Дискусия за българите и България

Постоянно се говори, и то навсякъде, по тези най-важни въпроси – какви сме, накъде отиваме, какво ни чака, какво да се прави. И в кръчмите се говори, и по опашките за парно или ток, и къде ли не: работата не отива на добро щом постоянно се питаме за тия неща. Мъчително се търсят отговорите. Има и кресльовци, които се тупкат по гърдите, че били “най-истинските българи”, ама на тия шутове не трябва да се обръща особено внимание. Те са резил за нацията ни. За мен е важно как разговарят нормалните и загрижени за България хора. Аз не смятам, че днешните дискусии за “национализмите” са излишни, напротив, необходими са. Нужно е да потърсим своето автентично отношение към самите себе си и на тази основа да търсим изход. За това трябва да се разговаря постоянно и най-настойчиво: не трябва да се оставяме да ни обхваща скука или безразличие, защото тия емоции са гибелни. Моментът, в който се намираме, е отговорен и от нас се иска да решаваме кардинални въпроси. Точно въпросите, които мнозинството от политиците ни отбягват най-старателно. Руската мечка пак слага лапи върху България при съдействието на сега управляващите. Искат да ни направят “руски троянски кон в Европейския съюз”, но никой не скокна да потърси сметка на продажниците. Дори и… “Атака”, защото и тя е проруска, защото руски пари стоят в основата на нейния възход. Гоце Първанов е начело на тази тиха подмяна на геостратегическата ориентация на България пак на Изток, към Азия. На това трябва да се противодейства: от Русия добро не сме видели, тяхното “добро” винаги е било и е с умисъл, само в техен интерес. Руснаците не ни обичат, те обичат сърбите и дори гърците, само не нас (не говоря за народите). Моментът, в който се намираме, е съдбовен.

Ето по тази причина извеждам в специална тема тия най-важни въпроси. Дискусията вече започна, и то с участието на моя уважаван адаш, а също и с участието на други сериозни и мислещи хора. Ето началото й, ето поставянето на някои въпроси, пък по-нататък, сигурен съм, тя ще продължи в още по-искрена, честна и градивна насока:

Задунайче абдалче: Момчета, не се заблуждавайте нито за миг – “органите” не са загубили позиции нито за миг. Техните наставници от североизток – също. Просто непрекъснато се чувства спареният им дъх – нещо средно между махорка, стара пот и долнокачествена водка. Гласувайте на избори само за партия, която поеме гаранции първо да разкрие цялата истина за престъпната дейност на Държавна сигурност и днешната и наследница, както и да разчисти радикално наслоилите се боклуци и прати всички престъпници в затвора. Иначе сме осъдени да сме вечно бедни. На Европа не разчитайте. Тя ни набута при себе си, защото сме и нужни по редица стратегически причини. Иначе мръсните ни обори тя няма никога да пречисти. Няма да си изцапа ръцете, а и не мисли, че това е нейна работа…

Ангел Грънчаров – Елтимир: За жалост поне аз не виждам такава партия. Нещо повече, стигнах до убеждението, че не може нещо истинско да получи официално признание. Не и в бивша България. Казвам “бивша”, защото това не е държава. И за демокрация не ставаме, за демокрацията е нужен демос, народ, а у нас такъв не остана. Ще се радвам някой да ме опровергае, но именно така виждам картината. За изродите от ДС съм наясно, те не са наясно, че обричат на смърт своите деца и внуци като ликвидират собствения си народ.

Karutzar: Елтимире, “демос” си има – т.нар. управляващи. Защото не вярвам, че имаш предвид под понятието демос първосигналносистемните offци, дето ходят да гласуват под строй. Защото в Елада под понятието демос (народ) са смятали свободнородените граждани на даден полис. Свободните граждани. Робите не само, че са нямали право да гласуват – те са нямали никакви права – били са стока. А българите (забележи – винаги пиша буквата „б“ голяма, когато става въпрос за Българи) са роби от времето на Борис І-вото мекере. И благодарение на т.нар християнство на Павел. А роб се става само доброволно! А иначе 3/5/8 (или блато) го направихме. Водка не пия, но виж – хубава Българска ракия – мммм – с удоволствие…

