Кризата и… душите ни

Тази статия също е от… чекмеджето. Струва ми се, че тя е актуална не толкова с принципните си констатации, но особено във връзка с възхода на популизма у нас, свързван с “Атака”, а тепърва и с Бойко Борисов. Статията е писана пак през март 2001 г., когато явно съм бил доста обезпокоен от своите предчувствия за неблагоприятен развой на ситуацията, щом като съм захвърлил обичайните си научни занимания и съм се захванал толкова с писане на вестникарски статии. Имало е защо: събитията само след няколко месеца по-късно показват, че безпокойството ми е било съвсем оправдано.
Никой вестник тогава обаче не е публикувал и тази статия…

Едва ли някой от виновните ще си плати за това, което става с душите ни през годините на тази несвършваща криза, която почва не от… 1989 година насам, а от много по-рано.

Но той няма да си плати и затова, защото самите ние не си даваме сметка за това с какво платихме и още плащаме, а, както изглежда, още ще плащаме… Казано е: “от ума си пати”, това важи не само за индивидите, но и за цели народи…

От 1944 година например ни обещаваха да живеем един ден в “щастливо общество”, в което всички са “равни”, в което “няма бедни и богати”, и ние подобно на гъските, клатехме одобрително глава.
Наивността ни трябва да е била колосална, щом като за 45 години почти няма опит за сериозно надигане срещу тираничната система, в която живеехме – и каквато историята не помни. Някои от нас дори така я обикнаха, че още им се плаче за нея и сега, след като вече 10 години сме в… “демокрацията”.

“При комунизма нямаше свобода, но поне… стомасите ни бяха пълни!”, гърмят гласовете на “трезвомислещите”, а и по-разсъдливите даже одобрително кимат с глава. Три пъти кажи речи тръгвахме напред към нормалното общество, и три пъти се връщахме, този наш “зиг-заг” ни изигра коварен номер: за всяка нерешителност се заплаща. Оказва се, че ние като нация така и не знаем какво искаме и за какво живеем.

Никой не твърди, че демокрацията е “раят” или пък… “съвършеното общество”. Комунизмът беше такова – там различията и дразнещите особености на личността бяха решително ликвидирани или усърдно се работеше това да стане – и точно затова ни излезе на носа. При свободата лесно не се живее, но за сметка на това се живее достойно: но май на мнозина от нас достойнството им се вижда… неизгодно. Затова мнозина не се срамуват да викат още по площадите “Много сме! Гладни сме! Искаме някой да ни нахрани!” и дори дрънкаха с тенджерите. А цяла една партия, която има основен дял в отговорността за всичките ни беди, ехидно се усмихва, насърчавайки подобни емоции.

Днес обаче почти никой не е доволен от демокрацията, а това вече е страшно…

Страшно е, защото никога няма да си стъпим на краката и да заживеем достойно, щом като не смеем да поемем смело отговорностите на свободния живот с всичките му изпитания и рискове. Не може държавата (или който и да е на върха й: Т.Живков, Жанчо, Иван Костов или дори Царят!) да бъде “майка-кърмилница”, която еднакво милее за всичките си “деца”, а някои от нас искат точно това. И са недоволни, когато все повече се убеждават, че “благоденствието” на демокрацията ги било подминало, а само ощастливило някои. Затова такива искат сега отново да търсят “бащицата”, които всички сито да нахрани, напои и облече. Спомняте ли си когато една женица изплака пред камерите пред цяла България, и то пред ковчега на Тодор Живков: “Другарю Живков, никога няма да забравим как хубаво ни хранеше и поеше…!!!”, а лицемерите около нея сълзливо се разплакаха. Тях скъпият изглежда не само ги е хранел и поил, ама хайде… Но дали сълзи не избиха в този момент и по очите и на няколко милиона от зрителите? Не знам, но предполагам, че е било точно така. Ето затова, ако е било така, добро няма да видим скоро, а май и винаги (дано съм лош пророк!)…

