Патриотоманията като начин за отиквовяване на нацията

(Съвместна публикация с в-к ПАРИЖКИ ВЕСТИ)

У нас в последно време патриотите станаха твърде много. Никнат като гъби след дъжд. Патриот до патриота, не можеш да се вредиш вече сред тях. Пълно е с патриоти и дори с „национал-патриоти“. Сигурно вече има и изпити по патриотизъм в нашите псевдоакадемии. Голяма далавера има в тая работа. Време е да започнат да издават и членски патриотични книжки. Същинска чудесия на чудесата. Тупкат се по гърдите и крещят кой от кой е по-голям и по-велик патриот. Същинска патриотомания е обзела българските простори. Трябваше да влезем в Европейския съюз за да разберем какви патриоти сме. И какви пламенни православни сме били. По пламенност православността ни надмина дори верността ни към “безсмъртната комунистическа идея” едно време. Когато бяхме по-големи католици и от папата даже.

Като казах папата, се сетих за нещо друго, което ще внесе допълнителен аромат на този очерк, посветен най-вече на патриотизма. Епископ Николай, същият, дето стана пловдивски владика, преди няколко дена пак нарече папата “еретик”. Младият смръщен отец, естествено, московски възпитаник, преди време залостил вратите на Светая Светих на катедралния храм, за да не вземе на папата да му хрумне да влезе там. И даровете за папата скрил, понеже, види се, и той е голям патриот. Та ако влезел папата в олтара, храмът щял да бъде осквернен, понеже като влезе еретик там, после трябвало наново да се освещава. Вижте какви чувства са лумтели в патриотичното сърце на младото отче. Та ето това той го казва пред Бареков, и то в тия дни, съвсем наскоро. Патриотичен подвиг! Новоизпеченият пловдивски владика тури всички наши патриоти в джобчето на расото си. Верен до смърт на “православната идея” и, разбира се, на… Москва! Естествено, и върл враг на Запада. Поклон пред тоз патриот!

Но да се върнем на темата си. Патриоти дал Бог у нас, даже са май прекалено множко. Люта битка се води кой е по-голям патриот: Слави или Сидеров. Те и затуй така жестоко се мразят. Уж и двамата обичали пламенно едно и също отечество, ама ще се изпоядат кой е по-влюбен в него. Май Бойко Борисов ще ги победи, понеже той си е “народен чиляк” априори, пък и “народното” в него, а също и патриотичното извират някак си от цялата му същина. Докато ония мязат на позьори.

Та човек вече не смее да се нарече патриот, камо ли да промълви, че обича родината си. Кресльовците-патриотари ще скочат като чакали връз него. Ще го разкъсат и изядат като едното нищо. Аз затуй предпочитам да съм “враг” и станах… “космополит”. Понеже едно време, когато патриотизмът не беше на мода – тогава у нас по същия невъздържан начин вилнееше… интернационализмът! – сегашните патриоти и тогавашни интернационалисти най-яростно плюеха против… “буржоазния космополитизъм”. Забележете добре: враг номер едно на интернационализма (едно време) и на патриотизма (сега) е един и същ, космополитизмът. Това нещо да ви говори? Оставям го като загадка за самостоятелен размисъл. Та затуй аз предпочитам да съм си космополит. Сиреч обичам България, но обичам и Европа, обичам също и целия свят. Обичам “Космоса”, понеже, чини ми се, и Европа, и България се все част от този “Космос” (или свят). Малко като се позамисли човек ще открие, че като обичаш цялото, няма как да не обичаш и неговите части. Моят космополитизъм ми дава душевно здраве и не ме кара – както е при патриотите – люто да мразя който и да било народ или човек. Патриотите у нас сега мразят всичко “небългарско” и си имат много врагове: и евреите били техни врагове, и европейците, и, разбира се, на първо място – американците, как иначе?! Аз пък никого не мразя, ами на всички се възхищавам. Обичайки “гражданите на света”, няма как да не обичаш в това число и българите, пък и европейците, американците и пр. И това ми дава душевно равновесие. Не изпитвам разни душегубителни емоции от рода на тези, че, да речем, американците били… “лоши”, а пък европейците – “коварни”. Аз смятам, че всяка нация може да си бъде каквато иска, понеже това е нейно право. От друга страна съм абсолютно убеден, че мерзавци има във всяка нация, но че добрите хора навсякъде са мнозинство. Само че мерзавците обикновено им се качват на главите. Понеже са доста добродушни и наивни тия добри хора по света. Ето да речем нашите патриоти така са се накачолили по главите ни, че не знам как ще ги съборим оттам. Като на трибуна на митинг са се качили на главите ни и крещят ли крещят. Майчице, как ли ще се отървем от тия наши патриотари?!