Ангел Грънчаров: Ето по този въпрос трябва не само най-сериозно да се мисли, но и да се разбере без всякакви предубеждения, че само една автентична дясна партия може да свърши това, което е потребно на България. Лявото у нас е русофилско и кагебистко, то е отроче на ДС, логиката показва, че надеждата е в дясното. Много добре разбирам, че и това, което се нарича дясно, е осквернено и е с печата на ДС, но това не значи, че трябва да се оставим на левите. Моите симпатии са известни: само Костов от сегашните политици е доказал, че може да се опре на Русия и да защити България. Когато управлява тогава, ситуацията в онова СДС беше плачевна, но той успя и с онзи ресурс да направи невъзможното: икономиката стъпи на здрава почва и започна растеж. Ченгетата после се разкриха, а преди това (ние не знаем почти нищо за него) се пречили колкото могат, и въпреки това Костов успя в най-важното. В момента партията му не е добре с личностен ресурс, защото хората вече са се отвратили от политиката и бягат отвсякъде. Мръсниците обаче напират: задават се Сидеров и Б.Борисов. Всички мразят най-силно Костов: това нещо да ви говори? Ето защо мисля, че той може да направи това, което е потребно на България, и да направи страната ни богата и просперираща. И да прекърши врата на ДС. Това е положението според мен…

Ангел Грънчаров: Пълно е с роби у нас – а роби са и немислещите – за овце да не говорим. Съгласен съм. Но растат и нови, млади хора, отраснали на свобода. И други проглеждат постоянно. Не е толкова безнадеждна работата: нещата са доста черни, за да ги правим още по-черни като ги гледаме с черни очила. Има надежда и никога не става така всяка надежда да изгасне…

lyd: Ангеле, не мога да знам дали си прав за нещата, които все разказваш за комунистите, които продължават да следят кого ли не. Според мен има само и единствено икономически интереси и едва ли разведческият апарат следи кого ли не. И така да е, хич не ми пука. Човек не може да живее в страхове непрекъснато… Но и всичко, което казваш да е истина, мислиш ли, че когато я споделяш по тоя начин ще стигнеш до кой знае колко хора? Ами те слепи ли са били преди 1989?!?! Или сега са по-заинтересувани? Мисля, че е по-ценно да се стига до младите хора, които утре ще възпитават следващите млади хора. може би за тях все още има надежда да не са с вкаменени мозъци. Но продължавам да смятам, че отварянето да досиетата е безполезно за повечето хора. Мисля, че трябва да се фокусираме много повече върху визията за бъдещето.

Ангел Грънчаров: “Визията ни за бъдещето” зависи от това какви сме сега, първо трябва да разберем какви сме и защо сме такива, пък на тази основа може да се гледа към бъдещето. Бъдещето в известен смисъл зависи от миналото…

Ангел Грънчаров – Елтимир: Karutzar, точно това имах предвид. Веднъж писах, че на латински, на английски и на още няколко езика, ако приложим египетския начин на писане, при който остават само гласните, от думата “народ” ще се получат трите букви ппл. Как ще звучи на български? Ами паплач! Народът вече го няма. Останала е паплачта. За икономическите интереси не мога да се съглася напълно. Ако се съглася, значи да приема, че всичко е само материя, при това видима материя. А това изобщо не е вярно. Процесите, по които се развива (или деградира) човешката цивилизация често не съвпадат с икономическите закони.

Задунайче абдалче: Погледнете сега какво става с комисията за досиетата – нечувана шизофрения: гестапо си прави комисия от гестаповци за да “отворят”(????) досиетата на гестапо!!!!! Всъщност, според мен, за да пресеят за последен път наличните архиви, да скрият все още останалите неудобните архиви – на Гоце, на ченгето от ВМРО Каракачанов (той е сигурен резерв на Позитано), на някои КГБ-исти по върховете на държавата и по посолствата. След което по-нататъчното отваряне на архивите почти ще се обезмисли, когата и да се осъществи то. И това всичко се подготвя под ръководството на руския лакей Първанов, или както му викат на Позитано – “Шефа”… Когато се сетя как немците нахлуха в архивите, когато си спомня кадрите с разхвърчали се листа, иде ми да потъна в земята от срам. В такива моменти разбирам защо сме толкова бедни. Бог да пази България, че “свестното” тук почти не остана. Извинявайте, момчета, но срещам из Европа българи,с модерни професии, умни, интелегентни, организирани, коректни, работливи – ако бяха останали в България, със сигурност нямаше да просперират. Горчива истина. А това за тези дето мият чиниите, това са клишета на патриотарите. Да, има и такива дето мият чинии, но те бързо се преустройват, или ако не могат, се завръщат у дома. Започнах да се страхувам, че у нас комунисти, турци и цигани винаги ще правят мнозинство. Ако се сбъдне, горко ни… Тогава прогнозата, че след петдесетина години България ще се разпадне, може да се окаже верна