Вярно е, че за тези години демокрация видяхме какво ли не: и откровени разбойници бяха начело на държавата, и крадоха колкото можаха, и ни лъгаха без капка угризение, и толкова шарлатани в политиката се развъдиха, че човек не може вече да разпознае свестните, и колосално количество мазни банички изядохме, за да не умрем от глад, и се бунтувахме, и злобно мърморехме, а… нищо. В последните години нещата май се пораздвижиха напред, но и сред новите управляващи се намериха маскари, които направиха всичко, за да сринат доверието и в тях, а също и… “да си напълнят гушите”, пък ако ще след тях и потоп да дойде.

Ето защото сега сме крайно объркани, не знаем на кого да повярваме, а и ще има ли на предстоящите избори някой, който да каже: “Ето, аз съм чист, повярвайте на мене, аз ще ви изведа от тресавището!”?! Е, ще има, всичко ще гърмят това, но на кой ли ще повярва обезвереният народец, дали и този път най-откровените и рафинирани лъжци (надявам се, знаете кои са те!) ще се докопат до държавната власт? Е, ако и този път стане това, аз този път си взимам шапката и тояжката и се махам от България завинаги, да умра където и да е, но поне по-достойно…

Грешката ни като народ е, повтарям: проявавяваме малодушие, не сме решителни, не обичаме свободата със всичките й рискове и изпитания, искаме “малкото, но сигурното”, вместо да се увличаме по “онова, което трябва”, макар че може и да е трудно достижимо. Мънкаме, ръмжим, недоволстваме, а не се преклоняваме пред коварствата на живота и не запретваме ръкави всеки да започне да урежда най-напред своя живот, а след това да гледа в… чуждата паница. Поне мнозинството от нас прави така, макар че в последните години се появиха и предприемчиви хора, които възраждат доверието в съзидателната мощ на българския гений. Ето това последното внася надежда, че нещата ще улегнат и ще тръгнат в естественото си русло, стига повече привърженици на свободния и достоен живот се намерят сред нас.

Но демокрацията е несъвършена най-вече за това, че в нея решават какво ще бъде не най-добрите, а… ония, които са много.

Кои са мнозинство ще се разбере на следващите избори, но мен още сега ме побиват тръпки ако се окаже, че лошите ми предчувствия ще се сбъднат. Ако носталгиците по “прекрасното минало” се окажат повече, ако малодушието отново вземе връх, няма друг изход. Трябва да се мисли за тояжката и торбата: и най-способните сред нас ще загубят заради нерешителността на едни “народни маси”, на които никога не може да се угоди…

Аз знам, че съзнанието за свобода все повече си пробива път в душите и на българите, особено в душите на по-младите от тях (при по-старите ако досега не се настанило, то вече това е непоправимо!). Само в това е надеждата, иначе спукана ни е работата, ще стоим десетилетия наред пред вратите на Европата и ще се умилкваме като просяци там. Ако не се отвратим до дъното на душите си от такава възможност за нашето бъдеще, то това наистина ще ни сполети. Ако не се постигне така желаният прелом в душите на мнозинството от нас, то всички ще страдаме още много, включително и ония, които нямат никаква вина за това – и особено децата ни, особено по-младите.
Нека да направим така, че да не се излагаме повече пред децата си, драги сънародници! Нека да не развращаваме и да не внасяме повече смут и в техните души, и съжаления, че са се родили в България. Нека на тези избори да проявим мъдрост и достойнство и да не мислим… със стомасите си! Те ще са винаги празни, ако си мислим, че… “главите ни са излишни”, нима не се убедихме в това?

Лошото е, че тези, които разбират това, не се нуждаят от убеждаване, а на тези, които не го разбират сами, и убеждаването няма да помогне…

Но дано са станали повече тези, които го разбират и без думи!

В това е цялата надежда…

5 март 2001 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s