Как се управлява?

Философията в някакъв смисъл не е нищо друго освен „изтънченост“ в „боравенето“ с езика, вникване в носения от него смисъл. Ето и тук думата подсказва: „у-правление“-то е онова, което е „у“ или „до“ правото, което защищава и прилага правилата или закона, а също и определя чрез своята санкция нови правила според потребното за човешкото съществуване. С това е казано почти всичко относно идеята на управлението, сега на тази основа ни предстои да вникнем в неговата „механика“, в проблема за това как се управлява.

Желаещите да управляват – политиците – всъщност са носители на съзнание, в което в концентриран вид се съдържа „потребното“ за индивидите и общността от индивиди в конкретния момент. Политикът се представя като знаещ или „сведущ“ за това какво е потребно, а също и като „можещ“, „умеещ“ да го приведе в действие, да го направи, реализирайки програмата си. Политиците – за да постигнат желаното от много хора – са длъжни да обединяват силите на тези хора чрез изразяването на разбираеми и „мобилизиращи“ идеи: едно управление ще бъде толкова по-успешно, колкото повече качествени личности съумее да включи в своя апарат, на колкото по-голям човешки потенциал  намери начин да се опре.

Добрите политици (които са добри тъкмо защото са способни и развити личности, защото са силни индивидуалности) не се страхуват от това да привличат около себе си талантливи раз-личности. Те са разбрали, че „единомислието“, еднаквостта са пагубни за просперитета на човешките общности и реалности. Затова и партиите, които по същество са обединения на индивиди и групи за постигане на общи цели на основата на споделяни ценности, не са нищо друго освен концентрация на личностен потенциал, добиван на основата на отчитане на различията и чрез свободно съгласуване на волите с оглед откриване на най-ефективните средства за постигане на програмата. Макар че т.н. „партийна дисциплина“ (която е израз на потребността от регламентиране на отношенията според правилата на „устави“) формално е ограниченост на свободата – влизайки в дадена партия, индивидът частично се отказва от свободата си, за сметка на което получава усещането за сила – то съответно партиите, които насърчават свободното разгръщане на силите в своите „редици“, са по-адаптивни към условията, а значи са носители на по-перспективна и действена политика.

Всъщност в крайна сметка партиите са политически организации на гражданското общество, които се опитват чрез получаване на доверието на колкото се може повече „електорални единици“ да вземат в ръцете си държавната власт, а значи, опирайки се на силата на държавата, да приведат в действие и да реализират в живота своята програма, проекта си за едно бъдещо и желано състояние на страната или нацията.

Партията, която се постигнала мнозинство в одобрението от страна на нацията на своята политика чрез свободни избори, е вече управляваща партия, в това си качество тя има възможността да превърне своята воля в държавна воля. Всичко значи опира до това какво иска дадена партия и как се опитва да насочва „държавния кораб“ в избраната от нея посока.

Ние вече можем да отговорим задоволително на тези въпроси: партиите искат различни неща, политиците не са еднакви в своите виждания и в стратегията си на управление, а всичкото това е така на основата на различните екзистенциално-мирогледни (философски) разбирания и ценности. Възможни са, в принципен план, две алтернативни политически програми: дясно-консервативната (партиите, които се ангажират с нея, могат да носят различни „имена“, но важна е същината на исканията им!) и „социално-ориентираната“, т.е. социалистическата или пък социалдемократическата програмна линия. Управлението, съобразено с едната или с другата политическа програма, се различава по водещите акценти на съответната програма, които е добре да се съзнават (нали затова гласуваме или за „едните“, или за „другите“, при това съвсем не е едно и също или „без значение“ за кой гласуваш – както на мнозина им се струва!).

Дясното, консервативното управление прилага ценностите и програмните искания на консервативната политика, определяна от също такава политическа философия. Ясно е каква е „нишката“, пронизваща и трите нива на идейно-практическата същност на консерватизма, но нека още веднъж да я припомним. Първо, индивидът с неговата свобода е истински значимото, той превъзхожда абстрактния социум – и затова ефективна е политиката, определяна от доверие към способностите на индивидите да се справят сами, да проявяват инициатива и без „ръководство отгоре“ да „правят“ живота си. Следователно консервативната политика не пречи за разгръщането на индивидуалната свободна инициатива и на предприемчивостта, напротив, най-целеустремено ги насърчава и стимулира. Второ, индивидите са раз-личности, те са различни, което е жизнена неизбежност, получаваща свой най-значим израз в „различието в собствеността“ (Хайек).

