“Ако искаш нещо – направи го!”

● Дали чувството (усетът) за свобода е само “вътрешна свобода”? Да съм свободен само “вътрешно” – как да разбирам това? Не е ли това свобода само “в пределите на душата”? Какво ми дава една такава свобода? Мога ли да приема, че този копнеж по свободата “ме прави” свободен?
● Дали тук не се крие “извора” на свободата? “Да бъда свободен” равносилно ли е на “копнея по свободата”, “жаден съм за нея”? Моята душа всеотдайно иска свобода, търси я непрекъснато, не може да съществува без свобода, страда по загубената свобода и пр. – това ли е отдадеността, без която не мога да бъда свободен?
● Откривам ли следи на тази отдаденост (“пристрастеност”!) към свободата у себе си? Това ли е “вътрешната готовност” за свобода? Ако не съм готов за нея какво бъдеще си подготвям?
● А по-нататък? Ако си остана с желанието за свобода какво е станало? От какво съм се лишил? За какво, впрочем, ми е свободата? “Да съм” или просто “да се чувствам” свободен? Каква е разликата между едното и другото?
● Чувството за свобода в какво отношение се намира спрямо битието на свободата? Дали то не е “корен” или основа на действието, определяно от свобода? Като се чувствам свободен, то не става ли така, че аз във всяко свое действие “реализирам” свободата си? А иначе откъде ще произлиза едно такова чувство? Мога ли да се “самозалъгвам” в чувствата си?
● Дали е възможно чувстващият се свободно – при това съвсем непринудено! – да остане в действията си несвободен? Може ли “безразделно отдаденият” на свободата (нима чувството не е симптом точно за това!) да е несвободен? Може ли свободният да се изявява несвободно?
● Не “личи” ли свободата във всяко негово действие, не го ли “издава” именно като свободен? Свободата не е ли “импулсивност”, която не може да се скрие, която непрекъснато личи в действията на свободния човек?
● Ако той все пак се държи несвободно (независимо от това, че душата и същността му е овладяна от свобода!), то как е възможна подобна двойнственост? Защо той е “оградил” свободата си, защо я е направил изключително “вътрешна”?
● Такъв човек не губи ли нещо значимо в резултат на тази концентрираност изключително върху вътрешното, върху “собствените дълбини”? “Практическото правене”, “реализацията навън”, “действието” и “делото” какво дават на човека?
● Какво е той без тях, какво е човекът ако не “показва” свободата си? Не е ли подобен на скъперник, който притежава изключителни богатства, но не се ползва от тях? Оставайки само с желанието, с искането си да бъде свободен, не показва ли единствено слабост?
● Защо на такъв човек липсва силата да “покаже” и “докаже” свобода-та си “на дело”? Случвало ли ми се е да изпадна в такава нерешителност? Дали това не е само “нерешителна свобода”, пребиваваща само в сферата на съзнанието, чувството, сърцето?
● Коя е силата, която ще ми даде решителността да постигна неощетената с нищо, пълноценната свобода? Как бих се чувствал ако продължа да пребивавам в постоянна нерешителност за своята “действена свобода”?
● Коя свобода е тъкмо “действителна”? Ако съм нерешителен да “провеждам” свободата си в действия, дали пък (незабележимо за мен самия!) не съм се отказал от нея? А може би в такъв случай съм станал… “роб” на една прекалено абстрактна свобода? Истинска ли е тази последната, как да я разбирам?
● Как да постигна “мигновената решителност”, “удостоверяваща”, че съм “напълно” свободен? Как да подчиня съществуването си (в плана на действието) на свободата, която иначе чувствам в гърдите си? Трудно ли е това? Ще ме затрудни ли да превърна готовността си за свобода в непосредствена решителност да бъда свободен?
● Как да превърна решителността си в действие, в “действителност”? Дали “действителното” не е само онова, което се дължи на действието, органично произлиза от него? В такъв случай дали моята “изключително вътрешна” свобода не се е оказала в някакъв смисъл “не-действителна”?
● А може би свободата сама притежава силата непрекъснато да подчинява на себе си всичко, в това число и моите “външни прояви”, моите действия? Мога ли да разчитам на това? Всъщност свободата не е ли оная “сила на душата”, която неумолимо прераства в действия, в “жизнени прояви”, в дела?
● Ако е така, мога ли да бъда спокоен за свободата си? Значи ли това, че – постигайки тази автентична свобода – съм станал наистина свободен? Не се ли оказва, че “мнима свобода” само в пределите на душата не съществува? Дали наистина не е възможно чувството, че съм свободен, да е измамно?