Впрочем, д-р С.Джонсън още в 1750 г. е казал: “Патриотизмът е последното убежище на негодниците”. Струва ми се, че е бил съвсем прав…

Нашите патриоти обаче освен отечеството ни, любят също така беззаветно и… “православието”. То е, така да се каже, “идейната основа” на техния патриотизъм, “изворът”, от който изтича като поток техния непресекващ патриотизъм. Както едно време обичаха комунизма и на тази почва – СССР, сега обичат “православието”. И на тази основа обичат пак същата тази Москва. Това нещичко да ви говори? Нека това да е пак за самостоятелен размисъл…

Аз пък, представете си, не обичам Москва, нито пък благоговея пред едно “православие”, в което владиците и патриарсите са все офицери и ченгета на КГБ или ДС, а най-често и на двете родолюбиви организации. Такова „православие“ е срам и позор за православието, не нещо друго. Явно много далновидни са били нашите комунисти-ченгесари едно време, като предвидливо са навлезли в средите на клира и са го превзели изцяло. То всъщност такава си им беше теорията: превземи врага отвътре. Религията едно време, преди комунизма, е била най-твърд противник на същия този комунизъм, но ето, той я превзе отвътре. Затуй “ченгесарското православие”, командвано от Москва, не ми е по вкуса. И се питам: ако тия владици и патриарси бяха поне капчица религиозни и християни, нима нямаше да изтръпнат от ужас ако можеха да разберат какво правят?! Това, че не разбират и не се каят, ами са така нагло арогантни, показва, че не са никакви християни. И си мислят, че ние сме тикви, щом не разбираме това. Дали пък наистина не сме си тикви, щом не вием от болка след като тия сатани с пагони, които са си сложили владишки корони и кръстове, така се издевателстват над нашата вяра?!

Аз съм русофоб не защото мразя руснаците, а защото мразя руската народна психология, която символизира именно същото това тъпо бездушие към насилниците, към ония, които се издевателстват с най-святото. И мразя Москва, защото тя винаги е искала да ни прави своя Задунайская губерния и само затова ни е “освобождавала” – за да ни владее. Шапка свалям на Стефча Стамболова, който разгада тази подла стратегия на “освободителите” ни. И направи нужното да запази независимостта на България. Разбира се, руски шпиони го съсекоха с ятаган. Той умря за България, но България остана. Ние със своето бездушие спрямо изедниците и тия, дето най-нагло тъпчат всичко свято, приличаме много на руснаците. Същата подла психология ни тресе. Държим се не като хора и човеци, а като… тикви. Това е истината, колкото и да е тъжна…

Затуй днешните патриоти се самозабравиха и нямат нито срам, нито свян. Смятат ни за тикви, щом си го позволяват. Щом не ги е страх от нас.

Днешният наш доморасъл патриотизъм е най-точен симптом за напредналото отиквовяване на цялата ни нация. Искат да ни направят тикви, това е. И успяват, види се: отиквовяването на нацията напредва. Колкото повече безсрамните патриоти се множат, толкова повече са тиквите. На патриот се пада поне по една тиква. Дори и някои тикви из бостаните взеха да стават патриоти. Много патриотични тикви се навъдиха из Българско. Тиква до тиква и тук там… краставица.

А какво ще стане когато в Българията останат само тиквите? Това им се иска на „тиквоводите“ и „тиквовъдите“, ама надали ще им се удаде. Като се прекали с отиквовяването на една нация – така е и при пиянството – идва моментът на отрезвяването и на махмурлука. Защото патриотизмът, за който писах дотук, има такъв отвратителен вкус, че прилича на ракия-шльоковица, направена от тикви. Мнозина се наливат сега с нея. Абе гадна работа, какво друго да каже човек…

(Публикувано също и в следните медии: Актуално.ком, Коментари.ком, сайта ОБЩЕСТВО.НЕТ, а също и в Клуб.бг)

Смърт на… “ненужните идеи”!

Едно… същество (не искам да кажа “човек” за да не обидя човешкия род!) най-сериозно пише на едно място, че трябвало да се вземат мерки срещу моя блог, понеже разпространявал – представете си – “ненужни идеи”! Моите идеи и ценности били “спам”, по тази причина се явявали крайно… ненужни и дори вредни. Трябвало – продължава то, съществото – да бъда глобен със солидна глоба заради… “нанесени вреди” на читателите си. За малко да забравя да кажа, че съществото с този тъй екстравагантен и дори екзотичен начин на “мислене” (пардон!) е, естествено, горещ привърженик на “Атака” – което обаче е толкова ясно, че си се подразбира.

В първия момент ми се стори, че не си заслужава да реагирам, но дълбоко ме заинтригува наистина гениалната догадка за… “ненужните идеи”. Как така се разбира, че някои идеи са… “ненужни”? – ето това е вълнуващата загадка.

