верни на живота.

Ето тук, струва ми се, е разковничето, но дали някой изобщо ме разбра?

Комунизмът се опита да прави “нов живот” и точно затова едва не уби живота…

Изводът от тези… философски “нелепици” е: ХХI век ще стане начало на едно наистина ново хилядолетие само ако човекът победи вманиачеността си че е нещо повече от живота.

Тя се изразява в самонадеяното мнение, че нашият разсъдък стои по-високо от живота – и от тази “висота” може да си позволява да го “доусъвършенства”.

От нас, изпиталите погнуса от ексцесиите, които ни донесе прекалено “рационалният” ХХ век, се иска нещо просто: да открием и съхраним верността си спрямо истината на живота и битието, която можем да намерим само в сърцата си…
6 януари 2000 г

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s