Как се пише и как се защищава дисертация у нас?

Преди известно време присъствах на две защити на докторски дисертации: едната за „голям“, а другата за „малък“ доктор. Първо беше защитата на кандидата за малък доктор. Невероятно шоу е заседанието на научния съвет, що не бях Алеко за да го опиша! Но ще се опитам, колкото и немощна да е ръката ми. За да се знае все пак докъде сме стигнали и колко плачевно и изглежда съвсем непоправимо е положението в българската нàука…

Та значи момчето на първата защита си беше написало прилична дисертация, ама се оказа, че е… ничие момче. Това си пролича от първия миг – и момчето беше осъдено. Научният съвет се прозяваше хорово, рецензентите четяха вяло рецензиите си, въпроси към докторанта почти нямаше. Но момчето си отговори добре. В един момент някакъв член на съвета не издържа и започна разгромна реч. Аз съм за бой що не стенографирах този шедьовър. Дисертацията сравняваше източните религии с християнската. Та нашият критик, който, оказа се, бил „най-голям спец по Библията в България“, по най-нехристиянски начин, съвсем жестоко, но и крайно глупаво екзекутира дисертанта, с една дума казано – обезглави го. Но по такъв тъп начин, че аз в един момент взех да се щипя за да разбера на кой свят съм. То не бяха страхотни глупости на ниво прогимназия, то не бяха нравоучителни съвети как трябвало да се мисли, то не бяха идиотски силогизми, от които човек е способен да онемее като ги чуе. Явно този наш „теолог“ преди това е преподавал марксистки атеизъм, ама сега набързо се е преквалифицирал в „религиозен мислител“.

По едно време ме обзе такъв гняв, че едва се сдържах на мястото си за да не взема думата. Но се побоях да не сторя „мечешка услуга“ на дисертанта. До мен седеше мой приятел, който е един от най-добрите познавачи на тази материя. Той се беше хванал за главата и в очите му четях пълно отчаяние. Явно се е борил със същата дилема – дали да се сблъска с туй учено насекомо, или да замълчи, оставяйки все пак някакъв нищожен шанс на докторанта. Оня най-после седна, препоръчвайки на учения съвет да гласува против дисертацията. Стана след това още един доцент, който, горкият – както разбрах после – бил се смятал за най-голям и велик учен в тая област. Някой му бил казал това, той повярвал, ама оня явно го е излъгал. Неговото слово беше същински кошмар: изсмукани от пръстите доводи, кандидат-гимназистки аргументи, тъпотии, от които човек може да изгуби свяст и памет. Личеше си, че човекът просто не беше чел дисертацията, ама се чувстваше длъжен и той да забие няколко пирона в ковчега на младото момче, дето беше дръзнало да защищава дисертация без да има нужните за това протекции. Оказа се, че критичният бяс на тоя доцент се дължал на това, че той лично имал зъб на… научния ръководител на дисертанта, та затуй искал да провали дисертацията. Е, и на вродената му мерзост се е дължало, ама карай. Същински кошмар…

Гледах в лицата на останалите членове на научния съвет, една част от които бяха все пак големи и авторитетни учени. Някои от тези последните гледаха с широко отворени очи и у мен се породи смътната надежда, че някой няма да издържи и ще спре тази страшна разправа. Но никой не се изказа, всички знаеха, че това момче е ничие, и че е обречено. Общо взето духът на 30-те години в СССР си витаеше най-свободно в тази зала. Кипях, кипях, пък утихнах, по едно време ме заболя сърцето и излязох навън. След това ми казаха, че момчето било провалено – не му достигнал един глас. Т.е. съсипали са го по най-гадния начин.

След около час започна другата защита. За големия доктор. Същият учен съвет, ама атмосферата беше коренно различна. Никой не се прозяваше, а всички с любов гледаха дисертанта право в очите. Оказа се, че тази персона била бивш посланик на България… е, да не казвам къде, щото ще се разбере кой е. Впрочем, защо пък да не кажа, ще кажа, та да се знае, понеже наистина е върховно: тази учена особа е била посланик на Република България при… Светия Престол (Ватикан)!!! Беше, с една дума казано, човек от „голямото доброутро“ и приближен до властта. Прочете си абракадабрата човечецът, и се почна една, за която трябва да имаш перото на Данте поне, та да я опишеш. То не бяха прочувствени слова, то не бяха овации, то не бяха верноподаннически погледи и усмивки, то не бяха суперлативи: оказа се, че напереният бивш посланик бил най-големия философски гений на България, на Балканите и поне на Източна Европа едновременно! Точно такива думи произнесе един разпален адвокат за уважавания поголовно от всички дисертант, а пък препълнената зала дружно изръкопляска. Във въздуха витаеше полъх на… съветско-колхозна романтика! За малко и аз да повярвам, че присъствам на велико събитие: раждането на нов гений на науката! Естествено, научният съвет единодушно без нито един въздържал се гласува да му се присъди титлата „голям доктор“. Залата дълго и бурно ръкопляскаше. Бившият (а и бъдещ, естествено!) посланик сияеше, приемаше ръкостисканията на подмазвачите, и черпеше с уиски и бонбони. За да не повърна се наложи набързо да изляза, пробивайки си с мъка път през тълпата, която напираше да се здрависва с щастливеца…

Отвън стоеше посърнало младото момче, което преди час и половина бяха екзекутирали най-гадно. Не можеше да асимилира още как така, за едното нищо, се провали тригодишния му труд. Поговорих си с него и му казах някои неща. Той не вярваше, горкият: чак такава низост не беше очаквал. Аз обаче, като голям оптимист и патил и препатил човек му казах, че има и още по-големи низости. Ама те ще дойдат когато момчето един ден се защити. Казах му и как може да се защити. Той ме гледаше ококорен. Тъжно, но няма как, казах му цялата горчива истина. Момчето беше на път да се разплаче. В храма на науката, в СУ, той, изчервен от гняв, си тръгна да излиза, почувствал някаква сила у себе. Опасно гневен си тръгна. Гледаше ожесточено пред себе си. Имах чувството че иска да избяга от цялата тази отврат. Дали не провалих завинаги този човек, като му казах тия неща? Както провалих навремето и самия себе си…

42 мнения за “Как се пише и как се защищава дисертация у нас?

  1. Георги:

    Ако не е тайна какво точно каза на момчето?

