Една чисто нашенска поучителна история…

Някъде, неизвестно къде, но сега, в тия наши дни, се случила една странна история, почти… приказка, за която искам да ви разкажа.

Един учител, в едно училище, преподавал етика. Той бил много странен човек: бил си втълпил, че трябва да прави това не както и да е (както обикновено става), а истински. Години наред този странен учител размишлявал и търсел най-добрия начин, при който учениците му наистина нещо да разберат и научат, а не (както обикновено става) да умират от скука, да се прозяват и тайно в себе си да презират етиката, пък и философията. Този учител-романтик искал да им е интересно, да ги накара по някакъв начин сами и с увлечение да търсят ония истини, които са така необходими за живота им – и без които животът едва ли заслужава да се живее. Години наред този учител експериментирал и търсел, стъпка по стъпка се приближавал към желаното. Било му много трудно, понеже образователната институция точно предписвала на учителите по етика и по философия какво точно следва да преподават и дори (в общи линии) и как да го правят. Този обаче учител, за който ви говоря, все повече се убеждавал, че “общоразпространените правила и представи” за философия са съвсем неподходящи; той все повече разбирал, че му се налага решително да ги отхвърли и на тяхно място да сътвори нещо наистина свое, което обаче върши работа и е полезно за учениците му. Така нашият герой на тази приказка в един момент осъзнал, че трябва да стане нарушител на правилата и заради идеята си той го сторил.

Още повече че образователните институции тъкмо били започнали да говорят за “реформа” и “поврат”. Това му дало кураж. И той, след като вече бил се доближил до търсеното от години, седнал, и написал едно… помагало по етика за своите ученици. В него вложил своя подход, своите идеи, всички ония неща, които по разбирането му са крайно необходими и полезни за учениците. Дори направил невъзможното, но и издал това помагало, макар че много добре знаел, че образователните институции едва ли ще го одобрят ако го представи за одобрение. Всяка години излизали безчет помагала по философия и по етика, писани все от професори, които нито веднъж в живота си не са се били изправяли да преподават пред ученици, или пък от млади пробивни дамички, които обаче намирали свои хора в министерството и помагалата им лесно получавали заветния печат “Разрешено от МОН”. Правели го за печалба и пари, естествено, защото наистина се печелело много от такива учебници, със заветния щамп на министъра. Учебниците обаче им били съвсем негодни, те просто не са били писани да са годни (последна грижа на професорите и дамичките-авторки били учениците, които те, впрочем, и не познавали!) казахме, тези учебници били писани главно за пари. Нашият герой обаче, знаейки тези неща, и понеже бил непробивен човек, дори и не направил опит да получи този щамп на министъра, пък и в сметките му не влизало да печели пари. Напротив, той взел заеми, за да издаде учебника си на свои средства. Казахме, той бил съвсем “непрактичен” в тия работи.

И ето, нашият герой-наивник започнал да преподава по своя учебник. Още от първия момент се убедил, че и учениците са сащисани като разбрали какво им предлага. Но той очаквал това, и факта, че се получавало точно така, го радвал неимоверно: идеята му значи работи, значи наистина е новаторска. Всяко ново нещо се възприема у нас с бясна съпротива; когато посрещат нещо с аплодисменти, бъде сигурни, че то не е новаторско или пък истински оригинално, творческо…

Той им предлагал, представете си, да мислят сами. Той нищо не им пре-по-давал, сиреч давал наготово. Задавал им някакви въпроси, по които те трябвало да мислят сами, ползвайки неговото помагало, което просто ги въвеждало в проблема и ги провокирало да търсят. То само ги насърчавало да се замислят. След това трябвало да съобщават какво са открили. Ако имали някакви трудности, в началото на всеки следващ час учителят ги питал, и едва тогава давал някакви разяснения. Значи той обърнал “методиката”: не учителят първо да казва “какво се мисли” по този въпрос, а след това да ги изпитва, а, обратното, първо сами да търсят, да навлязат в проблема със свои сили, а едва след това да питат учителя за неясните неща. Главното било да разчитат на своите собствени сили – за да изпитат радостта от откривателството.

Нещата, както обикновено става в живота, тръгнали мъчно. Учениците не били привикнали така. Било им странно че не им пре-по-дават. Било им странно, че ги питат “ти какво мислиш?”. На някои им харесвало, на други обаче, и то на мнозинството, ги карало да се чувстват некомфортно. Започнали да се чуват гласове, че “така не се прави”, те искали да се върнат към старото, което, макар и неприятно, но някак си било уютно, мило, добре познато, “изпитано” години наред. Даже родители се намерили, които започнали да протестират: “Как така – крещели те – нас някога да не са ни карали да мислим?! Каквото трябва да мисли, ученикът трябва да го намира в учебника и в думите на учителя! Иначе ученикът става съвсем несигурен: какви са тези издевателства над психиката на учениците, дами и господа?! Кой ти позволява да се гавриш с тях: трябвало да мислят сами, представете си?! А на теб нали това ти е работата, да преподаваш?! Какви времена доживяхме: да мъчат учениците, защото просто не им се работи! И т.н.”. Веднага се намерили “честни граждани”, които написали донос до “г-н инспектора”. Инспекторът се хвърлил с жар да потушава скандала. Нашият учител обаче бил твърд: така смятам, че трябва, и колкото и да е трудно, ще го правя – понеже е за доброто на учениците. Може да им е мъчно, но друг начин няма. Поемам цялата отговорност. Инспекторът обявил нашия герой за луд, но го предупредил да не дразни повече учениците и техните родители.

