Моят подарък за вас: брой 12 на в-к ГРАЖДАНИНЪ от 1 юли 2011 г.

ТУК >>>

Въпрос до И.Инджев във връзка с инициативата за граждански съдебен процес над подкупните и манипулативни български медии

Уважаеми г-н Инджев,

Позволявам си публично да Ви задам един въпрос, който по моя преценка има голяма важност за развитието на българското общество и, предполагам, може да повлияе благотворно за смяна на посоката, в която са се устремили в последните 10 години българските работи.

Казусът, по който ме интересува Вашето мнение, е представен ето в тази публикация в моя блог:

Инициатива за граждански съдебен процес над медиите за грандиозната манипулация, наречена „Бойко Борисов“

Интересува ме: как Вие лично гледате на една такава евентуална гражданска инициатива? И бихте ли я подкрепили?

Предварително много благодаря за отговора – в случай, че решите да уважите с отговор запитването ми.

Всичко добро Ви желая!

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров
30 юни 2011 година
Пловдив

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Проблемът с политическото лидерство в България и по света

Публикувам коментар, с много от твърденията на който въпреки всичко съвсем не съм съгласен. Но именно защото е дискусионен го публикувам, та евентуално и драги хора да се замислят и да реагират. Изказаното мнение е към публикацията Самовлюбените простаци са най-отвратителните; ето и въпросния коментар:

Особено сполучлива е характеристиката на Симеон Сакскобургготски. Най-отговорно мога да заявя, че такъв неадeкватен премиер не е имало не само в българската, не само в европейската, но в световната история. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.) Симеон за съжаление създаде опасен прецедент в българската политика. След недоразумението Симеон абсолютно всеки може да е премиер на България, и не само премиер. Щом такова чудо можеше да е министър-председател, всеки може да заеме всяка длъжност. Всички други български премиери след 1989, та дори преди това, вкл. олигофрени като „точка прва” Станко Тодоров, се извисяват като Монт Еверест над Симеон като политически качества и интелект. (Абсолютно невярна теза! Б.моя, А.Г.) Така че върхът по дебилност и „черешката на тортата” бяха достигнати именно със Симеон и можем оптимистично да предположим, че нещата вече ще стават само по-добре. (Абсолютно невярна теза! Нещата се влошават, Б.Борисов е красноречиво потвърждение на този упадък. Б.моя, А.Г.)

Проблемът е, че от българските партийни водачи, премиери и президенти след 1989 г. не може да се извадят никакви заключения за нагласите или „народопсихологията” на българите, защото са прекалено разнородни като социално-психологически типове. И наистина, трудно е да се намери нещо общо и свързващо у политици като Александър Василев Петровски (Лилов), Андрей Луканов, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев, Бойко Борисов. И президенти като Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов. Но е факт, че едни и същи хора например гласуваха за толкова различни типове като Филип Димитров и Бойко Борисов. С еднакво основание следователно може да се твърди, че и единият, и другият е „представителен” за българския народ.

Тодор Живков никога не е бил избиран в свободни избори, така че не може да е представителен за нагласите и предпочитанията на българите. Той беше един назначен от Москва диктатор. Също като кретени от рода на Улбрихт или Хонекер, неспасяеми дебили, които също не можеха да кажат две думи на кръст, при това като Тодор Христов Живков със силна диалектна окраска, Улбрихт саксонска, а Хонекер недефенириуема. Спомням си, че и чехите се подиграваха на необразования говор на др. Милош Якеш. „Председник”-ът и „лидер” Јосип Броз (Тито) също никога не можа да научи литературен сърбохърватски. А Миша Сергеевич Горбачов говори със силен южноруски акцент „шах” (шаг) и т.н.

Между другото единственият комунистически диктатор е бил Сталин. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.) Ленин се е налагал по силата на своя авторитет. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.) Хрушчов връща отново ленинските принципи на колективно ръководство на партията. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.) Хрушчов може да изглежда простоват украински селянин, но е факт, че именно по негово време се изработва дългосрочната комунистическа стратегия, която компартиите по света следват до днес. Комунистите може и да са в плен на догмите и клишетата на марксизма и диалектиката, както те я разбират, но имат добри аналитични центрове и добре разбират процесите в Западния свят. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.) Противно на това Западът след 1960 почти не разбира процесите в комунистическия свят. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.)