    Ангел Грънчаров:

    Хубав и необходим въпрос, Георги. Ето какво му казах:

    Ти не се чуди на случилото се, защото системата е такава, че е пригодена да обслужва тъкмо некадърниците. Това, че си отхвърлен, всъщност е комплимент за теб: ако ти бяха ръкопляскали като на тоя, това щеше да значи, че като него нямаш никакво отношение към науката, още по-малко пък към философията. Способен човек няма как да пробие в тази “месомелачка”, защото тя е настроена през нея да пропълзяват само червеи. Нормалните не могат да се промушат, освен ако не искат да бъдат смляни. Последната грижа на нашите “учени” е науката, те съществуват само за да дебнат да не би някой, имащ отношение към науката, да се промъкне в тяхната среда. Защото такъв призван за науката носи тяхната собствена гибел. Ако в тая система пробият талантливи хора, тя ще се напука и скоро ще се сгромоляса. Тия водят война за собственото си съхранение. Псевдоучеността е жестока спрямо кадърните и не прощава. Способни са на всичко, на най-големи подлости, защото водят борба за съществуване. Страшно е, но ти си млад и може да доживееш и по-добри времена. Гледай само да си съхраниш творческия порив, и да не си погубиш таланта ако почнеш да правиш компромиси. Тогава те ще те приемат, ама така лицемерно, че накрая ще те накарат да полудееш. За да съхраниш творческия си порив, трябва да си, следователно, извън тази система. Ако искаш да влезеш вътре, раздели се с идеалите си, с творческия си порив, даже с таланта си. Вътре се иска да си като тях: низък, подъл, безпринципен, жесток, безсърдечен… Това е дилемата: сам избирай какво да стане от теб…

  2. Радвам се, че в природо-математическите специалности такива случаи са по-скоро изключение и това се дължи на факта, че една дисертация обикновено е „подплатена“ с 3-5 публикации в международни списания преминали през рецензенти и авторитетни редактори, дори често се прилага и списък на цитати. Това ограничава възможностите за произвол на съвета.

  3. И Константин Гълъбов, и Янко Янев ,и Найден Шейтанов,са били синове на майките с черни забрадки,но са защитили своите докторати….в престижни германски университети,но знайна е тяхната съдба след това,но въпреки всичко си остават вечно живи наши съвременници.Преживявал съм гореизложената драма,разбира се,с много по-добър край,но университетски преподавател,така и не станах,въпреки близо десетте години,които прекарах като такъв,така,че на момчето ще му бъде по-лесно в бъдеще,защото е получил урок за цял живот,важни се плодовете на човешките усилия а не подарените титли на „наши“ некадърници.От такива стигнахме дотам,от онзи,визираният голям дохтор,че българската дипломация днес,никой да не брои за…..,а на дипломатическата маса,да сме и след Македония.Горе главата,момко,от обиди най-много боли,но един достойно бит,струва повече от десет ухилени учени,без определения нататък,то се подразбира.

  4. Присъствах на почти 100 % същата история в УНСС през 2010. Момчето го разкатаха, но поне се застъпиха за него 2-3 души, та даже се и скараха и в крайна сметка му издействаха още едно явяване. За сметка на това ръководител на една от най-важните институции в България получи своята така желана докторска степен след 20-минутни четене и стабилна почерпка през последните няколко минути от уж защитата си. Толкова гнусно ми стана, че се отказах да се занимавам повече с това, което толкова много исках

  5. Чета статията и… плача! Мен ме чака защита, но съм от тези, които нямат протекция! Какво да правя, като съм се хванала на хорото, а около мен само „вълци“ с големи титли – разделени на лагери и всеки се чуди каква гнусотия да направи на другия?! Нямам никаква представа как ще се подготвя – вече година и половина ме мотаят ръководителите ми (само ме лъжат и подбутват – „ела днес… ела утре…), даже не помня кога за последно сме се срещали – за да проверят развитието на труда ми, от който и те имат облаги. Вече съм се отчаяла и наистина не мисля, че ще се справя, а дори и да успея – дали ще издържа на цялото това напрежение, безразличие, лицемерие и грандоманщина!!! Отчаянието ми става все по-голямо! 😦 – Оцеляването ми в такава „мъжка“ среда е почти = на „0“, а да не говориме и за подхвърлените намеци и страха ми от безцеремонни УЧЕНИ, които и с поглед ти казват „ако не ми пуснеш – гориш“! Кажете ми, МОЛЯ, какво да направя, как да се справя?!
    С уважение към автора! М.Меринова

  6. Здравейте, г-жо (г-це) М.,

    Благодаря Ви за въпроса! Ще опитам да Ви дам оптимистично „наставление“. В наше време да защити човек дисертация става по два начина: да си намери връзки (протекции) или… да си плати. Ако имате пари, платете си където трябва и ще станете доктор. Морални компромиси, предполагам, също ще Ви се наложи да направите. А пък животът в една нашенска „научна“ или „академична“ общност съм го живял и още изпитвам тръпки на погнуса – въпреки че вече цели 19 години съм извън бюрократичните институции на това, което минава за наука и академичност у нас.

    Прочее, тия дни срещнах един мой студент, с който години наред бяхме приятели, после не още повече години не се бяхме срещали. Наистина отдавна не се бяхме виждали. Поговорихме си. Между другото и той ми разказа като Вас за свои опити да защити дисертация и да спечели конкурс за асистент. И ми каза нещо, което звучи като анекдот, но, уви, е самата истина. Не знам как да употребя автентичната цинична дума, не обичам да употребявам такива думи, но за автентичност, а също и да проличи „духа“, витаещ в тия общности, съм принуден да напиша точните думи на моя приятел:

    Та значи, явил се на конкурс за асистент по филологическите специалности. Разбира се, не го издържал. Отишъл да разговаря с един от доцентите, член на комисията. Доцентът, който минава за „свободолюбец“, му казал директно ето тия думи:

    – Виж какво бе, мой човек, искаш да станеш асистент, е, хубаво, асистент, асистент, ама ако вземем теб, ний кого ще… ебем?! А?!

    Това му казал. Хиляди извинения за грозната дума, която ми се наложи да употребя за автентичност. Така се изразил нашият „авторитетен учен“. Няма да кажа кой е той. Знам кой е, но не ща да споменавам името му. Гнусно ми е…

    Това е положението в нашата наука, такъв „дух“ витае из наште „академии“. Млъквам. Нямам повече думи. Пълна мизерия… нравствена мезирия, упадък, простотия… както и навсякъде другаде… какво повече да каже човек?

    Затуй моят съвет към Вас е: бягайте от България! Вървете да търсите шанса си в науката някъде по света, в Европа, в Америка, от тази нашенска клоака бягайте. Непростимо е, ако имате талант, да се погубвате тук. Както сторихме ний, от по-старото поколение…

    Желая Ви успех!

  7. „Способен човек няма как да пробие в тази “месомелачка”.
    Значи, според вас, няма достоен човек защитил досега докторат? Така ли е, или не е така?

    • Не знам, Вие знаете, кажете Вие 🙂 Пък и зависи какво в нашенски условия разбираме под „достойнство“. Прочее, казано е „способен“, не „достоен“. Човек може да е способен на много работи, примерно, на… недостойнство 🙂

      • Без увъртане, моля. Според вас честно и достойно заслужил докторската титла човек досега в Бг няма ли? Да или не?

      • Да, има – като изключение, потвърждаващо правилото. Друг въпрос към мен имате ли?!

