Скандалът като политическа технология

СКАНДАЛЪТ КАТО ПОЛИТ-ТЕХНОЛОГИЯ

Автор: Д-р Момчил Дойчев

Наближаващите избори през есента се очертават от самите предполагаеми участници в тях като съдбоносни. Но дали тези политици не се вземат наистина прекалено насериозно за да твърдят това? Още повече, когато наблюдаваме средствата, които използват за да докажат своята теза.

Изострената предизборна борба, която започна изненадващо за някои твърде отрано, по традиция твърде бързо се изроди в поредица от скандали.

Това поставя остро и един важен проблем – докъде се простират позволените и непозволените от закона средства за водене на политическата борба? Какви форми, методи и средства водят до легитимно подобряване на изборния успех? И дали извънполитическите и нелегитимни или на границата на закона похвати не са по-успешни от легитимните и легални такива?

Или казано с други думи: какви политически технологии са най-подходящи за постигане на победа в изборната надпревара?

Според едно най-широко застъпвано становище, политическата технология представлява инструмент за завоюването, запазването и разширението на личната, партийната или държавната власт.

Това разбиране за същността на политическата технология (а и на самата политика като такава) процъфтява в условията на диктатура. Но и в условията на демокрация то намира почва за своето разпространение. Разликата е в механизмите, които се използват. При диктатура прякото или косвено насилие над избирателите чрез пропагандата, при демокрацията е подменено с по-перфидни средства като различни изборни технологии – стимулиращи или обратно-потискащи изборната активност, с Пи Ар – изграждане на положителен/отрицателен политически образ на кандидатите, с манипулация върху политическите предпочитания на избирателите, с подмяна на техния рационален избор с ирационален и т.н.

Но в цивилизования демократичен свят политическите технологии се свързват не само и не толкова с упражняването на властта, колкото с провеждането на конкретни политики по управление на обществените проблеми и конфликти. С други думи политическата технология е не толкова технология на властта, колкото технология на управлението. Тази разлика е толкова по-съществена като се има предвид колко различни са тези технологии. Едно е да си специалист по завземане, удържане и разширение на своята власт, а нещо съвсем различно как и за какво я използваш – с други думи как управляваш. Оттук и разликите между политик и държавник. Всеки клоун или палячо в определена благоприятна ситуация може да изскочи на гребена на политическата вълна. Но бързо ще потъне, след като се разбере, че не може да я управлява, т.е. – да бъде държавник.

Какво е мястото на скандала в арсенала на политтехнологиите? В политическата борба той се използва с цел изостряне на обществения дебат, нагнетяване на вниманието на медиите върху източника на скандала, като целта е очевидно повишаване или обратно – сриване на неговия политически рейтинг.

Скандалът е съпътствал политическия живот откакто съществува политиката. Променяла се е технологията на правенето му, но не и неговата същност като средство в политическата борба.

В последните години, особено у нас, правенето на политика се съпътства неизменно със скандали. Скандалът най-често е форма за отклоняване на общественото внимание от един съществен социален и политически проблем и пренасочването му към друг такъв несъществен. В този смисъл той цели подмяна на политическия интерес към даден проблем с неполитически и извънполитически похвати – каквито са скандалите. По този начин съществения проблем се прикрива или подменя, той може да се профанира и по този начин неумението да се реши се прикрива зад смокиновия лист на скандала.

Но скандалът е двуостро оръжие – той може както да издигне, така и да срине този, който го използва.

Скандалът като средство за дискредитиране на политически противник се оказва и удобно средствно за избягване от отговорност. Понякога от тези, които са го предизвикали, понякога от тези, които са го създали. А понякога и от едните, и от другите…

Нека разгледаме казуса с поредицата от скандали, предизвикани от лидера на една национал-популистка партия у нас. Какво забелязваме, дори без да сме специалисти по Пи Ар?

1.Тази поредица от скандали очевидно ескалира. Т.е. тя е планирана сериозно (от когото трябва) и цели да доведе до повишаване на падналия рейтинг не само на тази (не единствена и не най-мощна) популистка формация, но на популизма и популисткия подход като такъв. Което очевидно не е изгодно на политтехнолозите на олигархичния модел, които обработват от 22 години българското обществено мнение.

2.Пряка политическа полза се очаква както за лидера на тази формация, така и за неговата партия. Но свързана с пряка политическа полза и за друга политическа формация, с която първата видимо е в пряк и открит антагонизъм. Някои отричат двете партии да са скачени съдове само на основанието, че те възникват не в едно и също време. Но забравят източника на тяхното създаване, съществуване и финансиране – който, колкото и да се прикрива, е един и същ! А освен това и двете партии всъщност се опитват да правят едно и също – да използват етническия и религиозен фактор за своите тясно-партийни цели, да маргинализират и противопоставят части от българския народ, като го разделят на противоположни малцинствени групи и по този начин го потискат и управляват още по-лесно.

3.Като използват такъв силен за общества с недоразвита демократична култура политически ресурс като етнорелигиозния фактор, двете партии взаимно повишиха своите изборни резултати в три поредни избори – така например неоспорим факт е, че първата партия на практика за пет години удвои броя на получените за нея гласове на парламентарни избори след появата на втората!