Любовта към мъдростта

АЛТЕРНАТИВИ:

● Философстването е израз на “чистото мислене”, на “мисленето за самото мислене”, негова цел е постигане на “логическата идея”, на саморазгръщащото се знание като такова. То изисква дисциплина на мисълта, то не допуска “празния субективизъм” на чувството, поради което последното трябва безпощадно да бъде гонено от философията. Философията е “наука на науките”, “свръхнаука”, а разумът се разгръща под формата на чисти понятия, на чисти мисловни структури.

● Философстването е самоизразяване на душата в нейната цялост. Философът изразява своята душа във формата на “валидното за всички субекти”, за всички човешки същества. Философията не е само мисленето в неговата чистота, а тя е форма на изразяване на субективността (“себективността”?!), която е родствена на поезията и изкуството изобщо. Философът изразява човешкото в неговата пълнота и цялост, в неговата значимост за “истинно съществуващите”, за ония, които искат да постигнат пълнотата на живота. Философията е нещо много повече от наука, да се “принизява” тя до нивото на наука означава да се убие нейния дух, философското в нея. Впрочем, след като никой не казва, че науката е… философия, то защо всички почти смятат, че философията е… наука? Нима е малко философията да е просто… философия – сиреч любов към мъдростта! Нима е малко човекът да е просто човек, а животът – живот?!

● Философията трябва да “дорасте” до нивото на наука, да се прости с “философемите” си, които са израз само на немодерно мислене. Ако философията е рожба на древността, то тя няма място в съвременния свят – ако не промени поне “дрехите” си, ако не “свали парцалите си”. На философията държат само… немодерните хора, откъснатите от съвременността и затова не мислещи съвременно хора.

Коя ли алтернатива е… “правата”?

“А що е истина”?

Ето една поредица от необходими въпроси, които трябва да се поставят когато искаме по-задоволително да осмислим проблема за истината:

● Защо ми е така познат този въпрос? Дали защото често си го задавам, или заради нещо друго? А, та нали този въпрос задал Пилат, римският консул, на Христос – когато последният изрекъл: “Аз съм истината, и пътя, и живота”? Защо Пилат така спонтанно възкликнал с тези думи? Дали не се е опитвал с тях “да затвори устата” на Христос? Успял ли е, или и той не е знаел какво казва – и прави?
● Какво всъщност стои зад думите на Пилат? Какво е искал да каже – и какво “наистина” е казал? Римският консул, “преситен от живота”, с тези думи не си ли позволява да се подиграва на Христос? Не твърди ли, че “добре знае”, че няма истина? Какво иначе ще означава неговото нагло: “А що е истина?”?
● Добре, Пилат е убеден, че “няма истина” – нали има право да мисли каквото си иска? Но ако “наистина… истина не съществува”, то тогава той самият има ли право да смята за… истинно и своето убеждение? Нима иска да каже, че “няма истина”, но… с изключение на неговото убеждение – в това, че… “няма истина”? Има ли Пилат в такъв случай правото да смята за… истинно и своето убеждение?
● Но нали ако е вярно, че “няма истина”, то тогава нищо не е истина? Това не се ли отнася и за пилатовото убеждение и мнение? В такъв случай защо Пилат се е осмелил да изрече такъв абсурд? Как е възможно да се каже такава глупост?
● Пилат не е ли осъзнал, че е по-добре нищо да не каже – отколкото да каже… нищо? Та той със своето безцеремонно мнение изобщо казва ли нещо? Не е ли по-добре да беше просто замълчал?
● Не следва ли оттук, че по никой начин не може да се смята, че “няма истина”? Не следва ли, че истина “така или иначе” винаги съществува?
● Зависи ли истината от нашето… “признание”? Или по-скоро ние зависим твърде много от това дали “признаваме” истините, от които се определя живота ни?
● Щом като “поне една истина” е нужна, за да твърдим каквото и да било, то оттук не излиза ли, че е възможна и всяка друга истина? С думите “няма истина”, претендиращи да са… истина, не се ли открива самата възможност за истината? “Парадокс” ли е това, или е… самата истина?
● Ако, значи, не съществуваше убеждението, че има истина, то ние бихме ли могли изобщо нещо да изречем? Не следва ли също, че истината и неистината са… еднакво възможни? От нас обаче се иска просто да разберем кое какво е, истина или неистина – така ли е? Но от мен ли зависи истината? Или, напротив, аз изцяло завися от нея?
● Но все пак как да различавам истина от неистина? Мога ли поне това да постигна – защото иначе и фатално важното съществуване-в-истина ще ми се изплъзне?