    • „Черно-бяла“ е неполовинчатата и принципна позиция. Запомнете това от мен. Увъртанията, половинчатостите и лъжите са съвсем цветни и пъстри 🙂

  8. Без да искам да ви засегна, философите сте най-големите майстори на увъртането. Запомнете това от мен. 🙂

    • Ний, философите, имаме право да правим всичко, понеже сме най-свободни духове 🙂 И сме майстори на много неща… когато философ „увърта“, то такова нещо се нарича „диалектика“; това изкуство е за избрани и затова смисълът му е трудно постижим от обикновения простосмъртен 🙂

  9. 1. Не всяко увъртане е диалектика.
    2. Не всеки, който говори неясно, е мъдрец.
    3. Всеки има право да прави всичко (дискурсивно). Не само философите.

    Три факта.

    • 1.Говорехме за „философското увъртане“, не за всяко… 🙂
      2.Не всичко, което на кякои хора им изглежда неясно, е наистина такова, е наистина неясно; възможно е те просто да не разбират… 🙂 или да не са се потрудили да разберат… 🙂
      3.Всеки има право да мисли, но не всички го умеят. Оня, който умее да мисли, е философ… 🙂
      Три истини. Фактът не е истина. Фактът си е просто факт… 🙂

  10. Много човечета!
    Всъщност всяко увъртане означава липса на достатъчно съдържание. Нещата трябва да се казват по ясен, конкретен, стегнат начин. Увъртане = ала бала.
    С точка 2 съм съгласен напълно.
    Това, дето който умее да мисли, бил философ, го казва, да отбележим, ФИЛОСОФ. Тоест, минутка за самореклама. Не се брои за обективно. Не важи. Аз мога да мисля, но не съм философ. Факт.

    • Философите са общопризнати за майстори в мисленето. Не е самореклама. Не е самореклама ако, да речем, обущарите почнат да твърдят, че са добри в правенето на обуща. Ами добри са в тоя занаят, какво има да се спори и отрича?! Същото е положението при философите, които просто са специалисти в сферата на мисълта. Този е техният занаят. А че тоя или оня могъл да мисли, но не бил философ, е напълно вярно, но тук става дума за качество или ниво на мисленето. Не всяко мислене е мислене в същинския смисъл на думата. Истинското и същинското мислене е философското, понеже успява да постигне автентичния смисъл. А иначе всички мислят. Повечето мислят как да се наядат. Или напият. Това не е мислене. Има много умствени активности, наподобяващи мисленето, но не заслужават да се определят като мислене в истинския смисъл. То е като пеенето и рисуването. И аз мога да пея и да рисувам, но, разбира се, съвсем нямам претенцията да съм певец, музикант или художник. Това, което са музикантът и художникът в сферата на музиката и на рисуването, същото е философът в сферата на мисълта. Драскачи като мен в областта на рисуването да претендират, че могат да съперничат на художниците, е тъпа идея…

      • Въобще истински мислещият човек е същинска рядкост. Същинско чудо е автентично мислещият човек! Празник е да срещнеш такъв човек. И мислещият човек е огромно богатство за човечеството. Трябва да ценим тия хора. Ако ценим мисълта, ако знаем какво е мисълта, ще ги ценим, иначе няма да ги ценим и ще се перчим всички, че и ний, представете си, сме били умеели да мислим…

  11. Ами не. Не можете да поставяте такива рамки – „качествено могат да мислят само философите“. А че мислещият човек е рядкост, за това сте напълно прав. Но то няма връзка с това дали е философ, или не. И аз не съм имал предвид мисленето за това как да се наядеш или напиеш, затова, моля, не ми приписвайте такива намерения. И двамата говорим за качествено мислене.

    Отново въпросче: Според вас има ли хора, които мислят качествено, и не са философи?

    • Сигур има 🙂 Както има и хора, които могат сами да си зашият скъсаните обуща, без да им се налага да ходят при обущар 🙂 Качествено да си ги зашият, говоря. Може да има и хора, които умеят сносно да рисуват, без да са художници. Има и хубаво („качествено“) пеещи хора, без да са непременно певци. Но има и нещо друго, за което до този момент специално не стана дума. Както за всяко нещо, така и за мисленето се иска талант. Налице ли е талант за мислене, такъв човек непременно ще стане философ. Или учен, който умее да гледа и философски на нещата. Не знам дали Ви е известно, но най-големи учени са били и философски мислещи хора. Има някакви нива на мисленето и прозрението. Най-висшето такова ниво е философското. Но не ме разбирайте погрешно. Не съм казал, че всеки, който се смята или се величае за философ, умее да мисли философски. Разбира се, без особено значение в това отношение е дипломата за философ. Същинското мислене в неговия екстремен потенциал и проникваща сила е мисленето на философския гений. Такъв като Кант или Хайдегер примерно. Прочетете нещо от тях, за да видите що е мислене в неговата пълноценна форма и смисъл. Прочее, от Хайдегер публикувахме няколко ценни текста в списание ИДЕИ. Който иска да разбере що е мислене, да заповяда да изчете тия текстове…

  12. Не, г-н Грънчаров. Качественото мислене не е професионална територия на философите. Недейте с тази високомерна нагласа. Наивно е.
    А вече ако употребявате понятието „философ“ в смисъл на „философски мислещи хора“, тогава вече понятието става толкова широко, че изгубва всякакъв смисъл. Сиреч, става безсмислено. Като твърде много философски писания.
    Кант да, но Хайдегер не ми го хвалете, защото току-виж сте казали и добра дума за Дерида и за Ролан Барт, което вече ще е пълна излагация. Че току-виж сте похвалили и Фуко, като сте почнали. 😦

    • Поставяте интересни проблеми. Ще се опитам накратко да Ви отговоря подобаващо.

      Не става дума за някакво хипотетично философско високомерие, нито пък за също такава философска наивност. Да приписваме на нечии субективни особености това общопризнато на философията превъзходство в сферата на чистото – същинското – е недопустимо по елементарността си отклоняване от същността на проблема. Но за хората, които съществуват и мислят в рамките на научно-разсъдъчната парадигма, наистина е много трудно да схванат и признаят това действително превъзходство на философското мислене пред всяко друго. А да бъде убеден един човек в това, особено пък ако отвсякъде прозира нежеланието му, е изключително трудно. Но ще поясня поне най-важното.

      Истинският, същинският „философски мислещ човек“ е тъкмо философът; няма кой друг да е. Кой именно е философ и как даден човек бива посвещаван в тайнствата на философията е друг въпрос; ако се интересувате да разберете, бихте могли да се обърнете към моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия), която излезе от печат преди 3 години.

