“Обичта” към другите

Онези, които се чувстват “силни” само в пределите на масата и колектива, а извън нея са изцяло безпомощни и абсурдни (т.е. тъкмо като личности нищо не струват!), са се оградили със стени от автентичната човечност. Те никога няма да я разберат, т.е. да се изпълнят с истинска сила, достойнство и гордост. И никога няма да постигнат плодовете на свободата.
 
Тук е уместно да се спра на т.н. абстрактен хуманизъм, който “обича” наведнъж “всички хора”, но нито един отделен човек. Който е забравил нещо много просто, именно това, че може да се обича само отделен човек, човека, към който изпитваш симпатия. По начало абсурдна и извратена е “любовта” към всички, симпатията към “многото”, при това без да ги познаваш и разбираш, без да си ги срещнал и погледнал, и само защото били “много” или… “всички нас”. Всички или “другите като цяло” не могат да бъдат обичани; от тях може само да те е страх – дори не е възможно да са ти просто безразлични. Те са “многооко чудовище”, което не знае какво иска и затова е изгубило човешкия си облик: как тогава да бъде обичано?! Ако съм изпълнен със симпатия и обич към този човек – именно защото е ТОЗИ, защото ми е мил или скъп в своята оригинална раз-личност – как тогава да мога да обичам по същия начин “всички” след като те са може би противоположни по своето излъчване? Или след като нямат нищо общо с неговата уникална личностност и човечност.

“Всички” (“народът”, “масата”, “ние”, “колективът” и пр.) не са индивид или човек, който може да бъде обичан. “Всички” са всички точно затова, че са изгубили оригиналната си човечност и са се слели в една свързваща ги скучна безличностност, която може да ми е само противна и отблъскваща. Ценейки личностното и индивидуалното, аз в същата степен съм изпълнен с погнуса към безличното и колективното. Тук “среден път” не ми е даден: отблъсквайки се от едното аз неминуемо се привличам от другото. А също не мога да стоя в “мъртвата точка” на пълната индиферентност и към едното, и към другото.

Затова ако “някъде” сред безличното на другите аз срещна личностност и индивидуалност, то сърцето ми трепва и мигом се преизпълва със симпатия. В същото време ако намеря или открия в един индивид нещо безлично и неиндивидуално, то това неминуемо ме отвращава, погнусата отново се настанява в съзнанието и душата ми. Разбира се, вероятно има и хора, при което става точно обратното. Изглежда на такива хора им е мило и те се възторгват от проявите на безличност и колективност. Те, предполагам, тръпнат от недоверие и антипатия при среща с личност и индивидуалност – няма как да е иначе. Но това е техен избор, който аз никога няма да направя и приема.

Ето защо аз съм несъвместим с подобен тип хора. Нашите “кръвни групи” са различни, поради което ние сме осъдени вечно да се разминаваме. Ние никога няма да се засечем или срещнем своите симпатии и антипатии. Това е толкова естествено, как тогава всички да са ми приятни и “обичливи”?!

Затова свои и близки за мен са само откритите към своята личност и индивидуалност. Ония, които не са обърнали гръб на човешкото у себе си. Които искат да бъдат себе си и затова никога няма да изневерят на своята самобитност, на личната си човечност. “Обща човечност” не съществува: общото винаги е античовешко. То е антипатично на здравата индивидуалност и развитата личност.

Изборът на себе си затова стои в основата на човешките отношения. Първото и решаващото затова винаги е индивидът, личната своеобразност: “безобразен” винаги можеш да бъдеш, трудното е да си верен на своя неповторим личностен образ.

“Всичко останало” в никакъв смисъл не може не ми е дълбоко противно, щом ценя личността. От безличността изобщо не се привличам: тя ми е чужда и далечна. Никога няма да ми бъде своя и близка.

Привличат ме индивидите, които излъчват ярка личностност. Ония, у които личността не е подтисната и приглушена от грохота на безцеремонната без-личност. В тях аз намирам нещо “мило и родно”, свое и близко. Те затова са ми и така безкрайно симпатични, приятни и дори любими. Аз органически не мога да бъда някакво вяло “социално същество”, на което другите ръкопляскат в захлас и от умиление. Свикнал съм, напротив, в ушите ми да ехтят възгласите на неприемане и отрицание: тогава съм сигурен, че вървя по правия път…

(Откъс от моята книга “Изкуството да се живее: етика на достойнството”, изд. A&G, Пловдив, 2003 г.)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s