Как се стигна до положение, че някои хора у нас до такава степен обезумяха, че ето, вече говорят за забрана и дори смърт на “ненужните идеи”? Това също е проблем, по който си струва да се мисли. За мен това не е особена загадка, защото “теорията” за “ненужните идеи” ми е известна отдавна: едно време, когато вилнееше комунизмът, всички идеи, които се разминаваха с комунистическата доктрина, бяха обявени на общо основание за “ненужни” (това е най-мекото определение!), за вредни, за опасни, за реакционни, за какви ли не още. Явно днес в Атака този комунистически синдром си е още жив, поради което е съвсем обяснима подобна ненавист към… “ненужните идеи”. “Ненужните” идеи са, разбира се, вредни, и разликата е само в това, че едно време такива като мен са ги неутрализирали кардинално – с куршум в главата, с “пуля в лоб”. Днес – и в това е разликата в посока на “все по нарастващата… демократичност”! – такива „източници на подривни идеи“ се предлага да бъдат съдени за нанесени поражения, и жертвите да бъдат обезщетявани с… пари. Понеже, предполагам, “ненужните идеи” имат свойството да накарат човек да се замисли, а пък, естествено, знае се добре, мисленето е… “вредно”. Доста странна логика, но… логика, изхождаща от предпоставката, че мисленето е вредно – която, изглежда, е доста разпространена в някои четвъртити глави, вегетиращи по нашите географски ширини.

А кои идеи са… “нужни”? На Сидеров идеите, разбира се, са нужни на народа, а пък всички други идеи са ненужни, толкова е просто това! Как пък не се сетих по-рано?!

Веднъж си позволих да кажа на такива ето тази фраза: “На вас, от Атака, целият свят нещо ви е крив”. Най-интересното е, че тази фраза предизвика ураган от… плюнки по мен. И се оказа, че това болно съзнание, просмукано от комунистически догми, има наглостта да се определя като… “антикомунистическо”! Те, “атакуващите”, били… “истинските антикомунисти”, както, естествено, само те са и… “истинските българи”. Ето един цитат, прочетете, насладете се на това скудоумие: “Ако за теб „целият свят“ са всички, които подкрепят отвратителната комунистическа сган или просто принадлежат към нея, да, така е – крив ни е. И ти си ни крив, с твоето противно петгодишно слугуване на съветската атеистична смрад и следващото ти „ресто“ под формата на умствена зависимост, което й връщаш оттогава, та до днес… Противен си, Ачка. Противен е и целият ви железобетонен съветизъм – като почнеш от комунизЪма, минеш през социализЪма, та до „евроатлантизма“, „европейските ценности“ и каунтърстрайковската ви привързаност към гадни военни блокове като НАТО, занимаващи се предимно с избиване на цивилни и обслужващи USA и Израел по примера на Варшавския договор, обслужващ СССР и Израел…”

Стига толкова, всичко е ясно. Диагнозата на това болно съзнание обаче е доста усложнена: патологична посткомунистическа параноя с рецесия, изразяваща се в подмяна на логическите зависимости, пренасяне (проекция) на собствената ненавист и приписването й на опонента, аутичност, откъсване от реалностите на съвременния свят и затварянето в един шизофреничен свят на призраци, сенки и гласове, което предопределя невъзможността за контакт и диалог с такива болни.

Има обаче нещо, заради което си струва да пиша за всичко това. То е: ако тази лудост на нашето време, която у нас е вече парламентарно представена, се докопа и до политическата власт, то тогава можем само в несвяст да мълвим единствено това – Бог да пази България!

Трябва обаче да направим всичко, за да не се стигне до такъв злочест край, иначе горко ни…

Несрещано комунистическо дебелоочие

България вече е член на великата общност на свободни и достойни народи – Европейският съюз. Това е триумф и сбъдната мечта за ония българи, които десетилетия наред бяха принудени да търпят издевателствата и терора на най-варварската система, която историята познава: комунизмът. Ние със страданията си изкупихме и заслужихме този празник и затова сърцата ни така искрено се радват – след като и в многострадална България зазвуча “Одата на радостта”.

Но нашата радост е помрачена от това, че бившите комунисти, превърнали се сега в господстваща и самонадеяна олигархия (по подобие и по примера на тази в путинизирана Русия), “оглавиха” и по този начин оскверниха нашия празник. Днес президент на България е бившият комунист, сътрудникът на комунистическата Държавна сигурност Георги (Гоце) Първанов. Т.е. човекът, който само преди няколко години водеше антинатовски демонстрации в София под лозунга „НАТО – убийци!!!“ и пишеше съчувствени писма на масовия убиец Милошевич. А вече като президент на България я представя на срещите на върха на НАТО: това е най-малкото неморално! Вицепрезидент е убеденият антинатовец, уволнен от Българската армия заради силна ненавист и враждебност срещу нашите партньори от НАТО – генерал Ангел Марин. В същото време деца и внуци на бивши висши партийни величия от БКП държат най-възловите постове на властта. Например министър-председател е Сергей Станишев, син на велможата от комунистическата върхушка Димитър Станишев. Председател на Парламента е Георги Пирински, син на бивш съветски шпионин и агент на КГБ, изгонен от САЩ заради разузнавателна дейност в полза на СССР. Главен прокурор пък е внук на член на политбюрото на БКП и така нататък. Дебелоочието на тези хора наистина няма предел: какво би казал светът ако в демократична Германия най-висшите държавни постове бяха овладени от наследниците на Хитлер и неговата свита?!

