Оказа се, че без автентично отношение към личността няма и не може да има автентична демокрация – защото именно свободата е първото условие на истински човешкото съществуване. Гражданин не можеш да бъдеш ако не си личност. Ето защо поставих диагнозата “личностна недостатъчност” на нашата “демокрация”, която, да признаем, съвсем не е в цветущо здраве. За да оздравим демокрацията си трябва преди това да отстраним всички пречки пред изявата на здравата личност. А какво, впрочем, е личността?
Трябва да признаем, че и представите ни за личността са достатъчно объркани – в степента, в която е объркан и живота ни изобщо – също така както объркана и нездрава е демокрацията ни, както объркано и нездраво е и обществото ни изобщо. Ето защо искам тук да поставя на съответстващата основа проблемът за личността.
Знаем това, че човек душата си (и особено самосъзнанието), съвсем не може са смени. Личността съответства на душата и следователно човек има една личност “в развитие”, която се развива успоредно на развитието на душата – защото второто се определя от първото и зависи изцяло от него. Човек има само една личност – своята, съответстваща на неговата душа, която е “истинската”, неподправената, оная, която е лицето зад маската (лат. дума persona, личност, първоначално е означавала “маска”). Нас всъщност ни интересува само тази личност, а другите – маските, “персоните” – могат да бъдат безкрайно много, което е без особено значение: нали зад маските стои едно и също лице с неговите гримаси, които се налага да бъдат крити зад маска. Гримасите на истинската и единствената личност, стояща зад маската, не променят устойчивата, суверенната личност, още по-малко пък душата, с която този човек “разполага”. Лицето или личността “гримасничи” и се мени, но нали след изчезването на гримасата остава едно и също, неукрасено вече с “грим” лице, от което и маската е паднала. Ето това е личността, съответстваща на душата на този човек, която е единствена и истинска. Тази личност интересува психологията, до нея психологията се опитва да се добере, и понеже тя е единствена и уникална за този човек, аз я наричам индивидуална личност – тъй като индивидът, за който тя се отнася, също е един и единствен на този свят и в този живот. Личността винаги е индивидуалност. Общото между личностите е толкова малко, колкото е общото между лицата им: всички имат устни, носове, очи, чела и пр., но лицата, физиономиите са различни и своеобразни, т.е. изцяло индивидуални. Затова ще говоря само за индивидуалната личност, защото друга не съществува, човешката личност е индивидуална, несъвпадаща е никоя друга, самобитна, уникална.
Другата личност, т.нар. “обща личност”, общото в личностите (или социалното в тях) е нещо, което е безлично и неиндивидуално, то е и “нечовешко” и може да се разпознае в ролята, която индивидите са принудени да играят пред другите и респективно – в маските, които са свикнали да си слагат. Това е така, защото в социума никой не се интересува от истинското лице на индивида, а всички – с малки изключения – са предоволни когато виждат ролята, маската, персоната. Но множеството социални роли и игри, които индивидът е принуден или избира да приеме и да играе, а също и съответните на тях маски, не са и не могат да бъдат личности, които човекът “има под ръка” и с които свободно разполага – те са по-скоро без-личностите, лицата-маски, които наистина могат да бъдат неограничен брой. Много са възможностите за безличие, за скриване, за потулване и маскиране на истинското лице, а също и за не-явяване, не-изразяване на своята същност и душа, но адекватното явление, изразяване на своята душа, на нейната външна форма в личността, е само едно и единствено. Всъщност установяването на тази личност на човека е разпознаване на единството в това подвеждащо многообразие, откриването на личността зад маските и ролите, намирането на достъп до неподправената душевност и индивидуалност на конкретния човек, до неговата вътрешна същност. Това е задачата на приложната, на практическата психология, която не произвежда теории, а има работа с реални, живи същности, с отделните човешки души.