4.Не само е любопитно, но и показателно е, че изострянето на междупартийния конфликт става в момент, в който в първата партия възникна алтернативно движение, целящо очевидно нейното демократизиране и излизане от олигархичния модел, наложен и от хора, свързани с комунистическите тайни служби. Веднага на помощ на служителите на този модел се притече самият „враг” – лидерът на втората партия, който не случайно в студиото на БНР се сби не с представителя на противоположната партия, а с изключен от нея лидер, символ на обновлението й!

5.Поредният и последен за сега скандал, при който вече имаше и ранени, показа не само докъде може да доведе националистическия бяс и омраза. Тези примитиви очевидно не разбират, че с палежа на молитвени мюсюлмански килимчета (които за исляма са свещени!) може да запалят за „джихад” другите, ислямистките примитиви, които са много по-диви от „нашите” и могат да хвърлят не развалени яйца, а „мръсни” бомби!

6.Трябва да се изясни как така примитивите от едната, „агресивната” страна бяха „подпомогнати” от примитивите от другата „неагресивната” страна. Но и от съвсем не примитивни сценаристи зад кулисите! Как така се случи, че молитвените килимчета, заедно с молещите се върху тях се оказаха на трототара на оживена улица?

Как така, след като вече е било забранено от Общинския съвет, бяха надути тонколоните над Джамията? И как така беше разрешена партийна манифестация на антиислямска и антитурска формация точно тук и точно сега – това е все едно да смесиш две експлозивни смеси и след това да се чудиш защо е произлязъл взрив!? И как така полицията се намеси едва след като конфликтът се разгоря?

7.Тези последни политически скандали поставят поне няколко въпроси към българския т.нар. „политически истеблишмънт”:

● Докога от посланиците на нашите съюзници (САЩ, Германия, Франция) българския народ ще научава повече (вече и с доказателства!) за проблемите, които нашите управници или не искат или не могат да решават?

● Докога ще се заблуждаваме, че има реално разделение на властите, когато виждаме, че тези власти или произтичат една от друга – или действат в симбиоза? И прибягват до скандали помежду си, само за да прикрият своята управленска некомпетентност.

● Докога българите ще се самозаблуждават, че от тях нищо не зависи, докато те не се и опитват да озаптят самозабравилите си се свои политически и държавни лидери? При това не само тези, а всички, на които бе връчена власт през последните 22 години.

Малък задочен спор с Петко Симеонов, да, оня същия, бивш „пръв седесарин“

Петко Симеонов, да, оня същия, който беше седесар в най-ранния период на съществуването на СДС, но после, по независещи от него причини, охладня към тази организация дотолкова, че стана един от най-прочутите й критици (да не кажа „врагове“), е написал в блога си интересен текст под заглавие “НАЗНАЧЕНАТА“ ОПОЗИЦИЯ (отговор на Руслан), който си струва да се прочете.

Защото в него г-н П.Симеонов се мъчи да защити една твърде екстравагантна и незащитима теза: че в ранния период от съществуването на СДС ченгетата от ДС били имали по-малка роля отколкото в следващия му период, именно от средата на 1991 година. Понеже съм правдолюбец, ми се наложи немедлено да реагирам; ето какво написах като коментар там, в неговия блог:

Г-н Симеонов, забелязъл съм, че български политици или лица, имали някакво значение в процесите след 1989 г., стават най-яростни „опозиционери“ тъкмо от момента, в който или не са попаднали в листите за депутати, или пък, поради вота на избирателя, са имали злочестината да останат извън извън Народното събрание. Забелязвам, че и за Вас лично преломът е станал в знаменателната 1991 година, когато избирателят би шута на т.н. „СДС-та с тирета“, в които бяхте и вие.

Но пък процентчетата, които успяхте да отклоните от СДС, имаха фатална роля за това антикомунистите у нас да не могат да направят свое самостоятелно правителство. Тая безценна услуга, която направихте на БСП-БКП, вярвам, е била добре оценена в парично изражение. Както и да е, нашенски нрави, какво друго да каже човек…

Пиша това, защото Вашето твърдение

… Сред нас са били инфилтрирани хора на ДС, но те взеха превес в СДС през пролетта и лятото на 1991 година. Знаеш имената… Ще пусна в интернет всички документи на 39-те, за да бъде ясно на публиката за какво става дума. Ще пусна и други документи. Любопитни са. Походът към демокрация, започнал от декември 1989 г., беше провален през 1991 г. Тогава стана подмяната, „с малко, но завинаги“…

звучи доста подозрително за всички нас, които бяхме активни участници в ония процеси. Нашата гледна точка съвсем не съвпада с Вашата, която, прочее, е в противоречие също и с логиката, със здравия смисъл. Разбира се, че апотеозът на ченгетата в СДС беше в най-ранния период от неговото съществуване, в който Вие лично бяхте едно от неговите най-първи лица. Това може да е неудобна истина лично за Вас самия, но това пък съвсем не я прави по-малко истина.

Прочее, как аз съм видял всички тия процеси преди и след 1989 г. та чак до наши дни може да се прочете в моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие „Кратка психологическа история на съвременна България“), чиято гледна точка човек както Вас, претендиращ да е и изследовател на същите тия процеси, би трябвало да отчете.

Ако желаете мога лично да Ви подаря тази книга, аз съм от Пловдив и не ми пречи да Ви я дам когато сте в Пловдив. Имейлът ми може да се намери в моя блог. Прочее, и Вие сте герой в тая моя книга, разбира се, както бяхте герой в събитията от онова време. Моята книга, за разлика от други текстове, се опитва не да затъмнява, а да прояснява истината за случилото се с нас самите в изминалите години.