Глобализацията е далеч по-малката злина в сравнение с вампирясалия комунизъм

Глобализацията може да се обсъжда безкрайно, има много спорни моменти по отношение на нейната дефиниция, аспекти, история и т.н. Можем да хвалим и критикуваме този феномен, но засега само няколко забележки като основа за размишления:

Каквото и да мислим за глобализацията тя е по-малката злина в сравнение с подценяваната опасност от възкръсналия комунизъм, който всъщност никога не е умирал. Цялата операция „гласност” и „перестройка“ беше една гигантска манипулация, вдъхновена от лениновата Нова икономическа политика за заблуда на Запада и неговото поставяне на колене. Западът наивно смята, че глобализацията постепенно ще направи страни като Русия и Китай част от западния свят и културен кръг и че те в крайна сметка ще възприемат западните ценности. Това е и тезата на Франсис Фукуяма за окончателната победа на либерализма и „края на историята”. Често се смята, че финансите управляват света и времето на оръжията е отминало. Но както отбелязва руската историчка Марина Калашникова:

„Западът се надява на това, че жадността (алчността) на руските елити ще държи Кемъл в юзда. Но това е глупаво тщеславие. Мао Цзе Дун някога беше казал, че политическата власт „идва от дулото на оръжието“. По такъв начин логиката на Кремъл е нерушима: нека Западът да си остави своите нищо не струващи пари. Москва ще има оръжие и, в края на краищата, именно Москва и нейните съюзници ще контролират всичко. Либералите могат да вярват, че техните протести и призиви за хуманност се явяват техни главни козове. Финансистите могат да считат, че парите управляват света. Нека да опитат да спрат залпа на междуконтиненталните балистични ракети с либерални сантименти и с пари кеш. Що се отнася до законите на физиката, техните любими инструменти няма да могат да спрат нито една ракета.“

Между другото глобализацията в икономическата област всъщност означава най-вече едно: деиндустриализация на Запада и изнасянето на производството в страни като Китай, Индия и Мексико. За сметка на това Америка е изградила една виртуална икономика на потреблението, което се финансира само чрез кредити от внос. В своята лекция „БЕЗУМИЕ И РЕАЛНОСТ – ИСТИНСКОТО СЪСТОЯНИЕ НА АМЕРИКАНСКАТА ИКОНОМИКА” д-р Курт Рихебехер, бивш главен икономист на Дрезднер банк, между другото казва:

„Американците и най-общо англосаксонците са пълната противоположност в това отношение на европейците. Те въобще не спестяват, но и не инвестират, а имат кредитни системи, които са настроени до ексцес да финансират потребителски кредити. Американските банки всяка година издават кредитни карти за милиарди. Всеки американец получава поне 50 кредитни карти. А всяка кредитна карта е кредитна линия. Особеността на Америка следователно се състои в това, че тя има кредитна система, която е ориентирана изцяло към потребителски кредит.

А привидното благосъстояние на американците се състои в това, че те спестяват все по-малко, инвестират все по-малко и консумират все повече. Старите икономисти наричаха този процес потребление на капитала. И той неизбежно води до икономически упадък. Но американците имат много глупави европейци и японци и други азиатци (най-вече китайци – Бел. на прев.), които всеки ден им изпращат наново пари. Ако се вгледате, ще видите, че повишението на жизнения стандарт в САЩ се дължи изцяло на външните кредити. Това е единствената възможност да се повдигне стандарта на живот. Защото средната заплата на американците от 1973 г. намалява непрекъснато и реалната заплата на американците днес е поне 25% под нивото на 1973.”

Рихебехер е прав, това са констатации и на много други икономисти. Всъщност реалните заплати във всички развити Западни страни достигнаха своя пик в началото на 1970-те и оттогава падат. Въпреки това се създава впечатлението, че благосъстоянието в тези страни нараства. Това, разбира се, е измамно и се дължи на засиленото потребителско кредитиране. Средният американец например реално няма никаква собственост. Той живее или под наем, или има къща, чиято ипотека изплаща цял живот, а колата и вещите му са купени на кредит или на лизинг. Това вече не спестовният „капитализъм на протестантската етика” на Макс Вебер, а един мошенически капитализъм, метод за харчене на пари, преди да са спечелени.

Между другото това е и причината, поради която въпреки „хлабавата” финансова политика на Федералния резерв в момента Америка не излиза от рецесията. Просто в Съединените щати няма реална икономика, която да бъде стимулирана от ниските лихви. Печатането на пари води само до инфлация, даже се учудвам, че все още е толкова ниска предвид количествата долари, които Бернанке пусна в обръщение.

Пита се дали европейците и азиатците наистина са толкова тъпи, че да финансират американското псевдоблагоденствие. Истината е друга. Политиците в тези страни са горе-долу наясно с порочността на тази система. Защо тогава не спрат да кредитират Америка?