Един от най-важните белези на посткомунистическия свят е, че истинските управници обикновено стоят зад кадър. Политиците, които се намират в светлината на прожекторите, най-често не са автентични действащи лица, а само марионетки на тези скрити сили. Това е изключително важно да се разбере при анализите, които често се фокусират прекалено върху персоналните особености и качества на посткомунистическите политици. В действителност те са само повече или по-малко слепи оръдия на тези скрити кръгове и сили, които дърпат конците зад кадър.

Иначе по целия свят има упадък на политическия елит. Старите политици бяха от съвсем друг калибър. Сравнете например Дейвид Камерон с Уинстън Чърчил или Барак Обама с FDR (Рузвелт) или Никола Саркози с Шарл дьо Гол. Да не говорим за клоуни и шутове като Берлускони. Днешните (западни) политици са полуобразовани продукти на обществото на пазарния хедонизъм и масовата комерческа култура и имат много смътна представа за света, в който живеят, както и за целите, намеренията и методите на (пост)комунистите. (Невярна теза! Б.моя, А.Г.)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Вестник „Седем“ умря, да живее новият, нероден още десен вестник!

Иво Беров е написал интересен коментар в блога си под заглавие Да дойдат истинските, в който обяснява защо вече няма журналисти, журналистика и медии – истински – у нас. Прочетете този коментар, заслужава си. Същевременно коментарът съдържа и новина за това, че щял да възникне в скоро време нов вестник. Ето как завършва този коментар:

Време е да дойдат истинските

Време е вече за истинските неща. За истинските партии, за истинските медии и за истинските вестници.

Защото може да се направи и истински вестник. Може да стане. Въпреки всички онези, които ще се втурнат да обясняват защо и как няма да стане.

Предложения за това как може да стане четете в следващото ми писание, където ще има:

1. Няколко изречения за края на вестник Седем
2. Кой има нужда и кой няма нужда от вестник, или друга медия на демократичната общност в България (някои от изводите ще бъдат доста учудващи)
3. Откъде могат да се намерят пари за вестника (вече се намериха пет хиляди лева и то без да е обявено каквото и да било събиране). Колко пари ще са нужни.
4. Как могат да се съберат пари по напълно ясен и прозрачен начин без никой да бъде или да се почувства излъган, ощетен, или измамен.
5. Как може да излезе на печалба.
6. Какво ще бъде името на вестника (измисли го Евгений Дайнов)
7. Какво най-общо ще бъде съдържанието на вестника и каква насоченост ще има.
8. Кой ще пише във вестника.
9. Кои ще бъдат редактори и началници (и тук има изненади)
10. Как ще се печелят читатели.
11. Как ще се рекламира (Между другото ако отпратите връзка към това писание, вие вече го рекламирате и помагате).
12. Какви спънки ще се появят и как да се преодолеят.
13. Как да бъде организирано всичко
14. Како може да помогнете на вестника без да дадете нито стотинка и без да правите някакви особени усилия.
15. Други такива

Ето, за да помогна на новия вестник давам линк към него. Има нужда и от истински вестници у нас, затова го правя. И от всякакви други истински неща имаме крещяща нужда вече. Радвам се, че и други са разбрали това.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Самовлюбените простаци са най-отвратителните

ЧЕРЕШКАТА ВЪРХУ ТОРТАТА

Не знам на какво се дължи този странен феномен. Може би на някакъв неразбираем код, заложен в човешките гени. Фактът, обаче, си е налице. Повечето народи изпитват добродушно снизхождение, състрадателна загриженост или дори някаква особена почит към чалнатите, идиотите, лудите или малоумните по рождение. Пазят ги, хранят ги, грижат се за тях и дори, при някои племена и народи, ги прогласяват за свещени и недосегаеми.

При племето Йоруба в Западна Африка, например, съществува мит как бог Обатала Белият, създателят на човеците, веднъж се напил с палмово вино. Той бил горд и самонадеян с таланта си и продължил да работи в нетрезво състояние. Тогава създал глупаците, пияниците, олигофрените. И до днес иначе суровите хора от тая бедна общност примирено търпят издевателствата на такива нещастници.