      Много често става така, че понеже за много хора е непосилно това по-високо ниво на мислене и разбиране на смисъла – а философията наистина е най-високото възможно, посилно за човека, ниво на осмисляне и разбиране! – такива хора, за да постигнат някакъв мним реванш, са склонни да обявяват философските твърдения за „безсмислици“, което, простете, е твърде глупаво. Онова, което ни изглежда „безсмислица“, е твърде възможно да не е такова, а само на нас да ни се струва така; следователно, проблемът е наш. Не можем нашите собствени кусури и своята непълноценност в сферата на мисълта да я прехвърляме върху философията, която именно е пазителка на посилния за човека смисъл. Оня човек, мисленето на когото притежава този недъг – именно, не разбира, не съумява да настрои душата си така, че тя да почне да се овладява от така възвишения смисъл на философските твърдения – би следвало да е много предпазлив да изказва някакво свое висомерно самомнение, защото нищо друго не стои зад така лековатото обявяване на философските твърдения за „безсмислици“.

      Много хора, навъртащи се в тази хуманитарна сфера на познанието, имат претенцията, че нещичко поназнайват по философия, но това съвсем не ги прави философски мислещи, камо ли пък философски мислители, каквито са философите. Тъй че да кажете „Хайдегер не ми го хвалете“ е проява просто на субективен каприз, който няма никакво значение, ако се изходи от същината на проблемите. Всички имена, които са останали или ще останат във философията, имат своята оригинална значимост, а всичките те придават онава така възвишено битие на философските идеи, до което малцина ще се докоснат, а пък мнозинството, уви, просто няма духовния и личностен потенциал, за да пистигне причастност към тях. Но всеки несамонадеян и кух човек, който пристъпи към философията с благоговение, както се пристъпва в храм, може да се причасти към нейните богатства, да получи нещо безценно от тях. Останалите, които са неспособни на този подвиг на мисълта и духа на човека, или пък сами са се отказали от него, ще стоят подобно на лисиците под твърде високото за тях грозде и ще повтарят в захлас и в самолюбуване: „Ох, моля ви се, та това грозде съвсем не е сладко, напротив, то е кисело, то е от кисело по кисело!“.

      Запомнете от мен – понеже съм забелязал, че душата Ви изпитва невероятна жажда и влечение към духовните неща, затова Ви го казвам, иначе просто нямаше да има смисъл – та запомнете от мен поне това: най-сладкото нещо на този свят са именно философските идеи! Просто човек трябва да усети тази сладост – за да я признае. Е, трябва да се покатери и да си откъсне поне зрънце от тях; усетил неземната им сладост, подобна на Божествената амброзия, напитката на древните богове, той ще признае, че няма нищо по-сладко и тук, на земята. Философията именно е Божественото, но такова, каквото е по силите на човека.

      Но на свободния, а не окования от веригите на научната парадигма човек…

      • Недейте говори тъй презрително за „научно-разсъдъчната парадигма“. Благодарение на нея можете да правите всичко, което правите. ВСИЧКО. Компютри, интернет, книги, печатно слово, телевизия, облекло, лекарства (за бога!), електричество и пр. и пр. и пр. – ВСИЧКО това е продукт на „научно-разсъдъчната парадигма“. Жалко е, че не го оценявате, но всъщност 99% от хората са така.

        Разберете, че не всичко, което звучи като безсмислица, е непременно висока философска мисъл! Може да е просто безсмислица (с което НЯМАМ предвид вас, нали разбирате?). Отново ще ви припомня древната китайска мъдрост: „Не всеки, който говори неясно, е мъдрец“. Типичен пример: Жак Дерида. Прекарал съм много време над текстовете му. Човекът просто НЯМА какво да каже, но успява да го каже заплетено.

        Човек (в случая аз) и сам може да прецени с кои мислители да е съгласен и с кои – не. Кои философи да уважава и кои – не. Интересува ли ви от кои мислители се възхищавам? Ръсел; Спиноза; Фройд; Хюм; Епикур; Волтер; Айнщайн; Ератостен; Денет, Сейгън и пр. и пр. и пр.

        Колкото до това как се пристъпя в храм, когато аз – в извънредно редки случаи – влизам в църква, у мен няма никакво благоговение, защото, както вече знаете, съм НЕВЯРВАЩ. Врилизам в храма с чисто любопитство и интерес да разгледам стенописите и пр. Уважавам ли правото на другите да благоговеят? Да. Уважавам ли самото благоговение? Не.

        Относно жаждата на душата ми за духовни неща, нямам представа какво имате предвид с това. Ако имате предвид жажда за знания, за интелектуално развитие, за четене и за интересни размисли, за литература – ДА. Но ако имате предвид нещо свръхестествено като бог например – Не. Аз съм това, което на английски се нарича Secular humanist.

        Поздрави

      • Ще отговоря скоро и непременно, за жалост, в последните дни не намирам време да сторя това… Интересни проблеми поставяте…

      • Да Ви напиша все пак нещичко, въпреки дефицита от време. То пък на това външно основание имам шанс да придобия най-важната за философа добродетел: краткостта! 🙂

        Не всичко може да ни даде „научно-разсъдъчната парадигма“. Примерно, тази парадигма не може да Ви даде, да речем, любов. Секс може, но любов не може. Опитайте да се влюбите по „научно-разсъдъчен“ начин. Най-висшето, до което достига оня, който иска да прави любов научно-разсъдъчно, е да прави любов със себе си, именно, да мастурбира. Любовта не се прави, тя се ражда. А такива неща, които имат собствен живот и се раждат, са извън сферата на научно-разсъдъчната и техническа парадигма. Ето точно тия неща – а те, впрочем, са най-важните! – са извън сферата на научно-разсъдъчната парадигма. Науката никога няма да постигне тайнството на живота, вярата, духа, свободата, истината, любовта. Това, запомнете от мен, са най-великите тайнства. Опитайте да обясните какво е любов „научно-разсъдъчно“, използвайки понятия на научната парадигма. Няма да успеете изобщо. Науката бяга от тия тайнства. Те са неподатливи за нея. Това съвсем, съвсем не е случайно.

        Тъй че да се самоласкаете и да изпадате в самохвалства, а именно, че, бидейки невярващ, сте постигнали не знам какво си, примерно, сте се извисили дотам, че сте докоснали шлифера на… Бойко Борисов, е компенсация на екзистенциалната и духовната празнота, която зее в душите на безбожника, на скептика, на предоверилия се на науката, на оня, който е оковал духа си в оковите, в прокрустовото ложе на самозабравилия се претенциозен разсъдък. Умът е нещо безкрайно важно, съвсем не го подценявам, същото може да се каже за науката, тя е нещо велико, но съвсем не е най-великото. Ако пък допуснем науката да ни стане тиранин, т.е. да изпаднем в някакво научно суеверие и догматизъм на почвата на науката, това означава, че сме допуснали да ни се случи най-лошото: загубили сме свободата си. Сами сме се лишили от нея. Не зная дали си давате сметка колко лошо и коварно, пък и съдбовно е това. То е същото някоя птица да си отреже или загуби крилата.