● Наистина, що е истина?
● Искам да постигна “истината за истината” – не е ли прекалено претенциозна такава задача? И не е ли също изключително трудна? Коректно ли е изобщо да търся истината, валидна за… всяка истина? Да-ли изобщо такава истина съществува?
● Не е ли по-добре да се опитам да разбера защо нещо е истина? Нещо, “това тук”, конкретно, дали е истина – не е ли това по-вярно поставената задача? Не ми ли се налага да потърся основанията за истинността на някои твърдения, за които “се предполага” или “знае”, че са истина? Дали по този начин по-добре ще се “ориентирам” в общата си представа за “истината като такава”?
● Но на кое ли “общопризнато” за истина твърдение да се спра? Не са ли твърде подозрителни относно истинността си “общоприетите твърдения”? Как е станало така, че “всички твърдо и положително знаят”, че нещо е истина? Няма ли опасност само да си мислят, че е истина, а то… да не е такова?
● Както и да е, ето, например, истина ли е изказването, което непрекъснато всички повтарят: “човекът е мислещо същество”? “Вярно” ли е това твърдение? Няма ли да се окаже, че то е истина само тогава, когато всички хора… наистина и в действителност мислят? Но какво всъщност казах?
● Не казах ли, че нещо е истина само ако то е… истина? Как мога да говоря такива “празни приказки”? И ще ми помогне ли това, ако едната дума заменя с друга – за да прикрия “тавтологията”? Ако кажа, че едно твърдение е истина само ако то е… вярно, то дали това ще ми помогне?
● Или пък да кажа, че нещо е истина само ако то “правилно” твърди това, което твърди? Или просто от безсилие да промълвя: “нещо е истина когато… е така? Какво стои зад “маскиращите” безсилието ми думи? Е, истина ли е все пак това, че “всички хора мислят”?
● Стига нещо да е вярно, то е истинно – какво означава това? Не се ли оказва, че за да е нещо вярно, то аз трябва да вярвам, че то е именно “така”? Да съм уверен, че “нещо е така” – какво пък е това? Няма ли най-много да съм уверен ако зная че е така, а не просто “да вярвам”?
● Няма ли да е по-добре да кажа, че нещо е истина стига да се знае дали то е… вярно твърди това, което твърди? Но каква е тази бъркотия? Не се ли заплетох повече в резултат на своите усилия да “изясня”? Как да зная, че нещо е точно така, както аз зная, мисля и твърдя? Как да зная със сигурност, че… зная?
● Как да узная, че зная нещо – не съм ли и тук в ситуацията да изказвам твърдение от рода на прочутото… “дървено дърво”, “желязно желязо”, “стъклото е стъклено” и пр.? Не попадам ли непрекъснато в клопката, която сам поставям – за да “засека” и “уловя” истината за… истината?
● Дали нещо не е истина ако аз мога да проверя дали това, което казвам, отговаря на това, за което говоря? Зная нещо, и то ще е истинно знание само ако аз съм в състояние да извърша проверка на убеждението си – така ли е? Но как да проверя, че знанието ми точно съответства на онова, за което си мисля, че зная?
● Как така да проверя съответствието на знание (мисъл) с “нещото” (предмет, вещ, явление) – на което моето знание съответства, за което се отнася? Мога ли да “наложа едно върху друго” мисъл с… “немисъл”, т.е. с вещ? Или пък вътре във вещта има нещо, което наподобява тъкмо мисълта, което аз трябва да разпозная?
● Ако такова нещо наистина съществува, то тогава аз ще мога ли да осъществя желаната процедура (да “сложа едно върху друго” знанието и… същността на предмета – и те да съвпаднат изцяло!)? Това именно, същността, ли е търсеното нещо, което “наподобява” мисъл?
● Дали пък същността не е “мисъл в потенция”, която само очаква да бъде “уловена” и превърната в знание? Кое ли е това съзнание, което е мислило нещата преди да бъдат създадени – и така е заложило в тях една “мислима същност”, която аз пък улавям в познанието и съзнанието си?
● Но нали аз вече открих, че битие и мислене си съответстват, че мисленето е “гръбнак” на битието? Дали тогава истината не е тъкмо съответствието на битие и мислене? Няма ли да се окаже, че нещо е истинно само ако неговото битие (същност, идея) строго съответства на самото себе си, т.е. на мисълта, “закотвена” в неговите недра?
● Но ако по принцип, т.е. по битие всяко нещо е истинно и друго не може да бъде, то как тогава стоят нещата в сферата на съществуването? Там истина и неистина не са ли примесени, поради което са трудно разграничими, а истината затова е скрита и “потулена”?
● Дали пък ситуацията в пределите на битието е образец за съотношението между мисъл, истина и битие в сферата на съществуването – където нещата не просто “битийствуват”, пребивават в своята неизменна истина, но и са се отказали от нея, отдавайки се изменения?
● Ако истината не е само “човешка представа” и “изобретение”, а нещо повече от това, то не се ли оказва, че тя е неотнимаемо битийно свойство? Истината не е ли най-значим онтичен и онтологичен признак? В такъв случай истината ли зависи от мисленето, или, напротив, мисленето следва истината? Не следва ли оттук, че към всяка истина трябва да се отнасяме със смирението, което дължим на самото битие?