За да се разбере докъде стигна тази комунистическа арогантност може да послужи и този пример: комунистите сложиха ръка дори и на Българската православна църква, след като по най-груб начин изгониха с полиция от храмовете ония демократични свещеници, които бяха създали алтернативен синод. Днес вярващият човек е принуден да се моли в православни храмове, оглавявани само от “свещеници”, верни на комунистическия патриарх, полковника от ДС и верен човек на КГБ Максим. Това е кощунство с религиозните чувства на искрено вярващите. Да не говорим и за това, че дори бившият Цар днес най-смирено служи на комунистите – най-вероятно пак поради натиск, упражняван върху него от службите на ДС и КГБ…

И ето, тези бивши комунисти, начело на една толкова безскрупулна олигархия, сега приемат поздравленията на западните лидери и представят България пред света. Въпреки че тяхната партия през всичките години на демокрация най-бясно се съпротивляваше и пречеше на всички реформи, проведени от реформаторските десни правителства, които направиха възможно приемането ни в Европейския съюз. Именно ония тежки реформи, за които поради забавянето им и съпротивата на днес управляващата БСП целият народ плати такава тежка цена: днес българите са най-бедни в Европейския съюз. Ето защо смятаме, че поведението на днешните държавни ръководители от антиреформаторската БСП, оглавила встъпването ни в Европейския съюз, е крайно неморално и абсолютно арогантно. То е гавра с достойнството ни като индивиди и като нация.

По тази причина апелираме към държавните и правителствени ръководители на западните страни да проявят един най-малък жест на разбиране и съчувствие спрямо днешната абсурдна ситуация в страната ни, предизвиквана от безочието на бившите комунисти. Този най-малък жест на съпричастност с нашите чувства на отвращение от тяхната арогантност и на солидарност с българския народ, който повече не иска да бъде унижаван, може да се изрази в това, че при среща например с президента Георги (Гоце) Първанов, именно с оглед да защитят своето и нашето достойнство, просто да не му подават ръка. Такъв един многозначителен жест ще бъде подкрепа спрямо ония от нас, които дълбоко се отвращават от все още неизкорененото комунистическо дебелоочие, демонстрирано от днешните управници на България.

Ние, бидейки идеалисти, вярваме, че такава най-нагла арогантност може да бъде спряна дори и ако един единствен ръководител на западна демократична държава не подаде ръка при среща с български бивш комунист, намиращ се сега на най-висок държавен пост. Защото тези хора най-после трябва да осъзнаят, че безскрупулната им наглост трябва да има поне някакъв предел. Засега не могат да го осъзнаят въпреки всичко онова, което демократичната общност у нас направи спрямо тях. Ето защо ви молим да ни помогнете вие.

(Това е писмо до всички средства за информация в България. То също ще бъде преведено на английски и изпратено до най-авторитетните медии в западния свят. Писмото е написано от Ангел Грънчаров и инж.Димитър Щерев, които предлагат на всички, които са солидарни с издигнатото в него искане, да изразят подкрепата си в коментарите.)

Диагноза “личностен дефицит”

Оказа се, че без автентично отношение към личността няма и не може да има автентична демокрация – защото именно свободата е първото условие на истински човешкото съществуване. Гражданин не можеш да бъдеш ако не си личност. Ето защо поставих диагнозата “личностна недостатъчност” на нашата “демокрация”, която, да признаем, съвсем не е в цветущо здраве. За да оздравим демокрацията си трябва преди това да отстраним всички пречки пред изявата на здравата личност. А какво, впрочем, е личността?

Трябва да признаем, че и представите ни за личността са достатъчно объркани – в степента, в която е объркан и живота ни изобщо – също така както объркана и нездрава е демокрацията ни, както объркано и нездраво е и обществото ни изобщо. Ето защо искам тук да поставя на съответстващата основа проблемът за личността.

Знаем това, че човек душата си (и особено самосъзнанието), съвсем не може са смени. Личността съответства на душата и следователно човек има една личност “в развитие”, която се развива успоредно на развитието на душата – защото второто се определя от първото и зависи изцяло от него. Човек има само една личност – своята, съответстваща на неговата душа, която е “истинската”, неподправената, оная, която е лицето зад маската (лат. дума persona, личност, първоначално е означавала “маска”). Нас всъщност ни интересува само тази личност, а другите – маските, “персоните” – могат да бъдат безкрайно много, което е без особено значение: нали зад маските стои едно и също лице с неговите гримаси, които се налага да бъдат крити зад маска. Гримасите на истинската и единствената личност, стояща зад маската, не променят устойчивата, суверенната личност, още по-малко пък душата, с която този човек “разполага”. Лицето или личността “гримасничи” и се мени, но нали след изчезването на гримасата остава едно и също, неукрасено вече с “грим” лице, от което и маската е паднала. Ето това е личността, съответстваща на душата на този човек, която е единствена и истинска. Тази личност интересува психологията, до нея психологията се опитва да се добере, и понеже тя е единствена и уникална за този човек, аз я наричам индивидуална личност – тъй като индивидът, за който тя се отнася, също е един и единствен на този свят и в този живот. Личността винаги е индивидуалност. Общото между личностите е толкова малко, колкото е общото между лицата им: всички имат устни, носове, очи, чела и пр., но лицата, физиономиите са различни и своеобразни, т.е. изцяло индивидуални. Затова ще говоря само за индивидуалната личност, защото друга не съществува, човешката личност е индивидуална, несъвпадаща е никоя друга, самобитна, уникална.