Всеки човек е една уникална личност, явяваща се формата на проявление на неговата единствена душа. Затова стремежът да “надмогнеш” себе си, своята индивидуалност, желанието “да бъдеш като другите” (което кой знае защо някои хора имат и така държат на него!) е отказ от своята личност и стремеж към безличността. Към безличието на човешката “маса” и на колектива, което комунизмът така упорито и жестоко насаждаше в своите попълзновения, целящи убиването, смазването, унищожаването на човечността, личността и индивидуалността, а също и на свободата. (Впрочем, “комуна” е точно това: безличната, аморфна “маса” от безличия, потискаща всеки опит за личностна проява.) Общността от хора затова е общност – защото си създава общи, усреднени норми и представи за “нормалност” и “човечност”, които след това се опитва да наложи на всички индивиди, опитва се да накара индивидите да се “вместят” в тях, а това не означава нищо друго, освен натиск да ги обезличи, да ги превърне в безличия. Социалното е точно това, то е усредненото, общото, средната мярка за “нормалност”, изравненото, не-своеобразното, не-личното, не-човешкото, не-конкретното, абстрактното, без-личното, без-раз-личното и пр.
Следователно утвърждаването на собствената личност се определя от съпротивата срещу нивелиращите тенденции на социума, това да бъдеш личност означава способност да се противопоставиш на инертността, водеща в крайна сметка към обезличаване, т.е. към социализиране. Личност е индивидът, който е запазил лицето и своебразието си, устоял е на възможността да бъде “един от многото”, постоянно съществуваща в социума. Такъв човек е запазил човешкото у себе си, своята душа, съхранил е оригиналния си об-лик във всички отношения, достъпни за човека, запазил е своята индивидуалност, която го прави различен от другите. Човешката същност, задавана от душата на човека, е такава особена същност, която е в състояние да се проявява в безкрайно многообразие от индивидуални и неповторими форми, всяка от които е толкова по-човечна, колкото е по-индивидуална, по-своя, по-неприличаща на другите, по-оригинална, по-личностно изявена и неподправена. Тази е спецификата на човешкото и на човека, който се различава точно по това от всичко друго, съществуващо на тази земя; раз-личието е ключа към човешката личност и същност, а “приличието”, “при-ликата”, еднаквостта, общността е убийствена и унищожителна за личността. Тя не създава друго, а фабрикува бездушните и затова безлични “фигури” на социума – които комунизмът искаше да създаде в своето прословуто “царство на всеобщото равенство”, на принудително “организираното”… щастие и на несвободата.
Свободата – този корен на човешкото – е “причината” за проявата на човешката същност чрез безкрайно многообразие от индивидуални форми и воли, т.е. тя се реализира само чрез също толкова много личности, съхранили себе си от външното нахлуване и агресията на безлично-социалното и на несвободата. Именно в отделния човек се срещат реално свобода и несвобода, дух и материя, принципът на личностното и принципът на безличността, индивидуалното и социалното и пр. В зависимост от това кое от тези две начала надделява и доминира или се ражда индивидуална и суверенна личност, или пък – както това доста често се случва – се е получил “полу-фабрикат”, “масов индивид”, сиреч обтекаема и аморфна маса и безликост, тълпа, стадо, което жадува своя пастир и пр.
Тенденцията към нивелиране на различията (обезличаване), на която е символ социума, трудно примиряващ се с различието и личностите, в ХХ век намери своя триумф в лицето на комунизма. В корена на комунизма стои патологичната омраза към свободната и суверенна личност, към свободния живот и към удовлетворението от такъв един живот. Тази дива озлобеност към живота и към свободните човешки същества, преизпълнени с любов към живота, е изходната точка на феномена комунизъм, който е абсолютно неразбираем без отчитането на неговата екзистенциална и психологическа сърцевина, изтъквана тук. Ясно е, че комунизмът е душевна патология в масови размери, произлизаща от неразбирането на живота и страха от свободата. Какво може да определя подобно неразбиране и подобен страх?
Смятам, че в основата на комунизма стои абсолютната жизнена непълноценност, която от своя страна е породена от една крещяща сексуална неудовлетвореност, явяваща се – както вече знаем това – разрушителна за личността. Бясната разрушителна енергия, която комунизмът насочи срещу всички устои и традиции на човешкия живот (икономика на предприемчивите, демократични институции, морал, религия, култура, изкуство, наука, философия…), неговата сатанинска жажда за кръв, убийствената скука и монотонност, която комунизмът създаде в своя лишен от всякакви импулси за развитие и за живот “лагер” (така те сами наричаха своя “свят”, своята система!), цялата картина на всевъзможните му изстъпления и ексцесии е категорично свидетелство за това докъде може да доведе тази социална психопатология, каквато по естеството си е комунизмът. Комунизмът даде пълен израз на ирационалните сили, които мога да избухнат в една разбита, лишена от субстанциални опори душа, и които след това опитват да залеят със своята разрушителност целия свят. Диагнозата, която тук поставям – комунизмът като социална шизофрения – не е метафора: всяка шизофрения в корена си се дължи на обръщане на либидото срещу Аз-а и в резултат на това на “разцепване” на душата на части, влизащи в борба помежду си. Неистовото буйство на комунизма, неговата садистична неприязън към живота на отделната, суверенна личност и неговата варварска разрушителност се дължат на акумулирането и безкрайното увеличаване на неизразходваната по предназначение сексуална енергия, което се получава в резултат на масовия, заразителен характер на това заболяване, овладяло огромни тълпи от лумпени, нещастници, отрепки и пр. измет на обществото, голяма част от които е и с разбойнически наклонности. Подобни ефекти на заразяване и комулиране на енергия са добре изучени от т.н. групова динамика, а също най-вече от социалната психология на тълпата, която изучава влиянията и отношенията в социалните групи, масовите прояви и пр.