● В какъв смисъл истината… отговаря на битието?
● Дали е вярно това, че битието държи “заключени” своите тайни? Човекът – а ние също сме причастни на битието! – не се ли опитваме да се доберем до тях? Как да “предразположим” битието да се разкрие пред нас? Можем ли да накараме битието да проговори само своята тайна?
● Но ако истината отговаря (“отговаря”?!) на битието, то как да разбирам това? За какво “говоря” и“говорене” става дума тук? Как така битието и истината да… “говорят” и “от-говарят”? И защо истината трябва сама да ни се разкрие, т.е. едно битие да преодолее скритостта си пред друго битие, човекът?
● Наистина, може ли битието на истината – или истината на битието! – да “проговори” и да разбули скритостта си пред човека? Може ли човекът да се изпълни със същността на истината? Как да разбирам “тези неща”?
● Дали не трябва да приема, че истината не е нищо друго освен от “нескритост”, т.е. откритост, която сама себе си разкрива в отговарянето? Но за да стане така, че едно битие отговаря на друго битие, не трябва ли то преди това да е било смело запитано от него? Мога ли да приема, че с това се приближих до проясняването на загадката на самата истина?
● Дали така не ми се разкри тук истината; така ли тя отговори за себе си, чувайки моите питания относно нейната същност? И щом (ако) е станало така, то не следва ли, че аз (като битие) вече съм овладян и от истина, касаеща и моето собствено битие?
● Истината сама ни се разкрива, тя ни призовава и говори, а от нас се иска само да я чуем, “да си отворим ушите” – дали мога да смятам така? И не следва ли оттук, че ние пребиваваме в неистина тогава, когато един вид сме си “запушили ушите”, не чуваме нейния могъщ призив? Нима тогава сме останали глухи за “саморазкриващата се нескритост” на битието на съществуващото, което ни зове да се овладеем от неговата истина?
● Съществуването в неистина не се ли поражда от тази “онтологична глухота”, която често овладява човека? Въпросът за истината не се ли свежда до това как да “изострим” слуха си – за да чуем зова на битието, което чрез истината иска да ни направи верни на неговата мощ?

● Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив – задоволява ли така постигнатото тук разбиране? Достатъчно ли е това, за да мога да отговарям смислено на “проклетия въпрос” на Пилат?

Кога постъпвам истински свободно?

● Дали пък всяко мое действие не е “смес” от свобода и несвобода? В този смисъл съществува ли “изцяло” свободно поведение? Ако свободата е “не-зависимост” и “не-необходимост”, то значи ли това, че в “изцяло” свободното си поведение аз се държа “напълно независимо” – и без да съм подвластен на някаква необходимост?
● “Да бъда напълно независим” – това ли е свободата? Не е ли тя в този смисъл нещо “свръхчовешко” и Божествено? По силите ли е на човека? Възможно ли е свободата да не съдържа в себе си никаква необходимост?
● Ако е така, значи ли тогава, че постъпващият “съвсем свободно” всъщност постъпва случайно, т.е. следва само своя каприз? Или пък свободата съществува необходимост от друг род? Дали необходимото винаги е противоположно на свободното?
● В този смисъл нима чистата спонтанност не съдържа в себе си нищо необходимо? Или, напротив, нейната необходимост е “по-особена”, по някакъв начин изцяло вътрешна? В този смисъл автентично свободният не разглежда ли себе си като единствен източник и “извор”, основа на своето поведение?
● “Да признавам само себе си” – в какъв смисъл мога да се съглася с това? Или то е изцяло неприемливо? Нима свободният, следвайки най-вече своята вътрешна необходимост, е стигнал дотам “да не може иначе”? За такъв човек “иначе” не значи ли “тогава аз няма да съм аз самият”?
● Не се ли оказва тогава, че свободата е просто вярност на себе си? Как така? Ако “не мога иначе” – нима това е свобода? Ако “иначе няма да съм аз самият”, ако “иначе означава да изневеря на себе си”, то не излиза ли в такъв случай, че свободата е… “подвластност” на… себе си? Тази “подвластност” не е ли признак на власт спрямо своя живот?
● А може би тук се крие поне част от истината на свободата? “Зависим” само от себе си – този ли е свободният човек? Дава ли свободата такова усещане за власт? Без него какво е тя? Мога ли по някакъв начин да добия… независимост и от… себе си?
● Мога ли в свободата да съм свободен… и от себе си? Дали така ще постигна възможността да имам винаги алтернатива (“иначе”!), което пък ще подсили чувството ми за свобода? Ако “да бъда свободен” се свежда до… “обречеността да бъда винаги само себе си”, то не се ли оказва, че свободата ми се е “изпарила”?
● Не е ли по-вярно, че свободата във всеки миг ми дава възможността да бъда друг, “нов”, “различен”, “изненадващо променен” и пр.? А може би свободата е откритост (и чувството за откритост!) на много възможности, на всяко бъдеще?
● Мога ли да приема, че свободата е “безграничност на хоризонта” – най-вече на бъдещето? Но щом като съзнавам и чувствам във всеки миг, че мога да бъда и друг, но въпреки това сам избирам да бъда именно “този”, то не се ли свежда до това автентичната свобода?
● Дали само в този случай не се издигам над простата възможност да пазя “верността-обреченост на самия себе си” – именно като безалтернативна простота? Пред мен винаги са открити безкрайно много възможности, аз във всеки момент чувствам и зная това, и само на тази основа избирам само онова, което съкровено искам – в това ли се “състои” свободата?
● Как да разбирам това “да искам съкровено”, не е ли достатъчно просто да искам, да желая това, което мисля и правя? Дали пък именно в “съкровеността на спонтанния избор” не е “заключена” свободата? Как да се науча да искам съкровено? “Съкровеността” не се ли свежда до усет и откритост тъкмо към “жизнено необходимото”, към “дълбините на живота”?
● Как да се предпазя от това да попадна под властта на желания, които не са съкровени? Мога ли да се опазя от тяхната “тирания”? Има ли изобщо такива желания? Не е ли вярно това, че “което искаме е свято”? Възможно ли е нещо да бъде желано не от “цялата душа”, а само от “част от нея”? Това ли е “несъкровеното”? Дали то не издава някаква непълноценност?
● Така разбраната свобода не поражда ли непреодолимо чувство за неувереност, несигурност? Или безпокойството неотменно съпровожда човека, намиращ се по “пътищата на свободата”? Може ли свободният да бъде уверен, спокоен, сигурен? Увереният, спокойният, сигурният човек – в себе си и в това, което прави – свободен ли е всъщност?
● Кой е извора на подобна увереност, “необезпокоеност”, сигурност? Дали пък несвободата е онова, което премахва съмненията, поражда “пълната увереност”? Познава ли несвободата безпокойствата, които се свързват със свободата?
● Ако свободата е толкова “хлъзгава”, неустойчива, подобна на “подвижни пясъци”, несигурна, пораждаща вечни безпокойства и грижи, също и съмнения, то тогава защо ли е така желана? Или пък, напротив, заради това е така… нежелана? Тези, които не я желаят, какво всъщност правят, от какво точно са се отказали?
● Страх ли ме е от усещането за пълна неопределеност, което свободата буди в душата ми? Страшно ли става когато човек е оставен изцяло на себе си, когато съзнава, че пред него са открити всички хоризонти? Наистина, дали без свободата по-лесно се живее? Как оценявам “лесния живот”?
● “Животът в свобода” за човека не е ли “същинският живот”? “Истината на свободата” не съвпада ли с “истината на живота” ми? Не са ли тогава една и съща истина?