Ангел Грънчаров: Адаш, прав си, ама донякъде: народът ще изчезне едва с изчезването на последния негов син, в който се е приютила народната душа. Ето, щом теб те има, щом има такива като “Задунайче абдалче” или като Каруцарят, народът го има в тяхно лице, а пък аз съм спокоен. Ония, които са се оставили да станат стадо, овце, паплач, са станали такива защото не са си намерили истинските водачи. Комунизмът работи десетки години за да убие народната душа и да обезличи целия народ, превръщайки го в бездушно стадо; донякъде успя, но не успя изцяло. Народът ни е издържал и не само злото, наречено комунизъм, но именно комунизмът успя да нанесе най-жестоки рани в народната душа и тяло дори. Аз обаче не мисля, че България ще се разпадне, не трябва да бъдем паникьори, да се вайкаме само и да ревем като баби: самият живот ще изтрие без жалост петната и раните, които комунизмът нанесе, и се иска само време, за да дойде всичко на мястото си. И се иска още нещо, решаващо обаче: ние трябва не само да мърморим и да се оплакваме – това поне го можем! – а да работим всеки според силите си за укрепването и проясняването на народната душа. И да се борим неуморно с шарлатаните в политиката, които се гаврят, които само сипват сол в раните, които бъркат с наслада в тях с пръстите си, които садистично се радват, когато народът страда и простее. Не е хубаво да упрекваме народа, че бил такъв или онакъв, нужно е точно да си дадем сметка коя е причината и кои са силите, които са го довели до това положение. И да работим за спиране на тяхното действие…

Куриоз: моя статия във в-к „Дума“!

Понякога решавам да си правя тест и пращам някоя своя статия на всички вестници. Ей така, да видя какво ще стане. И ето че днес един приятел ми каза, че съм имал статия във в-к… Дума. Попитах го майтапи ли се, каза че не. Порових се в интернет и се оказа, че било истина. Моя статия в „Дума“, не е за вярване, но е факт. Признавам си го, статията е моя. Може да стана за резил в очите на някои, затова си го признавам най-чистосърдечно. Сто на сто някой ще ме обвини че съм станал… „фурнаджийска лопата“. Или ще стана пак… „скрит комунист“. Статията се нарича „Ние, българите – ние, европейците“, и може да се прочете в рубриката „Общество“. Не са променили и думичка. Туйто…

В интерес на истината и като упрек на нашите десни вестници тази същата статия беше изпратена и до тях, но нито един не я публикува. Не знам защо, тяхна си работа. А „Дума“ я публикува, странно, но пък и многозначително. Дали не са станали съвсем толерантни и моят антикомунизъм да се е превърнал в… „пещерен“? Дали не съм проспал преобразяването на тия хора? <strong>А е факт, че с тях може и трябва да се води диалог. Но пък истината за миналото им трябва да се каже. И те трябва да се покаят един ден. Иначе помирение не може да има. Без покаяние не може да има опрощение. А иначе трябва да се разбираме, дори и само от едни християнски позиции – понеже всички сме човеци и българи.</strong> Явно сред тях има и умни хора. Как пък не задраскаха нещо, ето това ме озадачи?!

Едно време, когато целият печат беше техен – не че сега не е пак техен де! – в далечната 1985 година излезе първата моя статия във вестник „Народна култура“. Наричаше се „Псевдоученият“, с карикатура от Борис Димовски. Много се гордеех тогава с тази своя статия. Пусна я Стефан Продев, Бог да го прости! Основателят по-късно на в-к „Дума“. Ето че сега негови следовници – защото все пак той, независимо от всичко, беше име и личност в журналистиката – ми пускат статия, при положение, че ме знаят че не съм от „техните“. Вероятно мои приятели ще се отвратят от мен, но аз лично не се срамувам. Трябва да се разговаря със всички. За момента не мога да намеря общ език само с Атака. Въпреки тия преговори, които водим около СКАТ и руските пари. Но въпреки всичко разговаряме, нищо че на моменти и аз съм краен, понеже се гневя на техните изцепки. А пък не мога да мълча.