Другата личност, т.нар. “обща личност”, общото в личностите (или социалното в тях) е нещо, което е безлично и неиндивидуално, то е и “нечовешко” и може да се разпознае в ролята, която индивидите са принудени да играят пред другите и респективно – в маските, които са свикнали да си слагат. Това е така, защото в социума никой не се интересува от истинското лице на индивида, а всички – с малки изключения – са предоволни когато виждат ролята, маската, персоната. Но множеството социални роли и игри, които индивидът е принуден или избира да приеме и да играе, а също и съответните на тях маски, не са и не могат да бъдат личности, които човекът “има под ръка” и с които свободно разполага – те са по-скоро без-личностите, лицата-маски, които наистина могат да бъдат неограничен брой. Много са възможностите за безличие, за скриване, за потулване и маскиране на истинското лице, а също и за не-явяване, не-изразяване на своята същност и душа, но адекватното явление, изразяване на своята душа, на нейната външна форма в личността, е само едно и единствено. Всъщност установяването на тази личност на човека е разпознаване на единството в това подвеждащо многообразие, откриването на личността зад маските и ролите, намирането на достъп до неподправената душевност и индивидуалност на конкретния човек, до неговата вътрешна същност. Това е задачата на приложната, на практическата психология, която не произвежда теории, а има работа с реални, живи същности, с отделните човешки души.

Всеки човек е една уникална личност, явяваща се формата на проявление на неговата единствена душа. Затова стремежът да “надмогнеш” себе си, своята индивидуалност, желанието “да бъдеш като другите” (което кой знае защо някои хора имат и така държат на него!) е отказ от своята личност и стремеж към безличността. Към безличието на човешката “маса” и на колектива, което комунизмът така упорито и жестоко насаждаше в своите попълзновения, целящи убиването, смазването, унищожаването на човечността, личността и индивидуалността, а също и на свободата. (Впрочем, “комуна” е точно това: безличната, аморфна “маса” от безличия, потискаща всеки опит за личностна проява.) Общността от хора затова е общност – защото си създава общи, усреднени норми и представи за “нормалност” и “човечност”, които след това се опитва да наложи на всички индивиди, опитва се да накара индивидите да се “вместят” в тях, а това не означава нищо друго, освен натиск да ги обезличи, да ги превърне в безличия. Социалното е точно това, то е усредненото, общото, средната мярка за “нормалност”, изравненото, не-своеобразното, не-личното, не-човешкото, не-конкретното, абстрактното, без-личното, без-раз-личното и пр.

Следователно утвърждаването на собствената личност се определя от съпротивата срещу нивелиращите тенденции на социума, това да бъдеш личност означава способност да се противопоставиш на инертността, водеща в крайна сметка към обезличаване, т.е. към социализиране. Личност е индивидът, който е запазил лицето и своебразието си, устоял е на възможността да бъде “един от многото”, постоянно съществуваща в социума. Такъв човек е запазил човешкото у себе си, своята душа, съхранил е оригиналния си об-лик във всички отношения, достъпни за човека, запазил е своята индивидуалност, която го прави различен от другите. Човешката същност, задавана от душата на човека, е такава особена същност, която е в състояние да се проявява в безкрайно многообразие от индивидуални и неповторими форми, всяка от които е толкова по-човечна, колкото е по-индивидуална, по-своя, по-неприличаща на другите, по-оригинална, по-личностно изявена и неподправена. Тази е спецификата на човешкото и на човека, който се различава точно по това от всичко друго, съществуващо на тази земя; раз-личието е ключа към човешката личност и същност, а “приличието”, “при-ликата”, еднаквостта, общността е убийствена и унищожителна за личността. Тя не създава друго, а фабрикува бездушните и затова безлични “фигури” на социума – които комунизмът искаше да създаде в своето прословуто “царство на всеобщото равенство”, на принудително “организираното”… щастие и на несвободата.

Свободата – този корен на човешкото – е “причината” за проявата на човешката същност чрез безкрайно многообразие от индивидуални форми и воли, т.е. тя се реализира само чрез също толкова много личности, съхранили себе си от външното нахлуване и агресията на безлично-социалното и на несвободата. Именно в отделния човек се срещат реално свобода и несвобода, дух и материя, принципът на личностното и принципът на безличността, индивидуалното и социалното и пр. В зависимост от това кое от тези две начала надделява и доминира или се ражда индивидуална и суверенна личност, или пък – както това доста често се случва – се е получил “полу-фабрикат”, “масов индивид”, сиреч обтекаема и аморфна маса и безликост, тълпа, стадо, което жадува своя пастир и пр.