        Духът са крилата на човека. Без крила човекът става червей. Нищо че тоя червей си мисли, че е „научен“ или не знам си какъв друг червей…

      • Прочее, едно важно допълнение: комунизмът, най-голямото и диво, направо патологично варварство в историята, каквото човечеството изобщо познава, е плод на „научно-разсъдъчната парадигма“, е плод и изобретение на самозабравилия се ум. Комунизмът изобрети разсъдъчни правила, с които се опита да окове и да умъртви живота и да смаже порива към свобода. Затова именно комунистите избиха толкова милиони човешки същества.

        Комунизмът също е един вид научна и разсъдъчна „религия“, като „богът“ на тази религия е именно суетният и не признаващ никакви духовни ограничения позитивен ум. Ако триумфалното шествие на науката и техниката не бъде удържано от някакви нравствени , духовни и при това ирационални норми и ценности, които са извън тяхната сфера, ще настъпи най-мрачната епоха в историята на човечеството, вещаеща неговия край. Това, което ни държи в сферата на човешкото и ни прави човеци, е именно „нещото“, което науката никога няма да проумее и признае; а науката иска да ни вижда роботи и машини, не човеци като духовни и нравствени, сиреч, свободни същества.

  13. Здравейте. Оценявам това, че въпреки заетостта си, ми отговаряте.

    С повечето от нещата, които пишете, съм почти съгласен. Никога не съм твърдял, че „научно-разсъдъчната парадигма“ може да ни даде ВСИЧКО. Погледнете пак текста ми и ще видите, че не правя такова твърдение. Естествено, че имаме нужда и от други неща. (Колкото за любовта, науката не може да я даде, но я обяснява повече от добре – няма да влизам в генетични и биохимичти подробности. Само ще кажа, че тя, любовта, е продукт на необходимостта от размножаване, колкото и непоетично да ви звучи. Науката доста добре обяснява живота и вярата. Колкото до духа, нямам представа какво имате предвид. Според мен, както няма да се изненадате да чуете, дух има само в метафоричен смисъл).

    За едно нещо трябва да протестирам остро: никога не съм изпадал в „самохвалството“ да твърдя, че „бидейки невярващ, съм постигнал не знам какво си“. Самото неверие не постига кой знае колко. За постигне нещо човек, трябва да учи, да се развива, да работи, да мисли и пр. и пр. Невярването, за МЕН, просто е един необходим опорен камък. Така че не ме разбирайте погрешно, моля.

    Не знам доколко ще ми повярвате, но у мен няма „екзистенциална и духовна празнота“, както я наричате, уверявам ви. Аз имам достатъчно интелектуални, естетични и пр. стремления, които правят живота ми пълен и удовлетворителен – въпреки, че описанието ви „безбожник и скептик“ напълно ми прилягат. Предполагам, в течение на разговора ни, вече сте се убедили, че безбожникът не е някакъв звяр, за който само яденето и пиенето имат значение. Надявам се, че не ви правя впечатление на такъв човек.

    И последно, не се опасявайте от научно суеверие и догматизъм. Когато се появат суеверието и догматизмът, науката изчезва. Тя е несъвместима с тях.

    Поздрави

    • Интересни проблеми поставяте отново. Пък и забелязвам някои новости, които съм пропуснал. Аз лично до този момент не знаех за задоволително научно обяснение на любовта – на нейната същност, идея, истина, смисъл. А уж съм се занимавал твърде много с психология, която като наука е най-близо до тия проблеми. Нито една научна теория за любовта мен лично не може да ме задоволи. Щото ако ме задоволи, то би означавало да ме задоволява ходенето с патерици – вместо с крака.

      Вие давате едно потресаващо научно предположение за същността на любовта, именно, че била „продукт на необходимостта от размножаване“, от което, предполагам, силно ще се впечатлят най-вече многодетните цигани от кв. Столипиново, които, излиза, са най-великите „любовници“! Прочее, загадката на любовта е толкова грандиозна, че даже великият Кант пише една нелепица: че тя била продукт на необходимостта от „взаимно-изгодна употреба на половите органи“. На моменти даже велики мислители като него са се отдавали на научното словоблудство и, респективно, са изричали нелепости като горната.

      Какво на Вас лично Ви дава неверието аз не мога със сигурност да знам, но мога само да се досещам, да предполагам. Щом неверието Ви задоволява, живейте си с него. Аз лично съм се отказал от него, щото то на мен нищо не може да ми даде. Не ми трябва такъв „опорен камък“, както наричате невярата в Бога, щото оценявам това неверие като патерица, която пречи на ходенето, стига човек да е със здрави крака. Когато чове усети силата на краката си, той прохожда, и не са му нужни нито проходилки, нито патерици. Възможно е някои обаче да предпочитат цял живот да се движат с научни патерици, нищо че са със здрави крака – за по-голяма сигурност, види се.

      Като стана дума за тия „научни патерици“, се сещам за метафората на Шопенхауер: някой да обезумее дотам, че да си отреже краката – само и само да може да ходи с патерици. За краткост няма да разяснявам тази метафора. Аз пък познавам един учен, който, за да подчертае учеността си, още на млади години взе да носи очила без диоптър – щото според него учен и ученост без очила не можело да има. Не измислям, това е действителен случай.

      А проблемът за това как живее и в какво все пак вярва безбожникът и скептикът е изключително интересен. Аз съвсем не смятам, че всички безбожници са скотове, напротив, огромната част от тях също са хора, вярно, объркани, невникнали докрай в смисъла на живота си, страдащи, търсещи пътя и прочие – каквито сме всички ние, вярващи и невярващи. За мен обаче са най-ужасни и клети хората, които заради някаква догма – без значение каква, религиозна или атеистично-научна – вече не познават онова, което именно ни прави човеци, а именно търсенето на смисъла и на пътя, лутането, безпокойствата, съмненията, порива към истината и прочие. Научният догматик, който вече „знае всичко“, сиреч, втълпил си е, че нищо повече не може да узнае, е духовен мъртвец; такъв духовен мъртвец е и догматично вярващия човек, чиято вяра е мъртва или книжна. А вярата по начало е нещо най-живо – и тя не знае спокойствието, самодоволството, „пълната убеденост“, безкритичността, отказа от търсене. Такива хора, за жалост, няма да преживеят сладката мъка и горчилката на вечното безпокойство, те няма да познаят възвишаващия духа унес от неведомостта и непонятността на битието. Тъй че недогматичният невярващ е човек, намиращ се на път – каквито сме и ние, търсещите своята съкровена вяра в Бога. Когато обаче всички съмнения угаснат, душата на такъв човек вече е мъртва, е душа на духовен мъртвец. Това е кошмарът, от който трябва най-много да се пазим…

      От казаното произлиза, че съвсем не отговарят на истината Вашите думи, че „когато се появат суеверието и догматизмът, науката изчезва“. Какво представляват научно-разсъдъчното суеверие и научно-разсъдъчния догматизъм е проблем, който Вие трябва да решите сам. Ако не съзнавате такъв проблем, нищо чудно да излезе, че Вие самият сте станали неволна жертва на тия пороци.