Та си признавам станалото с „Дума“ и очаквам разбиране. Вярно, че статията ми е по-консенсусна, въпреки че има известно „бъзикане“ с някои „светини“ за нашите леви. Но съм крайно озадачен от тяхното разбиране и дори… великодушие. Което много често липсва на нашите десни. Странно е, но ето че е факт…

Псевдоученият – опит за портрет

Живеем в последната четвърт на XX в. И макар мисленето всякога да е склонно да абсолютизира своето време, струва ми се, можем да приемем, че нашият век – независимо от всичко друго, което сполетя човечеството в него – е век на триумфа на действения разум. Днес науката има всепризнат авторитет – тя  стана символ на прогреса…

Но наивно е да се мисли, че науката е единствено територия  за  творческо себеотдаване и дръзновение на призваните. Не е голяма тайна, че около науката (а и в нея, което е най-лошото) се навъртат хора, които гледат на нея като на благодатна почва за виреене на техните прагматични и користни амбиции и интереси. Следователно тук ще стане дума за псевдоучеността, за посредствеността, чиято единствена цел е да се разположи на трапезата на българската наука, а след това да прави всичко, за да не се разбере, че мястото й не е там. Може би нямаше да е необходимо да разглеждаме (за кой ли път!) тази тема, ако социалните и чисто научните последствия от това явление не бяха така значими, ако не съществуваха звена в механизма, регулиращ научната дейност у нас, които да подхранват едно такова безплодно виреене на псевдоучеността. Но тук са засегнати обществени интереси, тук е налице аномалия, подронваща справедливостта, мащабите на явлението престанаха да бъдат незастрашаващи никого, тъпченето на място на някои научни институти и области на науката не може да бъде търпяно в епохата на разцвета на науката и техниката.

Каква е физиономията на псевдоучения? Той трудно може да бъде разпознат; след като е “пробил”, за него главното е да се маскира. Цялата му енергия и изобретателност отиват за това да си изработи и да държи (винаги пред лицето си маска. А за това трябва да му се признае талант. Той има вродена дарба, артистичност дори! Ученият трябва да бъде скромен и трудолюбив – и ето че псевдоученият разиграва най-смирената скромност и най-показната работливост! Истинският учен не изтъква своите заслуги и постижения, а трябва да е устремен винаги към новото и неизвестното – и ето че посредствеността непрекъснато демонстрира най-горещ и кипящ изследователски и търсачески патос и вдъхновение! Ученият трябва да има постижения, оригиналност, от крития и приноси в науката – и ето че псевдоученият е най-плодовитото нещо в науката! Когато трябва, посредствеността е работлива като къртица или мравка.

А какви “учени” трудове пише учената посредственост! Най-приносните, най-авангардните, най-приложните, най-актуалните, най-вдъхновените, най-фундаменталните (според случая)! Но мимолетната слава на псевдоучения се разсейва като прах след него (подобно на праха, гъсто покрил “учените” му трудове в библиотеките, който обаче ще издържи изпитанията на времето – той в наглостта си не е стигнал дотам да желае вечна слава. Псевдоученият е човек на днешния ден и умее да се възползува от облагите му – нищо повече).

Псевдоученият е най-точният ветропоказател на колебанията в социокултурната атмосфера – той винаги приветствува пръв новото с аплодисменти, той е вечно бодър, вечно нащрек, най-принципният, най-гражданственият, най-идеологически издържаният “учен”. Неговата несломима настъпателност го издига все по-нагоре – крачка по крачка, коляно по коляно,  лакът по лакът.

Колко е трудно разпознаването на псевдоучения и колко е лесно припознаването в него, когато го приемат за най-истински учен! Защото псевдоучеността е уверена в себе си…

Вече много пъти в нашия печат се появяват статии, които показват, че някои неща в българската наука не вървят добре или пък “нещо” позволява да разцъфтяват явления в нея, подобни на тази печална псевдоученост. По мое мнение вече приближаваме прага, отвъд който е примирението с тях – те станаха публична тайна, с която всички свикнаха.

Всяко зряло общество е заинтересовано от това да даде простор на способните. Разпознаването на некадърните, поставянето на мястото им и отстраняването на всички пречки по пътя на изявата на таланта може да стане включително и чрез механизма на общественото мнение, на обществената съвест, на обществената непримиримост. Трябва да се мисли, трябва да се действува за тържеството на обществената справедливост, което е висше достояние само на социализма; в противен случай тя няма да дойде сама.

Искам да посоча и някои белези на научна та дейност у нас, които според мен облагодетелствуват псевдоучеността или изявата на посредствеността в науката. Струва ми се, че нещата опират най-вече до липсата на обективни критерии за избора, издигането и изявата на научните кадри, както и до липсата на обективност, безпристрастност във вътрешно-научните отношения.