Тенденцията към нивелиране на различията (обезличаване), на която е символ социума, трудно примиряващ се с различието и личностите, в ХХ век намери своя триумф в лицето на комунизма. В корена на комунизма стои патологичната омраза към свободната и суверенна личност, към свободния живот и към удовлетворението от такъв един живот. Тази дива озлобеност към живота и към свободните човешки същества, преизпълнени с любов към живота, е изходната точка на феномена комунизъм, който е абсолютно неразбираем без отчитането на неговата екзистенциална и психологическа сърцевина, изтъквана тук. Ясно е, че комунизмът е душевна патология в масови размери, произлизаща от неразбирането на живота и страха от свободата. Какво може да определя подобно неразбиране и подобен страх?

Смятам, че в основата на комунизма стои абсолютната жизнена непълноценност, която от своя страна е породена от една крещяща сексуална неудовлетвореност, явяваща се – както вече знаем това – разрушителна за личността. Бясната разрушителна енергия, която комунизмът насочи срещу всички устои и традиции на човешкия живот (икономика на предприемчивите, демократични институции, морал, религия, култура, изкуство, наука, философия…), неговата сатанинска жажда за кръв, убийствената скука и монотонност, която комунизмът създаде в своя лишен от всякакви импулси за развитие и за живот “лагер” (така те сами наричаха своя “свят”, своята система!), цялата картина на всевъзможните му изстъпления и ексцесии е категорично свидетелство за това докъде може да доведе тази социална психопатология, каквато по естеството си е комунизмът. Комунизмът даде пълен израз на ирационалните сили, които мога да избухнат в една разбита, лишена от субстанциални опори душа, и които след това опитват да залеят със своята разрушителност целия свят. Диагнозата, която тук поставям – комунизмът като социална шизофрения – не е метафора: всяка шизофрения в корена си се дължи на обръщане на либидото срещу Аз-а и в резултат на това на “разцепване” на душата на части, влизащи в борба помежду си. Неистовото буйство на комунизма, неговата садистична неприязън към живота на отделната, суверенна личност и неговата варварска разрушителност се дължат на акумулирането и безкрайното увеличаване на неизразходваната по предназначение сексуална енергия, което се получава в резултат на масовия, заразителен характер на това заболяване, овладяло огромни тълпи от лумпени, нещастници, отрепки и пр. измет на обществото, голяма част от които е и с разбойнически наклонности. Подобни ефекти на заразяване и комулиране на енергия са добре изучени от т.н. групова динамика, а също най-вече от социалната психология на тълпата, която изучава влиянията и отношенията в социалните групи, масовите прояви и пр.

Тук не ме интересува проблема за психологическата основа на комунизма сам по себе си, а само този факт, че комунизмът наистина се явява страшна вакханалия на безличността, на бездушието и, в крайна сметка, на безчовечността, която избликва в една болна душа. Обаче това, че комунизмът е патология на душата и масово заболяване съвсем не означава, че неговите зверства могат да бъдат оправдани – аз съм далеч от тази мисъл. Поради огромния, масов характер на това заболяване към него е неприложима никаква терапия – и тя не е могла да бъде приложена при зараждането му, още по-малко пък по време на неговия апогей през първата половина на ХХ век. В този смисъл комунизмът не е бил проблем на медицината и психологията, а на политиката и на историята – независимо от това, че сега, при обяснението му, постфактум, може да посочи неговия медицински, екзистенциален и психологически корен. В наше време комунистите все повече и по-ясно стават това, което винаги са били: жалки, непълноценни, абсолютно сиви и безлични, достойни за присмех и съжаление, неадекватни спрямо живота и затова така озлобени на него.

Финалът на комунизма е логичен, но затова пък напълно безславен: комунизмът постепенно ще изчезне завинаги когато един по един адептите и симпатизантите му станат клиенти на психиатричните клиники и психоаналитичните кабинети (в по-леките случаи) – за да се отърват от своите нещастия, а също и да оставят на спокойствие здравото човечество, което достатъчно страда от техните безумия. Колко беди човечеството би си спестило ако в средата на ХIХ век психологията е била поне на нивото на 30-те години на ХХ-ия? Ако е било така нима Маркс, Енгелс, по-късно Ленин, Сталин и пр. нямаше да се избавят по-ефикасно от комплексите и болестите си в кабинета на психиатъра, а не на сцената на историята и с цената на толкова много кръв и жестоки страдания на човечеството? (Апропо, по достоверни сведения Сталин е получил диагноза “остра форма на параноя” от един психиатър, след което този последният е бил изпратен в концлагер, а “бащицата на народите” продължава да беснее още години наред.)

Казаното дотук ще ми позволи да хвърля светлина върху един основен проблем – механизмите на потискане и разгръщане на личността, които стоят в центъра на личностното развитие и израстване на човека.