Но нашият учител решил пък да прави обратното: да ги дразни – защото така трябва. Продължавал в същия дух. Постепенно се появили ученици, които разбирали какво се иска от тях, и се включвали, търсели, питали, четели, размишлявали над прочетеното: учителят искал точно това, те се справяли, и получавали най-високи оценки. Но мнозинството не искало да чете помагалото на учителя. Те даже и не си го купували. Учителят направил така: сложил помагалото в интернет, за да е достъпно без пари. Тези пък, които го искали в книжен вариант, им го давал на цена, която точно покрива “производствените разходи”, без никаква печалба. Така се оказало, че помагалото струва точно колкото “тостер и половина с луканка и една кока-кола”. Но и това не помогнало: мнозинството от учениците не искали да си го набавят. Започнали да казват: “Щом той иска нашето мнение, защо пък да четем… тъпия му учебник?! Ще си “разтягаме локуми”, а пък той няма да може да ни пише двойки. Ако пък се опита да ни кара да четем, ще се оплачем… там, където трябва!”. Учителят им казал всеки да постъпи както намира за добре, да чете откъдето иска, не непременно от неговия учебник, но да ползва и всеки друг, има се предвид учебниците на упоменатите дамички и професори, които никога не са преподавали на ученици.

Ето накрая и нашата история. Заради която разказваме тази приказка.

В повечето класове макар и трудно, но нещата вървели: учениците започнали да четат, да мислят кой доколкото може, учителят ги насърчавал, най-внимателно ги слушал, дори и хубави дискусии ставали. На много ученици им ставало интересно, те дори започнали да уважават своя учител. Но само в един клас учениците масово решили да бойкотират часовете. Не четели изобщо. Когато ги изпитвал, “разтягали локуми”, абсолютно неподготвени и говорещи баналности. Когато им пишел двойки, се карали с учителя си: как така, та нали искаше нашето мнение, получи го, защо ни пишеш двойка?! Появили се ученици и ученички особено, които правели всичко, за да ядосват учителя си: вдигали шум, правели се на интересни, говорели му неучтиво, опитвали се да го подиграват. Разбира се, срещнали неговия отпор. Заплашили, че ако той не отстъпи, ще го наклеветят на директора че не си върши работата. Даже говорели “Та той сам не си знае предмета, затова и не преподава! Преписал е оттук-оттам нещо в тъпия си учебник, пък сега ни кара да му четем глупостите! Той дори не знае какво иска! Няма да му позволим да се издевателства с нас! И т.н.”. Учителят им заявил, че ще прави това, което трябва, и че няма да отстъпи.

Ето че дошъл критичният момент. Учителят се разболял. Той по начало си имал заболяване на сърцето. Тези “разпри” с “непокорния клас” довели дотам, че след всеки час сърцето му излизало от ритъм. А това е опасно: в един момент сърцето му можело да спре. Приятелите на учителя му казвали да не се вживява толкова, но той бил непреклонен. И ето че в един момент му се наложило да се лекува. Лекарите му казвали, че трябва да излезе в дълъг отпуск, месеци наред. Учителят отказал. Стоял в отпуск само седмица. Върнал се в училището за да продължи.

Когато се върнал, “доброжелатели” му казали какво се говорело по негов адрес. Една жена, родител на една ученичка от този, “непокорния клас”, която работела в същото училище, на другия ден след заболяването му публично била заявила: “Дано никога не се върне повече тоя! Ще кара учениците да учат по тъпия му учебник! Печалбар неден! Как не го е срам?! Иска да забогатява на гърба на нашите ученици! Позор! Добре че се разболя най-после та да си отдъхнат учениците от него! Етика ще ми преподава, негодникът! Ако все пак се върне, крайно време е директорът да го изгони! Това повече не може да се търпи! И т.н.”, нали знаете какво говорят у нас в такива случаи…

Но учителят, казахме, се върнал. Учениците от оня клас продължавали да са нагли. Правели всичко, за да го извадят от нерви. Учителят им обаче решил да не отстъпва. Той бил човек-идеалист, и искал да доведе докрай замисленото. Той вярвал, че създаденото от него е нужно и добро за учениците. Сигурен бил, че не целият клас го мрази, знаел, че има ученици, които дори тайно му се възхищават. Но че само една групичка от “отракани”, високомерни и мързеливи ученици и ученички, която обаче задава тон в този клас, прави саботаж на часовете му. Само се молел на Бога да му даде сили, за да пречупи тяхната тъпа, обречена съпротива…

Историята в нашата странна приказка продължава. Тя се развива в наши дни. Как ли ще завърши? Как смятате?

Не знам как ви прозвуча тази наистина странна приказка. За едни може да звучи глупаво, за други не съвсем. Тя става ето сега, в наши дни, вчера…

Каква е поуката ли?

Във всяка приказка се оставя слушателят й (в случая читателят) да отсъди сам…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s