Тук не ме интересува проблема за психологическата основа на комунизма сам по себе си, а само този факт, че комунизмът наистина се явява страшна вакханалия на безличността, на бездушието и, в крайна сметка, на безчовечността, която избликва в една болна душа. Обаче това, че комунизмът е патология на душата и масово заболяване съвсем не означава, че неговите зверства могат да бъдат оправдани – аз съм далеч от тази мисъл. Поради огромния, масов характер на това заболяване към него е неприложима никаква терапия – и тя не е могла да бъде приложена при зараждането му, още по-малко пък по време на неговия апогей през първата половина на ХХ век. В този смисъл комунизмът не е бил проблем на медицината и психологията, а на политиката и на историята – независимо от това, че сега, при обяснението му, постфактум, може да посочи неговия медицински, екзистенциален и психологически корен. В наше време комунистите все повече и по-ясно стават това, което винаги са били: жалки, непълноценни, абсолютно сиви и безлични, достойни за присмех и съжаление, неадекватни спрямо живота и затова така озлобени на него.
Финалът на комунизма е логичен, но затова пък напълно безславен: комунизмът постепенно ще изчезне завинаги когато един по един адептите и симпатизантите му станат клиенти на психиатричните клиники и психоаналитичните кабинети (в по-леките случаи) – за да се отърват от своите нещастия, а също и да оставят на спокойствие здравото човечество, което достатъчно страда от техните безумия. Колко беди човечеството би си спестило ако в средата на ХIХ век психологията е била поне на нивото на 30-те години на ХХ-ия? Ако е било така нима Маркс, Енгелс, по-късно Ленин, Сталин и пр. нямаше да се избавят по-ефикасно от комплексите и болестите си в кабинета на психиатъра, а не на сцената на историята и с цената на толкова много кръв и жестоки страдания на човечеството? (Апропо, по достоверни сведения Сталин е получил диагноза “остра форма на параноя” от един психиатър, след което този последният е бил изпратен в концлагер, а “бащицата на народите” продължава да беснее още години наред.)
Казаното дотук ще ми позволи да хвърля светлина върху един основен проблем – механизмите на потискане и разгръщане на личността, които стоят в центъра на личностното развитие и израстване на човека.
Субективната реалност, или вътрешният свят на човека, неговата душа, по начало се намира в твърде многообразни отношения със света “около нас”. “Плътта”, обективацията, непосредственият човешки израз на тези отношения е личността, явяваща се лицето на душата. Обогатяването и усложняването на отношенията със света води до съответното развитие както на душата, така и на личността. Втората съществена страна на този процес е разгръщането на отношенията на човека към самия себе си, към своята субективност, което допълва до цялост и завършеност конституиращата душата и личността система от човешки отношения. Вътрешната, специфично човешка и субективна “съставка” на този цялостен процес е активността, която изхожда от човека и поражда, твори човешката същност, човешкия облик, съществуващ в два плана: душевен и личностен. Душевният план на развитие на човешката същност в отделите й форми на проява (мислене, чувстване, памет и пр.) беше разгледан на съответното място, сега предстои да се занимаем с другия, личностния план на проява на тази същност. Основното тук е, че душевното определя личностното, но това последното е пречупено и модифицирано съобразно възникналите устойчиви и характерологични тенденции в отношението към света и към самия себе си, които човекът е създал и в които в крайна сметка се определят от насоките и формите на проява на активност, специфични за този конкретен индивид.