Субективната реалност, или вътрешният свят на човека, неговата душа, по начало се намира в твърде многообразни отношения със света “около нас”. “Плътта”, обективацията, непосредственият човешки израз на тези отношения е личността, явяваща се лицето на душата. Обогатяването и усложняването на отношенията със света води до съответното развитие както на душата, така и на личността. Втората съществена страна на този процес е разгръщането на отношенията на човека към самия себе си, към своята субективност, което допълва до цялост и завършеност конституиращата душата и личността система от човешки отношения. Вътрешната, специфично човешка и субективна “съставка” на този цялостен процес е активността, която изхожда от човека и поражда, твори човешката същност, човешкия облик, съществуващ в два плана: душевен и личностен. Душевният план на развитие на човешката същност в отделите й форми на проява (мислене, чувстване, памет и пр.) беше разгледан на съответното място, сега предстои да се занимаем с другия, личностния план на проява на тази същност. Основното тук е, че душевното определя личностното, но това последното е пречупено и модифицирано съобразно възникналите устойчиви и характерологични тенденции в отношението към света и към самия себе си, които човекът е създал и в които в крайна сметка се определят от насоките и формите на проява на активност, специфични за този конкретен индивид.

Затова потискането на личността не е нищо друго освен задържане на енергията и на активността в пределите само на вътрешното, субективното. Докато разгръщането на личността е отправяне на тази енергия и активност навън, при което тя формира адекватната и съответна на този човек личностност, т.е. нанася и наслагва възможния за нея отпечатък. Предназначената за този род прояви активност и енергия в първия случай се изразходва “не по предназначение” – което произвежда съответните ефекти – докато във втория е “употребена” не така икономично и следователно е отишла именно по предназначение, което означава, че е увеличила е ресурса на личността, нейната величина и качество. Естествено е, че не е възможно пълното задържане или пък изчерпателният “разход” на тази предназначена за формирането на личността активност и в двата случая това означава, че съществува определен неизразходван – по-голям или по-малък – личностен ресурс и резерв. Това от своя страна прави всяка личност в определена степен неразвита, “неразгьрнала” се, не докрай проявена навън. То е гаранция за съществуването на неизразходвани възможности за личностна реализация у всеки човек, но също и за перспективи пред него в тази насока.

Може да се приеме, че единствено в редки случаи отделни личности изпъкват с изключителна степен на развитие, намираща се в хармония със съответните качества на душата – или с ясна личностна проявеност и изявеност. Това ни дава основание да ги считаме за т.нар. “големи”, “велики” или “изключителни” личности, изпъкващи на фона на огромното множество от “малки”, “средни” или с нищо неотличаващи се “нормални” хора, които или не са развили своя личностен потенциал, или пък са с такава душевност, която поради бедност на душата не предоставя възможност за някаква особена личностна проява. Ясно е, че първата категория хора, а именно добре проявените и неординерните (“нестандартните”), са ония, които съставляват елита на “най-добрите”, на имащите душевно и личностно превъзходство над останалите, т.е. на аристократите (от гр. дума αριςτος, “най-добър”). Това е психологическият тип на висшата личност, който по обясними причини съвсем рядко се “приема” и обявява за такъв. Фридрих Ницше – този велик философ и проницателен психолог – през последните десетилетия на миналия век слага ударението именно върху типа на духовните аристократи и го нарече тип на свръхчовека. Той откри основата на неговото превъзходство в абсолютната му адекватност спрямо живота, в неговата жизнена пълноценност, изразяваща се във волята за власт, която отличава силните телом и духом индивиди. От средата на този малочислен елит израстват водачите, истинските лидери, имащи силата да наложат своето превъзходство и своята власт над т.нар. “маса” от слаби и посредствени индивиди, която обаче обича да се подчинява на фалшиви кумири и “величия”, изразяващи най-пълно нейната собствена сивота, низост и посредственост. Тук само мимоходом отбелязвам съществуването на такъв тип, като си позволявам да посъветвам онези, които се интересуват от психологическата пълнота на описанието му, да прочетат съчиненията на немския философ Фр.Ницше, там всичко е казано най-добре, категорично убедително, ясно и безапелационно прямо и честно.