      За да започне да се пази човек от нещо трябва като начало поне да заподозре, че е застрашен от него…

  14. Чудно ми е как ще обясните факта, че аз съм неверник, и същевременно с това щастлив и удовлетворен човек. Нито се лутам, нито съм объркан, нито страдам поради неверието си.

    Радва ме да прочета, че оставяте всеки да бъде според избора си – вярващ, или невярващ. Но нали няма да кажете сега, че неверниците ще бъдат наказани с нещо, нали? Примерно с вечни мъки или нещо такова? Щото ако го кажете такова нещо и не възроптаете срещу него, казвате сбогом на всичките си морални претенции.

    • Разговорът ни започва да ми става все по-интересен и смислен; по тази причина тази сутрин зарязвам всичко друго и сядам да Ви отговарям.

      Отговарям на първия Ви въпрос така: това, че сте неверник, но че не чувствате нито обърканост, нито страдание, а, напротив, се чувствате щастлив човек, в някакъв смисъл е прекрасно. „Лутането“ обаче, всъщност, е търсенето, и все пак нека бъдем честни: да си човек и да не търсиш, не е все пак кой знае колко добре. Ала да се чувства човек един вид безпроблемно, и то по най-съществените въпроси, сиреч, да си въобразява, че е дал вечни и окончателни отговори на тия въпроси, съвсем не е толкова добре – колкото изглежда на пръв поглед. Спокойствието, безпроблемността, илюзията за необърканост, едва ли могат да са добродетели на един дух, особено ако човек се намира в по-ранни етапи на живота си, т.е., ако е по-млад. Младостта е време на кипеж на всички жизнени сили, в това число и на духовните. Да сложи човек под похлупак този кипеж на своите сили е рискована работа, понеже по незабележим начин може да се натрупа огромна енергия, която в един момент да застраши самата структура на личността, т.е. да доведе до непълноценно изявила се личност.

    • Понеже спря за миг тока и беше погубен голям текст, ще пускам написаното на по-малки порции. Прочее, поставяте много интересни проблеми и имам чувството, че някак напредваме в решаването на въпросите, пък и, изглежда, разговорът ни може да бъде от полза и за двамата – пък и за други хора, които се задълбочат в четене и премисляне на изреченото.

      Продължавам разсъждението си. Та това, което е благотворно, и то не само по времето на младостта, а и на целия живот, е свободата. А свободата предполага търсене, незадоволства, безпокойства, неувереност; не може човек да изконсумира свободата си веднъж завинаги и после преспокойно да си пребивава в състояние на пълна безпроблемност, напротив, ако си свободен, трябва да чувстваш свободата си постоянно, във всеки момент. Следователно автентично свободният човек няма как да даде окончателни отговори на най-съдбовните въпроси, защото ако ги даде и се примири, то духа на такъв човек е започнал да умира, да се вкочинява. В никакъв случай нямаме право да допускаме това: да задушим, да потиснем, да погубим духа, който напира в гърдите ни. А духът е вечно безпокойство, вечно търсене, вечна неудовлетвореност.

      На мен именно ми си струва, че догматизмът от всякакъв вид и род е решителен отказ от свободата. Недейте да свързвате думата „догматизъм“ само със сляпото следване на догмите на вярата; прочее, догматичната вяра, ако заслужава да се нарече вяра, е вече погубена, съсухрена, дори умряла вяра. Но има много други догми, които могат да погубят духа на човека, давайки му някаква мнима и фалшива увереност, някакво кухо самодоволство от себе си. Оня, който сметне, че е решил „твърдо“ и „несъмнено“ всички въпроси, особено пък най-коварните и съдбовните, е просто приспал духа си, хайде, да не казваме, че го е задушил, а само го е приспал. Със спящ дух, с оковано в догми съзнание човек няма право да се смята за свободен; а духът е самата свобода, той е порива към свободата и истината; как да сме свободни, когато тъкмо от търсенето на истината сме се отказали, а пък добре знаем, че тъкмо истината ще ни направи свободни, по думите на Христос?!

    • Затова, стараейки се да бъде пределно честен към Вас, ще си позволя да Ви посъветвам: не се радвайте, че чувствате някаква безметежност на духа, давана Ви от съзнанието, че неверието Ви носи някакво спокойствие, някакъв мир и умиротвореност! Има голяма опасност да се окаже, че неверието Ви само временно е приспало крещящата нужда да търсите истината по тия, повтарям, съдбовни въпроси. Защото, примерно, дали няма в крайна сметка, че сляпото, нерефлексирано неверие, в което духът Ви се е озовал, е просто проява на догматичен сън на душата – и същевременно бягство от най-проклетите въпроси?! Трябва да знаете и това, че нашата човешка участ на тази земя е вечно да търсим, никога да не се самозалъгваме, че всичко е ясно, постоянно да рушим всички догми, които приспиват духа ни – защото тъкмо свободният човешки дух е най-нежелан гостенин на тази земя. И затова по-„земните“ хора не правят нищо друго, освен да пъдят безпокойствата, които свободният дух носи, така да приспиват разума и душата си, белким се озоват на някакъв оазис, на някакъв остров на блажените, където всички въпроси са решени – и ни остава само да се радваме на живота. За жалост – или за щастие – тази химера е непостижима; автентично живеещият човек е вечно търсещият истината човек. Тоест, човекът с бодър и кипящ от енергия, търсещ, изследователски дух. Трябва да знаем и това, че духът на много хора умира много по-рано от „истинската“ им смърт, макар че е твърде спорно коя именно смърт е „истински истинска“, и коя е по-малко истинска…

      Та имам чувството, че духът Ви е попаднал в капана на догматичното неверие, а също, по парадоксален начин, и на сляпата вяра в това, че науката, преставете си, всичко е обяснила, а пък ще обясни един ден дори и необяснимото! Науката, сиреч, разсъдъкът, не суеверието и не сляпата вяра, е извора на модерната склонност към приспиване на духа и изпадането му в някакво догматично самодоволство на почвата на… вярата във всемогъществото на самата наука. От вярата, от проблема за вярата, от нуждата ни да вярваме, но също и от нейното коварство, човек не може да избяга или да се скрие. Човекът е същество, прокълнато да вярва. Аз на друго място вече Ви казах, че т.н. неверие също е вяра, но в съвсем други неща; вярвам, че не вярвам; вярвам във всемогъществото на науката; вяра в абстрактното добро; вяра в „човека като бог“; претенциозната и куха вяра „в самия себе си“, с която мнозина несмислени хора постоянно парадират, без обаче да положат и минимално усилие да разберат какво всъщност казват. Прочее, има уверености от всякакъв род, които не заслужават името „вяра“. „Вярвам, че мога да живея без да вярвам, че вяра не ми е нужна“ е едно прекалено абсурдистко изказване; защото пределно мощната в духовно отношение вяра е тъкмо вярата в Бога…