Ако шефът ти е йоруба и ти отидеш на работа пиян, няма да бъдеш уволнен, а той ще охка състрадателно и ще нареди да ти слагат студен компрес на главата. Навред из селата на това племе хората хранят и отглеждат умствено неразвитите си членове.

На другия край на света, в славянска Русия, наричат такива личности „юродиви”, вярват, че, кой знае защо, те са по-близо до Бога и се стремят да им помагат и да се грижат за тях. Никой не ги тормози, нито им се присмива. В Англия и САЩ наричат такива хора „cracky” или „loony” и добродушно търпят издевателствата им.

Всичко това съвсем не е лошо, защото е признак на достоен за уважение хуманизъм. Но, все пак, мисля, че да поставяш такива човешки същества на върха на социално-политическата пирамида, начело на своята държава, също е вид особена лудост. Доколкото знам, това чудо съществува само в България.

Нека се върнем в епохата на социалистическата диктатура, в „татово” време. Може би, тогава бяха положени основите на тая странна традиция да ни управляват идиоти! Тодор Живков си беше един отявлен селски простак, неспособен на ораторски чудеса, който често в речите си сипеше невероятни глупости.

Сигурно всички от онова поколение си спомнят как беше заявил мъдро в една своя реч: „Тая година полупроводници, а догодина, цели!”

На един български град закъсал без поминък, за който беше чул, че почвата подхождала да се сеят картофи, беше заявил, че хората ядат повече, отколкото печелят и покровителствено ги беше насърчил: „Дръжте се за картофите!”

Бисерите на тато нямаха край. Родителите ни с усмивка имитираха новогодишната му реч, която неизменно завършваше с лозунга: „Да живее нашата Татковина, НРБ!” В речта имаше куп чудатости. Например, бай Тодор обичаше да казва „хилядо” вместо „хиляда” Или да хвали с пяна на уста социализъма, марксизъма лененизъма, но за няколко десетилетия всички му бяха свикнали.

Нещо повече, обикновените хора реагираха на тази простотия с някаква развеселена и разнежена толерантност. Битуваше идеята, че човечецът е добър ама наивен и тия гадове, подчинените му, го „лъжат”! Така българите си обясняваха всяка проява на насилие, вопиюща глупост и безхаберна простотия в държавното управление.

Ако мислите, че тато съзнаваше себе си като глупак, дълбоко грешите! Напротив, той се смяташе за задълбочен теоретик на марксизма и ленинизма и избраните му съчинения, доста томове в луксозна опаковка, украсяваха всеки кабинет на средната номенклатура и бяха превеждани на множество езици. Разбира се, за сметка на България!

Може да ви звучи невероятно, но в българското посолство в Лагос можеха да бъдат намерени съчиненията на Тодор Живков както на български, така и преведени на йоруба! Познавам една специалистка, българска филология, която на времето се дипломира с темата „Сложните съчинени изречения в трудовете на другаря Тодор Живков”. Когато я будалках за това, ми отговаряше през смях, че ползата била двойна: Така се налагало да прочете голяма част от съчиненията, които били много смешни, а и на нито един преподавател не би му стискало да й напише двойка на защитата.

Традицията за стремеж към идиотия в държавното управление продължи и след, както казват шеговито хората, „избухването на демокрацията”. Няма да се спирам подробно на епизодичните герои, които прехвърчаха на политическия небосклон като комети.

Димитър Попов с неговото „За бога, братя, не купувайте!”; Ренета Инджова с битката й срещу мафията и т.н. и т.н. Ще прескоча още няколко политици, за да се спра направо на Симеон Сакскобурготски. Невероятните му речи са паметни в съзнанието на българите.

Например, как щял да оправи България за осемстотин дни, как българите трябвало да си „оправят чипа” и други незаменими бисери. От време на време, когато опашатите му лъжи и безумни фантазии ставаха нетърпими, той призоваваше „поданиците си” снизходително: „Вервайте ми!”

Имидж мейкърите му, ако се изразя с тази грозна чуждица, направо се виждаха в чудо. Те се опитваха да извинят и обяснят простотиите на вожда си с недобро владеене на езика. Слушала съм го, обаче, да говори и на английски и отговорно заявявам, че проблемът му не беше лингвистичен. И в тия случаи той говореше езика безупречно, но изразяваше все същите простотии! Накрая, на някой дойде спасителната идея премиерът да се самообяви за „господар на мълчанието”. Защото много мълчаливите хора или са глупаци, или мъдреци, а в съзнанието на царедворците битуваше надеждата да се опитат да изкарат протежето си мъдрец.