След като отбелязах вече възможността за съществуването на такива “максимално” изявени и развити личности, съм длъжен да посоча и тяхната противоположност в лицето на условния тип на безличията – на неизявените и затова без-лични “личности”. Това е типа на слабата личност, така слаба и непълноценна, че с право може да бъде определена като безличност. Такава личност е потиснала до възможния минимум активността – предопределена да формира изразите на душата навън, или нейното лице – и поради това е останала неразгърнала се в личностен план, т.е. само потенциално, но не и актуално съществуваща е подобна абстрактна личност и също така психологически тип. И макар че в живота е невъзможно съществуването на абсолютно безличие, условно обозначавам възможността за наличието на такъв тип – за да подчертая механизма за потискане на личността, който като тенденция съществува у всяка отделна, в една или друга степен развита и проявена личност. Тази тенденция, от една страна, пречи за появата на личността у отделния човек, а от друга обуславя известното безразличие, с което другите се отнасят към недоизявените, скрити и затова “неясни” личности около тях. Тъй като околните хора нямат почти никаква възможност за пряк контакт с душата на даден човек – освен може би само интуитивното прозрение, опиращо се на телесни и следователно пак на личностни дадености – то за тях единствено свидетелство са съответните личностни изяви. Потискането на тези последните обаче довежда или способства за угасването на всякакъв интерес към него от страна на околните – и това е основната причина за безразличното отношение. Провокирането на интереса на другите към “собствената особа” – стои в основата на не-безразличието към човека, който си е позволил да се открои и да се изяви в особена светлина. Това е механизма на личностно признаване и оценяване, или поне този е неговия корен.

Разбира се, най-силно провокира интереса съм себе си личността с изявена и силна индивидуалност, която рязко се отличава и откроява на общия фон и затова вълнува другите. Съвсем без значение е дали това вълнение у тях представлява неприемане, отрицание, завист и пр. или пък възхищение, възторг, възприемане като образец за подражание и пр. И тъй като вече стана дума за отношенията на личността с другите, то нека да отбележа и двата възможни и също реално съществуващи типа отношение на индивида към неговата социална среда.

Личността, която не желае да се слива със социалния фон, в средата на който тя съществува, и следователно рязко изпъква на него, е личност с подчертано неконформистко отношение или, другояче казано, това е психологическият тип на неконформиста. Това е личност с ярко проявена индивидуалност, поради което тя не иска (а и не може!) да прилича на другите, на обкръжението си. Това е типът на т.нар. “конфликтна личност”, която не желае да се приспособява към средата и затова непрекъснато я провокира, “дразни” я и затова се намира в конфликт с нея. В много случаи в основата на този конфликт стои съпротивата срещу безличността, срещу обезличаващите норми и канони на социалното обкръжение, с които подобна личност не иска и не може да се примири и затова най-предизвикателно ги отхвърля.Ясно е, че такава особена личност с непрекъснатите си предизвикателства дразни и изпълва с ненавист към себе си своята среда и обкръжение, към което почти винаги принадлежат – в смисъл на олицетворение на неговите норми – и родителите й. “Конфликтите на поколенията” много често имат тази основа. Неконформистът е ярка личност със засилена потребност от личностна изява, в голяма част от случаите такъв човек е носител на ценни сами по себе си позиции спрямо нещата, на напредничави идеи и възгледи, на духовно превъзходство. Неконформистът е добре или се чувства добре, когато е в… раздор с другите, той изпитва силна страст да не се примирява и особено да не се нагажда, по душа той обича рисковете и предизвикателствата, а също и авантюрите. Разбира се с малко на брой, с единици съвсем близки и родствени на самия него личности, не обича в много от случаите публичността, но когато натискът от страна на социалната среда стане неудържим, неконформистът умее да й даде решителен отпор, а съответно – да си “навлече” беди.

На другия полюс стои личността на конформиста, при която личностното един вид се стреми да се “разтвори” в общностното, да се слее с него. “Стихия” и страст на конформистите е нагаждането, приспособяването към социалния фон, сред който те живеят. Конформното отношение към средата не предполага и не съдържа различие с нея, напротив, то се свежда до жертването на всякакви различия в угода на социалното, на “колектива”, на групата. Конформистът като че ли е “склонен” да се откаже от себе си, но никога – от своята среда и от своя “колектив”. В средата си такъв човек се чувства уютно и безметежно, в тях той намира подкрепа на своята безличност, на своята, вероятно, посредственост. Защото, впрочем, какво друго може да привлича така силно, като магнит, конформиста към едно социално обкръжение, освен импулса да се сродиш със себеподобните и също като тях да станеш фон, с нищо неотличаваща се “нула”? В колектива, следователно, имаме единство на безличията, в него важи общата норма, усредненото, колективът не търпи различното и индивидуалното, а само онова, което не се отличава с нищо особено, с никакви особени качества. Това е именно посредственото – което тъкмо затова е така упорито в своята конформност и респективно изпада в такава дива озлобеност срещу всичко онова, което го превъзхожда.

Ясният психологически тип на конформиста, на завършения конформист, е, разбира се, абстракция на психологията, но в живота на конкретните хора съществува несъмнената тенденция към конформност, според която едни са по-склонни да се подчиняват, а други – да се съпротивляват, да й устояват. Живият човек по свой начин се отнася съм тази тенденция на личностното проявление, изпитва пориви както към подчиняване, така и към отхвърляне на конформността. В повечето случаи хората са по-склонни да й се подчиняват и само малцина са способни на устойчива съпротива срещу нея, а значи и срещу… безличността. Това е особено характерно за обществата, преживели терора на комунизма срещу свободната личност. В тях тенденцията към конформизъм се опира и на неизживения, все още жив безсъзнателен страх от социума, а също и на диктата на обществото и държавата над индивида.