    • Също така има голямо значение в това в какъв именно Бог вярваме – защото много недоразумения произлизат от това, че толкова много хора съвсем не са си уяснили какво, прочее, е Бог, и също, не по-малко важно: какъв именно е Бог в християнската представа, т.е. какъв Бог е Христос. Християнството в неговия автентичен дух е религия на модерно мислещия човек, с чиито представи, без да си дават сметка за това, живеят и огромната част от ония, които наричат себе си „атеисти“ или „неверници“ и „безбожници“. Ще се опитам да Ви обясня защо е така. Така ще отговоря на последното Ви питане: „Но нали няма да кажете сега, че неверниците ще бъдат наказани с нещо, нали?“…

      Величието на Христовата религия е в това, че Христос ни дава една завършена религия на свободата. В представите на тази – аз бих си позволил да я нарека дори така – универсална човешка религия живеят всички модерни хора, защото духът на човека в историята се е рафинирал дотам, че именно свободата да стане оня стожер, около който всичко се върти. Накратко казано, Христос, бидейки сам и човек, т.е. бидейки богочовек, ни е дал най-човечната и свободолюбива религия, в която самият Бог, бидейки и човек, държи на автентично човешката позиция. Християнският Бог разбира и обича човека, той вярва в способността на човека да решава сам, т.е. да бъде свободен – и с достойнство да носи тежкия товар, тежкото бреме на свободата. Христос, вярвайки в човека – ние, хората, би следвало да вярваме в Своя Велик Създател, докато той, Създателят, предполагам, вярва в своето Велико Божествено Създание, наречено човек! – му е дал суверенното право да избира сам. Тъй че християнският Бог, давайки ни свобода, е така великодушен, че ни е дал и начинът да се самонаказваме, дал ни е нещото, благодарение на което нашият собствен „самосъд“ тече постоянно в недрата, в дълбините ни. И това нещо се нарича съвест. Няма по-голямо наказание от терзанията на нашата съвест, от това наказание не могат да избягат и най-големите престъпници, убийци и прочие: прочетете романа „Престъпление и наказание“ на руския сърцевед Достоевский за да разберете за какви терзания става дума. Героят на този велик роман, Разколников, като Вас вярва в абстрактното добро и в абстрактния човек. И на науката вярва като Вас. Вие много си приличате. Разколников е един прекрасен, но заблуден човек, който дръзва да наруши светостта на Божиите тайнства, едно от които е заповедта: „Не убивай!“. По разсъдъчни съображения той убива – и после сам наказва и терзае себе си така, че за него никакви други наказания не се страшни. Даже и Божиите такива. А Бог, прочее, е милостив. Божието великодушие е извън, е трансцендентно на всякакви човешки представи за великодушие, защото Бог обича своето любимо съзнание. Ние, хората, сме най-великото създание на Своя Велик Създател – ние сме също така, бидейки свободни, и достойни за величието на Създателя си.

      Тъй че аз нямам правото никой да плаша, че щял да бъде наказан и че щяло било да му бъде търсена сметка за това как живял и как бил мислил тоя или оня човек. Щом аз, дребния и овладян от човешки страсти човек съм способен на такова великодушие, представяте ли си с какъв грандиозен потенциал е Божието великодушие? А приказките за „ад“ и „рай“ са чудесни приказки за децата и за наивниците, за немислещите: адът и раят са вътре в нас, всеки от нас носи в гърдите собствения си ад или рай. А най-„приятни“, предполагам, са собствените пламъци на собствения ни казан…

    • Тъй че външната принуда или натиск за един или друг избор на човека наистина, както сам сте забелязал, са в противоречие със самата идея за свобода. Човекът не може да бъде натискан, принуждаван, съблазняван или шантажиран да бъде такъв или онакъв; това сам да решава какъв да бъде, как да мисли и как да живее си е негово неотнимаемо суверенно право. Това, че Вие, неверникът, предполагам, ще се съгласите с тия думи на един философски апологет на християнската религия и вяра като мен показва само едно: че и двамата живеем с все едни и същи християнски представи, само дето при Вас тия представи са се откъснали от корена си. Но и за това не мога да Ви упреквам: така е станало при Вас, и ако Вие лично усетите нещо нередно, сам можете да го поправите. Тук никой не може да Ви се меси, дори и самият Бог, както забелязвате, Ви оставя съвсем свободно да живеете, да решавате, да се раздирате от съмнения, да се радвате на живота си, да се чувствате преизпълнен с вярата, властта и пълната отговорност пред живота си. Прочее, самият факт, че разговаряте с мен по тия въпроси показва, че по непонятен за Вас лично начин душата Ви в дълбините си изпитва съмнения и безпокойства, нищо че на съзнателно ниво Вие си мислите, че проблеми с Вашето неверие няма и прочие. Да спра дотук, че днес наистина се разпрострях повече; дано имате търпение да изчетете думите ми. Не ща да Ви поучавам или назидавам, просто написах как аз мисля, как аз виждам нещата.

      Благодаря за търпението! Ако има нещо друго да питате или кажете, на Ваше разположение съм…

  15. Здравейте!
    След час заминавам на палеонтологическа експедиция, затова ще ви отговоря накратко, засега.
    За кипежа и търсенето съм съгласен с вас. Когато казах, че не се лутам, аз нямах предвид, че не искам да се развивам, или че не търся отговори. Напротив. Но за мен развитието и търсенето са целенасочени неща и поне аз не ги определям като лутане. Въпрос на терминология 🙂
    Не знам доколко напредваме към решаване на въпросите, но разговорът със сигурност може да бъде полезен на четящи хора, съгласен съм.
    Едно от нещата, по които си приличаме с вас, е любовта към свободата. Виж, по това нямаме противоречия. Както и по това, че постоянното търсене е неизбежен придружител на човекът със свободен дух. Прав сте – този, който реши, че е постигнал всички необходими отговори, вече не се развива и става интелектуално ленив и скучен човек. Аз например никога няма да съм такъв, защото са ми интересни хиляди и хиляди неща, искама да знам хиляди отговори, които не мога да знам, засега, и се стремя да постигам знанието, което е постижимо при сегашния напредък на човечеството.
    По-голямата част от тези познания се дават от наугата. МНОГО ВАЖНО УТОЧНЕНИЕ: в науката „твърдо“ и „нъсемнено“ обяснение на нещата не съществува!!! Просто няма. Това не е в естеството на науката! Там ВСИЧКО полдежи на съмнение и промяна. Всичко. И това е най-ценното качество на науката – желанието да се поправят грешките. Естествено, намират се и учени-догматици, но в момента в който един учен стане догматик, той предава идеалите на науката и се превръща в отстъпник, макар и неосъзнат. Човешки слабости, какво да се прави…
    Моля, забележете, че самият аз не съм учен в смисъл scientist. Тоест, не защитавам нещо СВОЕ. Както вече съм ви казвал, занимавам се с хуманитаристика. Просто сърцето ми е в науката. Сбъркал съм, така да се каже, призванието си 🙂
    Неверието не ми носи нищо! Много е важно за мен да разберете това. Нито спокойствие, нито мир, нито нищо! Не знам как да ви го обясня. Неверието не е активна позиция. Не е твърдение на нещо. Например аз НЕ ТВЪРДЯ, че бог не съществува. Нали разбирате? Просто не вярвам. Защо не вярвам? Само по една-единствена причина: нямам основания да вярвам. В момента, в който се появят доказателства, веднага ще повярвам. С една дума – не вярвам в никакъв бог, но допускам възможността (макар и минимална) да греша. Ето по тази причина неверието ми не е сляпо. Не е догматично. Готов съм да го променя, ако има основания за това.
    Нека напомним, че става дума за неверие в БОГ. Иначе аз вярвам в много неща – в повечето неща, в които и вие вярвате. Например аз вярвам в доброто, в любовта, в солидарността между хората, в морала… мога да продължа да изброявам.
    По последната част от поста ви обаче явно няма да постигнем съгласие – там вижданията ни се различават твърде много. Не виждам как мога да приема, че християнството е религия на свободата, след като основният принцип, постулиран от самия бог, е: „Имаш СВОБОДЕН избор: или вярваш в мен, обичаш ме и отиваш в рая, или не вярваш в мен, не ме обичаш и отиваш на вечни изтезания“. Не, господин Грънчаров. Кръвта ми кипва от възмущение само като си помисля за тази наредба. Няма разлика между нея и думите на произволно избран мафиот: „Имаш СВОБОДЕН избор – или ми даваш 1000 лева и ще те пазя, или не ми даваш нищо и ще ти начупя ръцете и краката“.
    След като ви казах в какво вярвам, нека ви кажа и какво мразя: диктатурата, комунизма, цензурата, насилието, ограничаването на свободата, жестокостта.
    И накрая, радвам се, че си приличаме по едно – омразата към комунизма и диктатурата. Това поне ни сближава.

