Какъвто е човек – в това той и вярва

Попитах преди време един студент: “Има ли Бог?” и той, вероятно за да ме “подкупи”, без замисляне рече: “Разбира се – не!”. Попитах го защо мисли така, а той разтвори вдигнатите си ръце и рече: “Цялата наука убедително доказва, че Бог няма!” – а след това се ухили на моето неразбиране. Рекох му, че не разбирам как така науката доказвала това – той нищо не каза. После го попитах как може да асимилира например това: ако сега небето се отвори и Бог му изпрати една гръмотевица по главата за тия думи, то какво ще каже тогава? А той: “Няма такава опасност, на никой досега това не се е случило!”. Дори и да станело – “абстрактно погледнато” – щяло да бъде илюзия или мираж. Не можа да обясни обаче как така ставало че науката доказвала че Бог няма. Писах двойката на умния физик, той ме наклевети “там, където трябва”, но въпросът си стои: защо тия хора мислят така?

За жалост, насажданото по време на комунизма отношение към религията у нас успя да повреди твърде много съзнания. Затова днес атеизмът, предрешен като едно външно и лицемерно уж “почтително отношение” към религията, продължава да вилнее, служейки за основа на крещящата бездуховност на нашите дни. Стигна се до невиждана крайност: атеизмът завладя и ръководството на Църквата в лицето на патриарх и владици-безбожници. По-голяма деградация на едно общество, допуснало това, не може да има. Ето защо е крайно необходимо да си дадем точна сметка за автентичната същност на религията и вярата.

Марксизмът-комунизмът-атеизмът се опира върху няколко крайно опростени и елементарни представи, които той намери в някои тук-там казани от Маркс и Ленин изречения, и особено на цялостната им враждебност към религията, стигаща особено у втория до някакъв сатанински бяс. На основата на това се опитваха “философски” да обосновават войнстващата доктрина на т.н. “научен атеизъм”, който достигна до открито мракобесие – каквото историята не познава.

Отломките на марксовото схващане за религията, които се съдържат в упоменатата обременена от сатанизъм представа, насаждана така усърдно, са следните. Първата е прословутото “религията е опиум за народа”, след това иде “обяснението”, че тя е “изопачено, илюзорно съзнание”, “извратено съзнание”, “масова психоза” или “народно умопомрачение”, дължащо се на невежеството и, накрая, “социална юзда”, измислена от богатите за бедните. Зад тези жалки твърдения стои, както ще видим, едно крещящо неразбиране за това какво е религия. В случая е безинтересен аспекта какво целеше тази представа, натрапвана като единствено “научен” атеизъм, “най-вярно”, “най-правилно” отношение към религията. И която беше насаждана главно с насилие (“аргумента на тоягата”, основен метод на превъзпитание, използуван от комунизма в изминалите времена). “Научният атеизъм”, подкрепян от милиционерски мероприятия, не постигна целите си, но нихилизмът по отношение на ценностите на вярата, който стоеше зад неговите изстъпления, доведе до катастрофални поражения за съзнанията, нравствеността и културата.

Затова фундаментът на тази представа е по-дълбок, той се свежда до неразбиране на вярата, пораждано от превратно схващания разум, или по-скоро от едно преувеличено, неадекватно отношение към знанието.

“Доказано” било, че Бог не съществува. Можем ли да имаме знание по този въпрос? За мислещия човек въпросът е ясен: не може. Кант някога убедително доказа, че теоретическият разум се заплита в неразрешима антиномия, когато дръзне да съди по този въпрос, както и по някои други – за свободата, за безсмъртието, за безкрая. 3нание за това има ли Бог или няма Бог не можем да имаме – и тук нито една наука не ще ни помогне. Този въпрос е област на друга човешка способност, твърде различна от знаенето, и това е вярването, вярата. “Аз вярвам, че Бог съществува!” (или “Няма Бог!”) – това са непоклатими положения и тях нито един разсъдъчен или “разумен” аргумент не може да докосне. “Бог трябва да съществува, иначе целият морален ред ще пропадне!” – това е последното, което може да каже разумът като аргумент за съществуването на Бога. Разумът и вярата са независими – това е доказано от поне десет века насам, но то не свидетелствува нито за превъзходството на разума, нито за непълноценността на вярата.

Човешката душа притежава една уникална способност, изразяваща истинска и чиста човешка потребност – вярата. Абсолютният нихилизъм също е теология, чиито бог е Нищото. Няма човек, който да не вярва в нищо, той просто вярва в Нищото. Просветеният XVIII век измисли най-парадоксалната вяра – вярата в Разума – не отчитайки, че разумът не се нуждае от вяра. “Вярвам, защото е абсурдно!” – е изрекъл един мъдър човек преди толкова време и е прав. Робеспиер се опита да насади… “нов бог” в съзнанието на хората – учредявайки култа към Върховното Разумно Същество – не подозирайки, че един от предикатите на “стария” Бог е не само разума, но и мъдростта. Ницше – върл Антихрист и най-голям приятел на “нашите” научни атеисти (но по-умен!) – вярваше в Свръхчовека: защото знаеше, че ако се вярва в “Бог умря!” следва неумолимо “Да живее Свръхчовека и неговия пророк Заратустра!” и… да се вярва в него. Той дори не се посвени да напише “нова библия”, която се оказа философско и художествено произведение, най-талантливо и красноречиво доказващо потребността от вяра за човека.

Маркс вярваше в теоретическата си Абстракция, като я наричаше “Идеал” на комуната и за да  повярват на него учреди една разсъдъчна митология – тази на комунизма – донесла толкова поражения на човешките същества и на човечността. Неговата “вяра” в абстракции доведе до възникването на едномерно съзнание, което чрез пропаганда и сила се опита да парализира волята и съзнанията на човешките същества. Висшето, което комунизмът успя да постигне, е един несрещан по-рано нравствен нихилизъм и аморализъм.

Достоевски – православният християнски мислител – осъзнал антиномията на Кант, даде най-убедителните доказателства против съществуването на Бога. Каквито нито един атеизъм не можа да измисли: защото не се боеше че Бог може да бъде детрониран в човешките сърца. За благодарност “научните” атеисти, не разбрали го, го обявиха за “реакционер” и “мракобес” – вместо да му са признателни. Те тръгнаха от войнстващия материализъм на Ленин във всичките си ексцесии срещу религията, които самият той бесовски разпалваше – защото вярваше в “Гения” си, т.е. в болестта си. Модерният екзистенциализъм вярваше в Свободата, а д-р З. Фройд – един умен атеист – предпочиташе да вярва в Нищото, преоблечено от него в привлекателна научна форма. Впрочем и за Сартр Нищото е корен на свободата.

Затова едва ли има човек, който – ако не вярва в Бога – да не вярва поне в Доброто, Идеала, Справедливостта, Истината. Или – ако тези абстрактни ценности не удовлетворяват неговия “дух” – да не вярва в непосредствени неща като Секса, Храната, Виното. Какъвто е човекът – в това и вярва.

“Коварно” нещо е вярата – щом си човек, вярваш. Можеш да вярваш и да се прекланяш освен пред Идоли, Утопии, Кумири и Фикции и пред Властта, Парите, Успеха. Можеш да вярваш в Нищото, но не можеш да не вярваш в нищо. Но ако това някому се случи, то тогава изходът е един: самоубийството. Ала и при него те чака озъбен Страхът (Кирилов, “Бесове”). Но щом повечето хора живеят, значи вярват.

Но вяра ли е вярата в изброените абстракции и фикции? Истинската вяра не е ли само вярата в Бога?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s