От една страна, това са програмираните конкурси за “избор” на научни кадри, особено за младите научни кадри (асистенти, аспиранти). Те са пролуката, през която най-лесно пробива и се утвърждава псевдоучеността – било по линията на “вуйчо-братовчедството”, било по невидими, интимни и деликатни канали, специфични за всеки случай и невидими за външния наблюдател. Това е “протежирането”, с което науката не трябва да се примирява в никакъв случай, защото последствията са огромни, неизчислими, небезобидни. Пилее се интелектуалният капитал на нацията, вместо който в науката се наместват непълноценни заместители.

От друга страна, това е липсата на механизъм за обективност при оценката на научните трудове и особено на дисертациите. (Като се четат рецензии на дисертации, става ясно, че у нас приносът в науката се прави винаги и много лесно.)

От трета страна, това е затвореността на научните институти, самовъзпроизвеждането на кадрите в тях, т.е. всички онези вътрешни отношения, характерни за научните институти, които в някои случаи довеждат до превръща нето им в безплодни и заети само със себе си съобщества. Връзката им с живия научен живот се губи.

Вездесъщата псевдоученост намира почва и в научните списания. И на мястото на истинската научна статия, която е бърз и ефикасен начин за обмен на научна информация, са поставени събиращите праха и никому неизвестни дисертации на пробивните и настъпателните хора в науката.

Това е само един далеч непълно изброяващ списък на някои извращения в научната дейност – за кой ли път се говори и пише за всичко това. Не считам, че казах нещо ново, никому неизвестно, “приносно”. Необходимо е обаче нещо друго. Необходимо е обществената съвест да прояви непримиримостта си към тези вредни за науката явления. Няма невъзможни неща: невъзможно е само това, за което обществото не може да си изработи идея.

Негативният елемент на една жизнена идея в дадения случай е налице: ние знаем какво не трябва да бъде положението в науката. Остава да се намери позитивната й страна: как трябва да бъде. Това е сложен, но, убеден съм, не и неразрешим проблем.

(Тази моя статия е публикувана във в-к НАРОДНА КУЛТУРА на 6 септември 1985 г. Минали са повече от 20 години. Дали се е променило нещо оттогава досега?)

Без истината сме заникъде…

Прочетох невероятно силни думи за истината. На човека, който ги е написал, му казах следното: „Хей, адаш, щом си написал тези думи за истината, ти си човек, на който за всичко може да се вярва. Аз също обичам само истината, а пък по думите на Спасителя тя е нещото, което ще ни направи свободни. Истински свободни, а не както е сега. Ще публикувам това твое стихотворение за истината още сега, понеже много ме развълнува:

За Истината

Когато ме предаваха,
когато ми забиваха нож в гърба,
аз оставах сам с Истината.
Нали и при нея трябваше да
остане някой.

Сега светът ме прогони,
той не ме иска, няма нужда от мен.
Скоро аз ще си тръгна, а Истината
каза, че ще ме последва
там, където отивам.

Как светът ще продължи да живее
без Истина?

Елтимир

(Впрочем, днес във в-к Анти излезе на първа страница моята статия под заглавието „Лявото невинаги убива, но винаги лъже…“. Бях си купил вестника, но ето преди малко го отворих. Минута след това прочетох стихотворението на моя адаш за Истината. Съвпадение?! Да, но е невероятно многозначително! Иначе много се радвам, че откривам все по-голямо родство в мислите ни с този човек. Което ме кара да си мисля, че има Божи пръст във всичко това. Хем сме родени в една и съща година, хем понякога писанията ни са доста близки, хем имената ни са едни и същи. Толкова съвпадения не може да са случайни. И ето какво ми хрумва в тази връзка. Ако Божията десница се меси в тия неща, то това е знак, ще ни подкрепи и в другото. А пък Божията десница е така могъща, че пред нея няма да се види никакво КГБ, никаква ДС, никакъв комунизъм! Сиреч, струва ми се, че това е благоприятен знак, че нашето помирение – след като толкова години са ни насъсквали един срещу друг – може пък, защо не, да донесе добри плодове. Дай Боже!)

Нуждае ли се от почивка бай Вучков, неуморната „звезда-труженичка“ на СКАТ?