    Поздрави

  16. Да напишеш подобна дисертация е доста сложно. Особено ако искаш да я направиш перфектна и да разучиш всичко необходимо, за да бъде на сто процента вярна информацията. Но у нас всичко става доста по-лесно и благодарение на близки и роднини и с пари всичко се получава.Благодаря ви за интересната тема, която спокойно може да има и продължение.Определено имаме нужда образователната ни система да стане малко по изискваща.

  17. Някой прочете и новия ЗВО след поправките. Парии презрени, без дискусии, без мнение – малки съвети, бързи процедури без китерии. Няма връщане назад. търговците влязоха в храма и се устроиха. Бог да пази България

  18. Случайно попаднах на темата, докато търсих указания за писането на дисертации. Моето мнение по някои от поставените въпроси е следното:

    В Wikipedia е казано, че науката „философия“ се занимава и със самото мислене. Предполагам начина на мислене, а не какво да се мисли. Следователно:

    1) Философите мислят „най-добре“, защото бидейки наука, философията е над битовото ниво на мислене и издига мисленето на друго „научно“ ниво. Самото мислене е една от целите на философията, а не нейно средство, както е при другите науки.

    2) Не беше редно да се намесват политически въпроси и строеве, защото те казват какво да се мисли. Всички политически строеве, догми и т.н. имат своите „теореми“. Това ги прави автоматично „лоши“.,:!?

    Аз не съм специалист нито по философия, нито по политика и мнението ми е на обикновен човек.
    А че винаги има лоши примери, така е! Добре е обаче да се държат по контрол.

  19. ТРИ ГОДИНИ за една дисертация??? За една година ще я разработя и ще я науча наизуст с точките, тиретата и запетайките. А другите две години ще употребя за проучване на „научният“ принос и трудове на опонентите. Ще ги изям с парцалите… СЪВЕТ КЪМ ДОКТОРАНТИ БЕЗ ПРОТЕКЦИИ: ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ ШАНСОВЕТЕ ВИ ДА ПРЕМИНЕТЕ ПРЕЗ ТАКЪВ ШЛЮЗ – ШЛЮЗЪТ НА ТЪПОУМИЕТО СА МАЛКИ, ОСВЕН АКО НЕ СТЕ ГЕНИЙ,ТО ТОГАВА ВИ ОСТАВА ВАРИАНТЪТ ТЕРМОПИЛИ. ПОКАЖЕТЕ НА ОПОНЕНТИТЕ УСМИВКА С ОГОЛЕНИТЕ СИ ЗЪБИ НА ТИГЪР. И ДА МИ ПОВЯРВАТЕ И ДА НЕ МИ ПОВЯРВАТЕ, НЯМА ПО-УНИЗИТЕЛНО ПОЛОЖЕНИЕ, КОГАТО В ТАКАВА ОБСТАНОВКА ПОКАЖЕТЕ НА ПРОСТАКА ПРЕД ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ, НЕСЪСТОЯЕЛНОСТТА НА НАУЧНОТО МУ ТВОРЧЕСТВО С НЕОБОРИМИ АРГУМЕНТИ – СТАВА ПО-ДРЕБЕН ОТ МРАВКА. Е ЩЕ ГЛАСУВА ПРОТИВ ВАС, НО ПРИМЕРЪТ С НЕГО ЩЕ РАЗКОЛЕБАЕ ОСТАНАЛИТЕ ПОДОБНИ ДРЕБНИ ДУШИЧКИ. НА ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ОТ КОМИСИЯТА ОТГОВАРЯЙТЕ С ДЪЛБОКО РАЗБИРАНЕ И ПРОФЕСИОНАЛЕН ЕЗИК ЗА ВЪПРОСИТЕ КЪМ ЕЛЕМЕНТИ ОТ ДИСЕРТАЦИЯТА ВИ. ВЪОБЩЕ ПРИНЦИПЪТ Е ДРЕВЕН КАТО СВЕТА – РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ. ВЪВ ВСИЧКИ СЛУЧАИ БЪДЕТЕ ВЕЖЛИВИ И ПРИВЕТЛИВИ С УРАВНОВЕСЕНА УВЕРЕНОСТ И НЕ ДОПУСКАЙТЕ НЯКАКВО НИЩОЖЕСТВО ДА ВИ ОТНЕМЕ СТРАТЕГИЧЕСКАТА ИНИЦИАТИВА. ОБИКНОВЕННО ПРОСТАЦИТЕ В КОМИСИИТЕ СА С ВИСОКО САМОЧУВСТВИЕ, НО КОГАТО УСЕТЯТ КАК НОЖА ПОЧВА ДА ГИ КОРМИ С ПОСЛЕДОВАТЕЛНАТА УВЕРЕНОСТ НА ДИСЕРТАНТА, БЪРЗО ПРЕМИНАВАТ ОТ АГРЕСИЯ КЪМ АГОНИЯ. Е И ТОГАВА ЗМИЯТА ХАПЕ, НО КАКВО ОТ ТОВА? НАЛИ НЕ СТЕ ОЧАКВАЛИ ДРУГО!
    И последно – дишайте дълбоко и бройте до десет.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s