Впрочем, не беше нужно голямо усилие, за да пробутат на народа мита за „добрия Симеончо”. Българинът обича да го управляват глупаци и бе готов разнежено да целува и обувките на тоя клоун. Това народно настроение продължи, докато безчинствата на фаворита му в заграбване на имоти, изсичане на гори и банкови афери минаха всякакви граници. Сега неговото движение не е получило достатъчно гласове дори и за да влезе в парламента!

Все пак, въпреки цялата си антипатия към този „национален герой”, съм готова да се съглася, че у „царя”, както го наричаха блюдолизците, имаше и нещо добро. Той поне външно успяваше да покаже някакво лустро, което се дължеше на много десетилетия усилено добро възпитание. И, поне когато мълчеше, имаше благовиден и благоприличен вид.

Освен това Европа е наясно, че такива беди се случват в големите монархически родове и се дължат на кръвосмешения, ставали поколения наред. Ако не си допускал в генотипа си малко свежа плебейска или пролетарска кръв с векове, твоята ДНК информация ще се предаде на наследниците изродена и, накрая, вследствие трагичната еволюционна девалвация, ще се стигне до явления като Симеон Сакскобурготски! Та европейският елит припознаваше у царя неудачник, черна овца и провал, но, все пак, един от своите!

Черешката върху тортата на нашето изборно безумие, обаче цъфна когато на премиерското кресло седна пожарникарят Бойко Борисов.

Неговата кариера беше направо шеметна. От милиционер и пожарникар той станал мутра, регистрирал през деветдесетте години десетина фирми на ръба на закона и отвъд и доста позабогатял. След това, по безумната логика на българското мислене, бе назначен за главен секретар на МВР. После, някак набързо, стана столичен кмет, спретна си някаква партийка, спечели изборите и оглави българското правителство.

У пожарникаря битува една черта, която определено липсваше на неговите предшественици – болезнено честолюбие и отчаяно желание да се изявява в степен, която психиатрите наричат „мегаломания”. Мисля, че той се е въртял и се върти суетно пред телевизионните камери по-често и по-упорито и от най-кокетната манекенка или поп фолк певица. Бедата му е там, че искрено си вярва как всяка негова дума е истински бисер!

Издънките му започнаха още по времето на парламентарните избори, когато в Чикаго определи възрастните избиратели в България като „лош човешки материал”. Репликата шокира мнозина, но някак си я замазаха, обвинявайки журналистите, че са я извадили от контеста. Никой не подозираше, че бисерите на пожарникаря едва сега започват!

Тъй като премъдростите му са прекалено много, ще ги сортирам условно на няколко категории: зле употребени лексеми, комични гафове, сериозни политически издънки.

Нека започна от най-безобидното, просташките думи. Вероятно, хора, които обичат словото, са били впечатлени, че в своите премъдрости българският премиер назовава кюфтетата „кюфтаци”, шортите „шортета” и т.н. Истина е, че такива сленгови изцепки са неприятни, когато се ронят от устата на първия човек в държавата, но, все пак, се търпят. По-малко търпими са опитите на Бат’ Бойко, както го назовават феновете му, да ни поучава. Ще дам само два много красноречиви примера.

В телевизионно интервю, в което ставаше дума за кризата и тежкото материално положение на българина, премиерът ни даде за пример на оцеляване майка си, която на времето се справяла с трудностите като сеела картофи и призова слисаните си сънародници да вършат същото. С този призив той надмина и тато!

В друго интервю, свързано с проблемите на безработицата, той оскърби фриволно куп достойни българи, като заяви, че, за да ги уволнят от работа, би трябвало добре да си помислят дали причината не е в самите тях.

Трагикомични са и поучителните му слова с главен герой добрият Бойко Борисов. Например, колко беден бил някога и как бил принуден да яде филийка, намазана със свинска мас. Недоизреченият контест гласеше, че, благодарение на голямата му кадърност, той сам се е издигнал до сегашните си шеметни висоти!