Какво за нас е държавата?

Да се вгледаме какво е станало веднага след като започва Третата българска държава в 1878 г.

Векове наред и в съзнанията на много поколения “държавност” се свързва с нещо чуждо, враждебно, страховито, нещо, от което могат да се очакват само беди и насилия (големи данъци, несигурност даже и за живота, различни несправедливости от страна на друговерната държава). Българинът е бил привикнал да кротува и търпи, да се страхува и да натрупва злоба спрямо “обирниците” (затова на данъчния чиновник се дава името “бирник”!) и сега, в новата ситуация (”държавата вече е наша!”) миналото лесно не се превъзмогва. Смятало се е, вероятно, че щом държавата по начало е “зло, от което добро не чакай”, то към нея винаги трябва да се има “едно наум”, нищо че е “наша”.

От друга страна погледнато разбирането, че “държавата и властта вече е наша” започва да се разбира по специфично български начин, разпространен в съзнанията на политиците и до ден днешен: държавата от тях започва да се схваща като средство за правене на какви ли не злоупотреби (от рода на ония, които си е позволявала турската власт преди време: подкупи, кражби, извличане на всякакви облаги, “бъркане в меда”, след което е непростимо да не си “оближеш пръстите” и пр.). За народа като че ли не е имало особено значение кой и какъв е грабителят, но това, че той все пак е “наш” (”нашите” и “не-нашите” заляга дълбоко в съзнанието и на едните, и на другите!), още повече засилва подозренията и дори ненавистта спрямо държавата. От друга страна погледнато, смятало се е и все още се смята, че “и едните, и другите все са маскари”, което не изключва възможността ако и ти самият се докопаш до власт (”солунската митница”!) също така да се омаскариш колкото се може повече, извличайки от “държавното” най-големи облаги. (Преди двайсетина години един старшина в казармата, когото заварих да “присвоява” нещо, дълбокомислено ми обясни: “Виж какво, момче, от човек да вземеш е лошо, но от държавата може, вземането от държавата не е кражба!”; чудно ли е тогава колко следовници е имала тази философия в най-новата ни история?)