Дясната консервативната политика и управление затова правят необходимото за растеж на индивидуалната собственост въз основа на реалния принос на отделния индивид: никой не може да се облагодетелствува незаконно, за „чужда сметка“, т.е. извън или покрай валидните за всички правила (законите). Трето, тъй като държавата по възможност не трябва да се меси с бюрократичната си машина в ред жизнено важни сфери на съществуването – икономика, търговия, услуги, образование и др., в които е добре държавата да не е „пряк субект“ – в които спонтанната активност на индивидите е по-продуктивна, то ролята на държавата се свежда до установяването на предварително зададени правила, дотолкова общи, че да оставят място за свободата и инициативата на индивидите.

Оказва се, че консерватизмът се грижи за осигуряването на потребните условия и гаранции за успех на индивидите, които, изхождайки от свободата и ползвайки се от предимствата на собствеността, могат да постигнат много повече от „дирижирания живот“ , при който държавата пряко се меси в техните дела. Богатството във всеки един смисъл (личностно, материално-практическо, социално, духовно) е център на дясната стратегия на живот в общностите, която смята, че богато и доволно общество може да има само ако индивидите бъдат оставени на самите себе си, само ако имат законовите условия сами да постигнат личния си успех, само ако разчитат на своята инициатива, т.е., накратко казано, ако богати и доволни са индивидите, съставящи това общество. Смята се, че само по този начин може да се освободи човешката енергия, която е в състояние да твори чудеса – и действително, импулсите към постижения са безкрайни ако индивидите сами са почувствали необятните хоризонти на своя живот.

Консерватизмът разчита и залага на здравия индивидуализъм и отхвърля най-решително изкушенията на колективизма, който насърчава хората единствено да обичат паразитирането в безотговорните общности, да очакват наготово получаването на блага, които са създадени от други, на които те нямат право. Накрая, държавата защищава свободата на индивидите, а също и тяхното достойнство, т.е. на основата на натрупания ресурс (благодарение на успеха на най-активните слоеве и чрез ефективна данъчна система) прилага социални и граждански програми за подпомагане на ония индивиди, които не са успели все още да се интегрират пълноценно в „обществото на благоденствието“ . Това е така наречената разгърната сфера на чисто социални грижи и дейности, на което консервативното управление най-напред обръща внимание (напр. политиката на Аденауер).

Трябва също да се отбележи, че социалната политика на дясното управление притежава потребния за това ресурс: чрез гъвкава система на подоходно данъчно облагане, която не потиска излишно най-активните и предприемчиви слоеве (носители на най-голямата тежест, която обаче трябва да е поносима; в противен случай биха се убили импулсите за растеж на икономиката!), дясното управление натрупва нужните за социални грижи средства в достатъчен за тяхната действена ефективност обем. Всички тези няколко „кита“ на дясното управление се реализират с нужната последователност и твърдост, независимо от рисковете, които могат да произлязат от това, че либералното съзнание в определени страни и периоди не е достатъчно разпространено или пък развито. Пример за такава автентична дясна политика може да бъде Германия на Аденауер и Ерхард, също и на Хелмут Кол; във Великобритания дясната либерална политика на консервативната партия също многократно е демонстрирала своята жизненост и ефективност (напр. Маргрет Тачър); да не говорим за САЩ, където и двете основни партии, сменящи се в управлението, изхождат от все едни и същи десни ценности, а различията между тях не са особено значими.