Радвам се, че малко по малко напредваме в търсенето на истината. До откриването й никой не може да претендира, че я е… „сложил в джоба си“. Аз имам теза, и Вие, като защитник на СКАТ и АТАКА, си имате теза. Аз Ви казах какъв е моя начин да се провери кой е прав. За момента Вие твърдите, че се чака отговор от страна на ръководството на СКАТ. Междувременно се опитвате да ме убедите във верността на своята теза, но това не става чрез „убеждаване“, а чрез доказателство.

Аз предложих най-просто доказателство, но то, по мое впечатление, Ви се вижда хем несигурно, хем… „екстравагантно“, хем… неприемливо. От което съдя, че сте изпаднали в колебание. Възможно е и в СКАТ да се колебаят, понеже срещу разумни предложения (от които има и пазарна изгода) трудно се възразява. Ако една медия държи на един принцип, а именно да е едностранчиво ориентирана, да провежда само една „политика“, при това антиевропейска, то тази медия се държи странно и неадекватно. Именно едно такова поведение поражда съмненията, на които аз в момента съм изразител. Все пак собствениците на една медия не пръскат парите си – и възможните си печалби – заради една недотам разумна, пък и непазарна идея, както се опитвате да ме убедите. По принцип всяка медия е ориентирана към по-широк кръг потребители. СКАТ обаче е свила до крайност „ветрилото“ на своята потенциална аудитория, ставайки „партийна телевизия“. Това е толкова странно, че поражда крайно много и съвсем коварни подозрения.

Не мога да повярвам, че нейните собственици са такива „фенове на идеята“, че всяка година пръскат около половин милион лева възможни печалби. Искате да ме убедите, че собствениците на СКАТ работят на загуба (защото пръскането на възможни печалби си е чиста проба загуба!) само и само ей-така, заради едната идея?! Аз не мисля, че те са глупаци, за да постъпват по този начин. Живеем в пазарно общество и всяко нещо, което се прави, си има цена. Който не спазва законите на това общество, губи или пък играе друга, по-тайна игра. Ето защо моята теза си остава непоклатима, и тя се връзва добре с горните аргументи: СКАТ, за да оцелява именно в описаната от Вас пазарна ситуация (доходи от абонаменти на потребители и пр., които покриват точно разходите, а печалба няма!) има някакъв засега не идентифициран приход от свежи пари, иначе всичко се обезсмисля от гледна точка на пазарната логика. Следователно тези „свежи пари“ са именно от спонсори, които имат интерес от политиката на СКАТ и АТАКА. А интерес имат единствено руснаците. Нека да не се заблуждаваме, че такъв бил… „пробългарският интерес“, това са си приказки за наивници. Такива приказки може да ги говори Сидеров, но ние сме сериозни хора. Затова спонсорите на СКАТ и на АТАКА няма как да не са руски. Това е абсолютно ясно ако изходим от изложената непоклатима логика.

А за бая Ви Вучкова няма какво особено да кажа. Ако разчитате на негови „фенове“, които вземат на сериозно приказките му, значи разчитате на аудитория, която не е на особена висота, що се касае до нейните интелектуални качества. Да си признаем, бай Вучков хем е смешен, хем е „стар грамофон“, който отдавна си върти все една и съща плоча, хем наистина човечецът отдавна вече няма какво ново да каже. Ако това не го забелязва ръководството на СКАТ, то си затваря очите за очевидното. Аз нямам нищо против този човек, нека да си плямпа, и то 3-4 часа в едно километрично предаване. Но понеже стана дума, че едно ново предаване струва пари, аз предложих то да се вмести в част от бюджета на бай Вучковото предаване. Вучков си остава, само му се взема един час примерно. Остават му обаче 2-3 часа, в които може да си плямпа колкото си иска. Хем той да си почине поне малко – човекът вече е на възраст, а тия бурни ежеседмични „размисли и страсти“ са вредни за здравето му! – хем да се проведе и нашият тест, с който ще се реши проблема за финансирането на СКАТ. Ако СКАТ допусне алтернативно предаване с ясна, принципна, дясна и проевропейска насока, то тогава отпадат всякакви съмнения в тайно финансиране на тази медия от руски спонсори. Защото явно такива спонсори няма да приемат да се харчат парите им за… „свирене на музика“, която не са поръчали.

Ами това е, радвам се, че ми разрешавате да публикувам Вашите отговори, аз ако си спомняте Ви попитах в самото начало, но Вие не обърнахте внимание на въпроса ми.

Чао засега и чакам някакъв по-определен отговор по казуса.