Разглеждането на държавата като лесен начин за забогатяване е особено силно развито в нашите глави и из нашите земи: да се краде от държавата не било срамно, не било “кражба”, напротив, “в реда на нещата си е”, “другояче не може” и пр. (”Таксидиоти” от типа на Левски, който записвал всяка стотинка от народната пара, нещо не виреели у нас както веднага след освобождението, така и до ден днешен!). Лакомията спрямо “държавното” и “общото”, която се оказа най-благоприятна хранителна среда за покълването и виреенето на комунизма из нашите земи, струва ми се, е пряка последица от петстотин годишното “робство” и от отчуждеността от държавата. Затова и до ден днешен българите са склонни да мърморят спрямо “всички държавници” и управници, да ги подозират в нечисти помисли, и същевременно “държавната трапеза” от всички да се разглежда като най-привлекателно място, от което никой не се отказва (понеже… “там е кокала”!). Но същевременно сме и “самокритични”, казваме: “Не е луд този, който яде зелника, луд е оня, който му го дава!”…

Учудващо е, че създателите на Конституцията и строителите на българската държава са успели да намерят единствената противотежест на посочените увлечения и склонности в отношенията на българите към държавното и държавата: и това е монархията, вкоренена, впрочем, дълбоко в народната душа. Анонимната, безлична и ничия държава, към която всички ламтят, е чумата за българския обществен организъм и съзнание; монархията е единствения лек за нея, който бащите на българската демокрация са успели да изнамерят, а също и да приложат. Ако държавата е “царщина”, а държавното е “царско”, то тогава апетитите към него ако не секват, то поне значително са охладени (спомнете си вакханалията от кражби и злоупотреби с държавното по времето на комунизма и на “народната република”!). Знаем, че за българите да се краде от някой е все пак лошо, а ако този някой е царят, то тогава охотата да крадеш е попарена. Вярно е, че пак са крали, и то много повече отколкото можем и да си представим, вярно е, че у нас царят не е бил “собственик на държавното”, но посоченото по-горе в принципа си е вярно.

Стига се дотам, че на царя се е налагало да пази с грамадни усилия държавното от набезите на министри и чиновници: Фердинанд (чиито заслуги към България все още не са оценени, той е символа на създаването и модернизирането на Царство България) е трябвало в първите години да използва и бастуна си, удряйки с него провинилите се министри и крещейки им на неусвоения от него все още български език: “Защо крадеш? Защо крадеш, мизернико!?”, а след това мигновено да ги уволнява. Ефекта от тези княжески и царски инициативи не е бил малък, малцина са били ония, които със съзнанието за царския гняв са си позволявали да бъркат в хазната. По времето на Фердинанд се ражда кохорта от най-уважавани и най-големи държавници, дали много за нейното изправяне на крака и замогване, макар че този човешки тип на политиците (както е и по целия свят) не е бил никога съставен от все достойни хора. Ако е имало злоупотреби по времето на царете Фердинанд и Борис ІІІ, то в условията на евентуална “република” в ония години те щяха да бъдат толкова колосални, че е съмнително дали днес България щеше да я има. Комунистите пък при своята република стигнаха дотам да искат да продадат самата България за “16-та република на СССР”, при това без пари, един вид да я “харижат” – само и само да има вечни гаранции за кражбите им…