„Социално-ориентираното“ или лявото управление се основава на коренно различни философски и ценностни предпоставки, които са антитеза на дясно-консервативното мислене. (Тук изключвам комунистическата „програма“ за управление, която е доведена до крайност псевдосоциална ориентираност, погубила изцяло индивидуалната заинтересованост, свободата и инициативността на човешките същества.) Социалистите виждат не в индивида, а в социума, в общността водеща ценност, а на мястото на свободата поставят опитите за изравняване (нивелиране) на индивидите чрез превратно разбираната солидарност. Общо взето социалистическото мислене се отличава с неизкоренимия си дефект да смесва последици и причини, резултатите да смята за действащи фактори, т.е. социалистите са свикнали да „впрягат коня зад каруцата“, а след това да се чудят защо впрягът не действа, защо каруцата… не върви.

Това е така, тъй като социалистическото управление засилва държавната намеса в сферите на индивидуалната инициатива, с това се погасяват импулсите за самостоятелно развитие и за личен просперитет, в резултат на което тъкмо обществото като цяло губи (не може общността да печели когато индивидите губят!), а всичкото това се предприема с оглед на една прекалено лицемерна загриженост за „социално слабите“ и неактивни слоеве. Впрочем, за тези последните, както се оказва, социалистическото управление не може да осигури потребния ресурс – поради предизвикания спад в производството, тъй като от него индивидите се чувстват застрашени толкова повече, колкото са по-активни, производителни и инициативни. Заради някаква фалшива „социална справедливост“, която тъкмо доколкото е „социална“, не е справедливост, социалистическите управници засилват данъчното бреме на най-активните и предприемчиви слоеве (разглеждани като… „не наши“!), поради което предизвикват спад в инициативността и загуба на интереса, от което пък намаляват приходите за осъществяване на техните излишно „амбициозни“ социални програми, а значи ефектът на това управление е единствено бумерангов, т.е. постигат точно обратното на онова, което искат. В резултат социалистическата разпределяща програма за управление (дясната обаче е създаваща и натрупваща!) стига дотам да няма какво да разпределя: когато спадне индивидуалната активност на най-предприемчивите слоеве (като израз на съпротива срещу опитите да бъде ограничавана „отвън“ и „отгоре“ свободата), то обществото неумолимо става все по-бедно, макар и… „равно“ в бедността си. Това обяснява защо „социалистическите експерименти“ в нормалните общества не могат да имат дълготраен ефект, а също и защо там, където социалисти са управлявали по-дълго, връщането към дясната ценностна ориентация се възприема като „живителна глътка въздух“ в един достатъчно изнемощял и задушаващ се организъм. (С основание един известен анекдот от времето на комунизма твърдеше следното: ако в Сахара се установи социализъм, то скоро на тамошните държави ще се налага да внасят от чужбина даже и… пясък!)

Ето че се оказа, че съвсем не е едно и също за кой гласуваш – както си позволяват да умуват и заключават някои политически дървени „философи“. За дясно-консервативно управление традиционно и устойчиво гласуват индивидите, които са твърдо за свободата, а значи тези, които не се страхуват от рисковете на самостоятелното отговорно съществуване, от трудностите на свободната индивидуална предприемчивост. Десният електорат не се оставя да бъде подвеждан от приказките за „социална справедливост“, за „всеобщо равенство“ и за една толкова фалшива „солидарност“ на страхуващите се от свободата. Зад дясната консервативна ориентация на съзнанието и мисленето стои екзистенциално-личностната пълноценност на отдадените на свободата (като същност на живота за човека), докато същото не може да се каже за привържениците на „социалистическия рай“, на които е трудно да постигнат прилично съществуване със собствени сили и затова разчитат на „инжекции“ отвън, от страна на размекналия се от състрадание социум. Или по-скоро от „нашата власт“, която на социалистите винаги се вижда неизчерпаем източник на „благини“ и на средства за незаслужен социален просперитет…

Но ако вместо да работим за бъдещето си се оставим на едно безсилно и безвкусно взаимно „състрадание“, то тогава наистина страданието ще бъде поисканата от нас жизнена перспектива: комунизмът доказа абсурдния край на една последователна чисто социалистическа политическа програма, чието налагане нанесе незаздравяващи лесно рани върху телата на цели нации. На десницата предстои да внесе в такива общества живителната стратегия на свободата, която единствена може да гарантира не само оцеляването им, но и бъдещите им постижения по пътищата на автентичната свобода, в полето на достойния за човека живот.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s