Тия абсурдни речи са смешни и жалки, но, въпреки че будят присмех, те не правят големи бели. Ала в речите на пожарникаря има не само гафове, но и гадости! Неговите министри и протежета определиха академиците от БАН като безполезни феодални старци, въпреки че не си послужиха директно с тия думи, а премиерът с нищо не опроверга изявленията им.

Бойко си позволи да нарече „нагли” две достойни дами, магистрати, които, за да изразят принципното си несъгласие с кадруването и лобирането в съдебната система, направиха моралния избор да подадат оставката си от ВСС. „Нагли” той нарече и хората от опозицията, че си позволили да упражнят конституционното си право и да внесат вот за недоверие към правителството.

Наред с простотията и безмозъчната реч, пожарникарят се отличава и с дълбока и искрена самовлюбеност.

С истински патос той реже ленти и мълви как щял да влезе в историята. Разглезено заявява, че щял да се заключи сам на рождения си ден (като че ли някой го интересува това?!), защото не искал поздравленията и подаръците от „колегите” (подчинените) си. Момчето се цупи, че героизацията и обожествяването му от поданиците не са на необходимата висота.

Това си е негова лична работа и въпрос на култура и добри маниери, но когато заявява, че не искал да влезе в парламента, защото хората там му били неприятни, това чупи всеки рекорд по безумие и нахалство! Все пак, не би следвало да забравя, че се намираме в една парламентарна република

Не си струва да обсъждам позата му на мъченик, че бил преследван от комунистите и затова бил влязъл в школата в Симеоново само в най-непривлекателната специалност. Изглежда, човекът забравя, че е бил член на БКП (напусна МВР в знак на протест, че вече е деполитизирана!) и хората, които помнят това, още са живи. Моето лично мнение е, че приемането му във Висше учебно заведение, макар и в не най-добрата специалност, е нечий безпринципен компромис, защото дори и от пожарникарите се изискват много научни и нравствени качества, за да си вършат работата добре.

Гафовете и издънките на вожда ни са безброй. Едва ли има българин, който вече да е в състояние да приеме на сериозно позицията му за промяна в размера на пенсиите или заплатите, на осигурителния стаж, на основната насока в енергийната политика на страната. Дори един ветропоказател би бил по-праволинеен от него и вече никой не му вярва.

Отново мъдрият пожарникар е заявил, че с вота за недоверие опозицията се стремяла да открадне това, което е останало! Всъщност, не че точно тази част от опозицията никога не е крадила, но с това изявление излиза, че ГЕРБ е заграбила повечето, а сега предстои разпределението на останките!

Бойко се проявява добре може би само на спортната площадка. Засега, овчедушните българи кротко си мълчат и разнежено наблюдават невероятните спектакли в изпълнения на „своето момче”. Защото в националното ни самосъзнание простотията е започнала да се котира като нещо трогателно, похвално и забавно. „Горкото момче!”- сигурно цъкат с език нашенските съдници. – „Тия лоши министри го лъжат и за туй не ще да ни качва пенсиите!”

Все пак намери се един човек, който искрено заяви, че царят е гол. Това беше Иван Славков, Батето, който вече не е сред нас, живите. Бог да го прости. Та някога той се обърна към премиера: „Бойко, дете мое”, – каза му.- „Когато пазеше кучетата на дъщеря ми да беше прочел поне една книга!”

Мисля, че батето по душа си беше оптимист. Лично аз се съмнявам дали премиерът може да чете книги (колко ли му е пипето по литература?!) а дори и да може, доколко ще се възползва от това свое умение.

Засега пожарникарят е черешката върху тортата по глупост, простащина и срамно невежество.

Не казвам, че сред другите политици в Европа и по света има само ангели! Силвио Беролозконе и Николас Саркози са женкари. Владимир Путин е властен и отмъстителен. Обама е бивш адвокат, а адвокатите рядко влизат в Рая. Но нито един от гореспоменатите не е бил определян някога като невежа и глупак дори и от най-яростните си опоненти. Нито един!

Понякога ми се ще народът ни да не стигаше чак толкова далеч в своето състрадание и доброта. Нека се грижи за своите малоумни, нека, ако трябва, им отпусне президентски пенсии, но, за Бога, да не ги поставя на кормилото на държавното управление!

Защото, ако се следва възходящата градация, какво чудо ще бъде следващият ни премиер? Какво?! Да си призная, страх ме е дори да си помисля!

Паула Лайт

22.06.2011 г.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.