Затова потискането на личността не е нищо друго освен задържане на енергията и на активността в пределите само на вътрешното, субективното. Докато разгръщането на личността е отправяне на тази енергия и активност навън, при което тя формира адекватната и съответна на този човек личностност, т.е. нанася и наслагва възможния за нея отпечатък. Предназначената за този род прояви активност и енергия в първия случай се изразходва “не по предназначение” – което произвежда съответните ефекти – докато във втория е “употребена” не така икономично и следователно е отишла именно по предназначение, което означава, че е увеличила е ресурса на личността, нейната величина и качество. Естествено е, че не е възможно пълното задържане или пък изчерпателният “разход” на тази предназначена за формирането на личността активност и в двата случая това означава, че съществува определен неизразходван – по-голям или по-малък – личностен ресурс и резерв. Това от своя страна прави всяка личност в определена степен неразвита, “неразгьрнала” се, не докрай проявена навън. То е гаранция за съществуването на неизразходвани възможности за личностна реализация у всеки човек, но също и за перспективи пред него в тази насока.
Може да се приеме, че единствено в редки случаи отделни личности изпъкват с изключителна степен на развитие, намираща се в хармония със съответните качества на душата – или с ясна личностна проявеност и изявеност. Това ни дава основание да ги считаме за т.нар. “големи”, “велики” или “изключителни” личности, изпъкващи на фона на огромното множество от “малки”, “средни” или с нищо неотличаващи се “нормални” хора, които или не са развили своя личностен потенциал, или пък са с такава душевност, която поради бедност на душата не предоставя възможност за някаква особена личностна проява. Ясно е, че първата категория хора, а именно добре проявените и неординерните (“нестандартните”), са ония, които съставляват елита на “най-добрите”, на имащите душевно и личностно превъзходство над останалите, т.е. на аристократите (от гр. дума αριςτος, “най-добър”). Това е психологическият тип на висшата личност, който по обясними причини съвсем рядко се “приема” и обявява за такъв. Фридрих Ницше – този велик философ и проницателен психолог – през последните десетилетия на миналия век слага ударението именно върху типа на духовните аристократи и го нарече тип на свръхчовека. Той откри основата на неговото превъзходство в абсолютната му адекватност спрямо живота, в неговата жизнена пълноценност, изразяваща се във волята за власт, която отличава силните телом и духом индивиди. От средата на този малочислен елит израстват водачите, истинските лидери, имащи силата да наложат своето превъзходство и своята власт над т.нар. “маса” от слаби и посредствени индивиди, която обаче обича да се подчинява на фалшиви кумири и “величия”, изразяващи най-пълно нейната собствена сивота, низост и посредственост. Тук само мимоходом отбелязвам съществуването на такъв тип, като си позволявам да посъветвам онези, които се интересуват от психологическата пълнота на описанието му, да прочетат съчиненията на немския философ Фр.Ницше, там всичко е казано най-добре, категорично убедително, ясно и безапелационно прямо и честно.
След като отбелязах вече възможността за съществуването на такива “максимално” изявени и развити личности, съм длъжен да посоча и тяхната противоположност в лицето на условния тип на безличията – на неизявените и затова без-лични “личности”. Това е типа на слабата личност, така слаба и непълноценна, че с право може да бъде определена като безличност. Такава личност е потиснала до възможния минимум активността – предопределена да формира изразите на душата навън, или нейното лице – и поради това е останала неразгърнала се в личностен план, т.е. само потенциално, но не и актуално съществуваща е подобна абстрактна личност и също така психологически тип. И макар че в живота е невъзможно съществуването на абсолютно безличие, условно обозначавам възможността за наличието на такъв тип – за да подчертая механизма за потискане на личността, който като тенденция съществува у всяка отделна, в една или друга степен развита и проявена личност. Тази тенденция, от една страна, пречи за появата на личността у отделния човек, а от друга обуславя известното безразличие, с което другите се отнасят към недоизявените, скрити и затова “неясни” личности около тях. Тъй като околните хора нямат почти никаква възможност за пряк контакт с душата на даден човек – освен може би само интуитивното прозрение, опиращо се на телесни и следователно пак на личностни дадености – то за тях единствено свидетелство са съответните личностни изяви. Потискането на тези последните обаче довежда или способства за угасването на всякакъв интерес към него от страна на околните – и това е основната причина за безразличното отношение. Провокирането на интереса на другите към “собствената особа” – стои в основата на не-безразличието към човека, който си е позволил да се открои и да се изяви в особена светлина. Това е механизма на личностно признаване и оценяване, или поне този е неговия корен.
