„Звезди“, селяндури и… VIP-селяндури

Може всичко да е, но VIP Brother все пак има някакъв смисъл. Той е нещо като витрина за нашата българска психология. Показва какви сме и колко струваме. Себе си гледаме там, в това шоу, макар че и извън него животът ни си е същинско най-долнопробно шоу. Сега пък, понеже е VIP, предаването ни показва същината на нашия „елит“. Който обявява всичко онова, което не е VIP, за… селяндури. А пък най-интересни са тия, които, макар че са VIP, дълбоко в себе си не са нищо друго освен селяндури. VIP-селяндурът е най-сладък и прелюбопитен тип. То у нас май вече други VIP няма. Май се оказва, че са същинска рядкост другите, а са останали само… селяндури и VIP-селяндури. Май е много хубаво да си VIP-селяндур. Все пак е по-хубаво от това да си просто селяндур. Или да си селяндур е по-добре? Знае ли човек – VIP-селяндур си звучи доста по-хубаво. И селяндур да си, важното е че си VIP…

Вземам повод от предаването VIP Brother, за да поразсъждавам над една такава тема. Тя наистина е благодатна. Евала на Катерина Евро че я постави. И то така откровено, пред цяла България. Елитът ни, или звездите у нас, са страшно високомерни и горделиви. Това, което е елит у нас, е такова, защото е могло да се докопа до някакво „социално признание“ от не-елита, т.е. от другите, т.е. от… селяндурите. За да те признаят за „звезда“ или „елит“ тъкмо селяндурите, трябва и ти самият да си образцов селяндур. Щом като средата ни е селяндурска, то само най-селяндурското в нея има шанс да се прослави и да стане елит. Целият ни елит е станал такъв по принципа „Видяла жабата, че подковават коня, и тя взела че вдигнала крак“. По тази причина какво има да се обиждаме на селяндури или дори просто на селяни. От селянията ни няма спасение. Елитът ни, следователно, е изцяло парвенюшки, а пък парвенющината се оказва за нас достатъчна причина за да признаем някого за звезда. Хем превъзходен селяндур трябва да си, хем да си най-кух грандоман, хем да си овладян от най-парвенюшка психология – и тогава няма как да не те признаят за елит. Е, и „постиженията“ са важни, ама те общо взето у нас са скромни: както скромни и дребнички са и душите ни.

Питам се: не могат ли да разговарят у нас хората съвсем нормално, без всеки да се смята за човек от „голямото доброутро“? Едва ли, всеки се мисли за „голяма работа“: колкото по-дребно е, толкова за по-голяма работа се мисли. Така е даже във всекидневието: идете при най-последния прост тенекиджия, и той ще ви каже, че бил… гений в тенекиджийството. За обущарите да не говорим. Сидеров пък, горкият, за една година се наду като пуяк от съзнанието за собствената си величавост. Погледнете само как криви вежди за да ни покаже колко е велик, горкият. На предизборния клип, дето той самият представя доведения си син и архонт Бинев за евродепутати, си е бръкнал с двата пръста в сетрето досущ като самия… Наполеон! Абе няма ли психиатри в тая държава бе?! Да, нашите лидери, особено политическите, са точно въплъщение на тази господстваща парвенюшка психология: погледнете примерно Гоце Първанов, погледнете да речем Тошо Тошев-Бор, погледнете кой ли не. Винаги поне една най-пошла парвенюшка усмивчица трепти на устните на нашите по-първи хора, която показва селянията им. Иначе се усмихват най-нагло, широко и мазно: ний, санким, сме от голямото доброутро, с нас не може да се разговаря току-така! Вий там, селяните, мълчете: аз може да съм от село Сирищник, ама вече съм от голямото доброутро. Желю беше същият, нему, горкият, усмивката не слизаше от устата и така си остана и досега на устата му като най-болезнена гримаса. Шега ли е: да си роден за овчар на село, пък да си станал… президент?! Бай ви Тодаря също затова се е усмихвал толкова: защото си е най-пълнокръвен селяндур, ама станал от най-голямото доброутро. Петър Стоянов пък направо обезумя от мания за величие. Погледнете го само каква жалка картинка е: и сега е тръгнал да бяга за Брюксел, защото селянията му вече трябва да добие… европейски измерения.

Туйто, виждате, че реалити-шоуто наистина си било съвсем реалити, повече отколкото е шоу даже. Нашето българско реалити, уви, е доста карикатурно. Защото и реалитито ни не е като хората, което значи, че и ние не сме съвсем хора. Ако бяхме хора, ако бяхме човешки същества, нямаше да допуснем това наше така ощетено реалити – животът ни – да придобие такива гротескни измерения. Но от нас зависи какво ще бъде – и какви ние самите ще бъдем. Ако се отвратим в достатъчна степен от себе си, може и да се променим.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s