Разбира се, най-силно провокира интереса съм себе си личността с изявена и силна индивидуалност, която рязко се отличава и откроява на общия фон и затова вълнува другите. Съвсем без значение е дали това вълнение у тях представлява неприемане, отрицание, завист и пр. или пък възхищение, възторг, възприемане като образец за подражание и пр. И тъй като вече стана дума за отношенията на личността с другите, то нека да отбележа и двата възможни и също реално съществуващи типа отношение на индивида към неговата социална среда.
Личността, която не желае да се слива със социалния фон, в средата на който тя съществува, и следователно рязко изпъква на него, е личност с подчертано неконформистко отношение или, другояче казано, това е психологическият тип на неконформиста. Това е личност с ярко проявена индивидуалност, поради което тя не иска (а и не може!) да прилича на другите, на обкръжението си. Това е типът на т.нар. “конфликтна личност”, която не желае да се приспособява към средата и затова непрекъснато я провокира, “дразни” я и затова се намира в конфликт с нея. В много случаи в основата на този конфликт стои съпротивата срещу безличността, срещу обезличаващите норми и канони на социалното обкръжение, с които подобна личност не иска и не може да се примири и затова най-предизвикателно ги отхвърля.Ясно е, че такава особена личност с непрекъснатите си предизвикателства дразни и изпълва с ненавист към себе си своята среда и обкръжение, към което почти винаги принадлежат – в смисъл на олицетворение на неговите норми – и родителите й. “Конфликтите на поколенията” много често имат тази основа. Неконформистът е ярка личност със засилена потребност от личностна изява, в голяма част от случаите такъв човек е носител на ценни сами по себе си позиции спрямо нещата, на напредничави идеи и възгледи, на духовно превъзходство. Неконформистът е добре или се чувства добре, когато е в… раздор с другите, той изпитва силна страст да не се примирява и особено да не се нагажда, по душа той обича рисковете и предизвикателствата, а също и авантюрите. Разбира се с малко на брой, с единици съвсем близки и родствени на самия него личности, не обича в много от случаите публичността, но когато натискът от страна на социалната среда стане неудържим, неконформистът умее да й даде решителен отпор, а съответно – да си “навлече” беди.
На другия полюс стои личността на конформиста, при която личностното един вид се стреми да се “разтвори” в общностното, да се слее с него. “Стихия” и страст на конформистите е нагаждането, приспособяването към социалния фон, сред който те живеят. Конформното отношение към средата не предполага и не съдържа различие с нея, напротив, то се свежда до жертването на всякакви различия в угода на социалното, на “колектива”, на групата. Конформистът като че ли е “склонен” да се откаже от себе си, но никога – от своята среда и от своя “колектив”. В средата си такъв човек се чувства уютно и безметежно, в тях той намира подкрепа на своята безличност, на своята, вероятно, посредственост. Защото, впрочем, какво друго може да привлича така силно, като магнит, конформиста към едно социално обкръжение, освен импулса да се сродиш със себеподобните и също като тях да станеш фон, с нищо неотличаваща се “нула”? В колектива, следователно, имаме единство на безличията, в него важи общата норма, усредненото, колективът не търпи различното и индивидуалното, а само онова, което не се отличава с нищо особено, с никакви особени качества. Това е именно посредственото – което тъкмо затова е така упорито в своята конформност и респективно изпада в такава дива озлобеност срещу всичко онова, което го превъзхожда.
Ясният психологически тип на конформиста, на завършения конформист, е, разбира се, абстракция на психологията, но в живота на конкретните хора съществува несъмнената тенденция към конформност, според която едни са по-склонни да се подчиняват, а други – да се съпротивляват, да й устояват. Живият човек по свой начин се отнася съм тази тенденция на личностното проявление, изпитва пориви както към подчиняване, така и към отхвърляне на конформността. В повечето случаи хората са по-склонни да й се подчиняват и само малцина са способни на устойчива съпротива срещу нея, а значи и срещу… безличността. Това е особено характерно за обществата, преживели терора на комунизма срещу свободната личност. В тях тенденцията към конформизъм се опира и на неизживения, все още жив безсъзнателен страх от социума, а също и на диктата на обществото и държавата над индивида.
Харесване на това:
Харесвам Зареждане...
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 