Защото има нещо друго: американският долар е световната резервна валута. Няма да обяснявам какво точно означава това, но е важно да се знае, че повечето международни плащания, най-вече на петрол, се извършват в долари. Ако светът изведнъж се откаже от долара и плащанията започнат да стават в друга валута или валути, доларът ще загуби своя статус на световна резервна валута. С това ще рухне американската икономика, а с нея и американската военна мощ.

Без Америка обаче като глобална военна сила на реда на преден план веднага ще излязат недемократични режими като Русия и Китай. А каквато и да е Америка и колкото и зле да е с нея начело, с Русия и Китай като доминиращи сили ще е много по-зле. Ето защо западните лидери (засега) не горят от желание да спрат кредитирането на Америка и да се откажат от долара.

Но много опасно би станало, ако дори само Китай се откаже от долара, а Русия и Иран например престанат да приемат долари за енергийните си доставки. Това би могло да разклати и дори да събори долара. Предполагам, че такива варианти се разглеждат в (пост)комунистическите мозъчни тръстове. Има дори данни, че финансовата криза от 2008 г. е дирижирана допълнително от тайнствени задкулисни играчи и че е в ход е трифазна операция за подкопаване на американската икономика – като третата фаза тепърва предстои.

Всичко това не са апокалиптични фантазии, а реалности. Комунистите много умело се възползват от глобализацията за своите цели.

Автор: Анонимен

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Нашата собствена, т.е. колосалната българска наивност е най-големият ни враг

Г-н Теодор Дечев, председател на Съюза за стопанска инициатива, е написал в блога си интересен текст под заглавие ЗАЩО НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАМ ДА СТОЯ ДО АЛЕКСЕЙ ПЕТРОВ?. Понеже съм изследовател на царящите у нас политически нрави, най-внимателно изчетох написаното от тоя съратник на Алексей Петров, и не само това, ами се и овладях от едно чувство, което направи така, че повече не можах да се въздържа и затова написах следния коментар в блога му:

Драги г-н Дечев,

Няма да скрия, но лично на мен ми е много интересен казуса относно вашата с Алексей Петров близост, понеже в моето съзнание Вие лично сте успели, кой знае защо, да си създадете образ на етичен и умерен човек, който едва ли ще рискува репутацията си, и то за толкова „презряно“, у нас по-специално, нещо – каквото са парите. Нищо че и у нас, както отколе се твърди, и за което свидетелства самият Алеко, „Парица е царица“; да, била и и си остава царица и дори, бих си позволил да добавя, днес парицата у нас е дори най-уважавана богиня. Та наистина в тази връзка с интерес прочетох Вашето обяснение за толкова скандалната Ви близост с Алексей Петров, обявен за глава на престъпния октопод у нас.

Казусът за мен се усложнява още повече, понеже и аз също нямам никакво доверие на тия, които така усърдно обявиха Алексей Петров („Трактора“) за „пръв мафиот“ и за „най-опасен бандит“, именно нямам никакво доверие на бойкоборисовците. Няма да отрека, че в моето съзнание толкова натрапчивият и дори твърде зрелищно представен „конфликт“ на Бойко Борисов и Алексей Петров придоби злокобния характер на сблъсък на двете основни крила на българската мафия, като при това така ясно забележимата веща и умела режисура на цялото „мероприятие“ ме кара да си мисля, че тук отново сме свидетели на поредния сценарий за медийно баламосване на целокупното наивно природонаселение. Имам чувството, че цялата медийна патаклама се организира предвид скорошното неминуемо сгромолясване на народния кумир Бойко Борисов, та затова на малоумният народец трябва да бъде натрапен поредният „спасител“ именно в лицето на Алексей Петров.

За мен, г-н Дечев, е голяма загадка каква смяна готвят кукловодите от ДС на народния титан Бойко Борисов, който го чака съдбата на един друг, още по-величав титан и също тяхно голямо творение-постижение, а именно чака го съдбата на „Негово величество Царя“. Тъй че ето в този контекст с голямо любопитство прочетох Вашия текст, сега ще си кажа честно какво впечатление ми направи той. Разбира се, по моя си обичай ще публикувам своето обръщение към Вас не само в своя блог, но и в издавания от мен вестник ГРАЖДАНИНЪ, понеже ми се иска повече хора да се позамислят по тия немаловажни въпроси.

Г-н Дечев, искам да Ви кажа най-напред, че Вашето обяснение за близостта ви с Алексей Петров ми звучи съвсем неубедително. Твърдения от рода на „Алексей Петров се изправи срещу банковото лоби, по-специално срещу най-зловредната му част и понесе съответния обратен удар на ”империята”“ или „През всичките тези осем години аз не съм видял, чул или пипнал едно-единствено доказателство, че през това време Алексей Петров е извършил някакво нарушение, да не говорим за сериозно престъпление“, няма да скрия, ми звучат пресилено, а пък моя милост, като философ, изобщо не може да си позволява лукса наивно да вярва на подобни теории – както правят ония, които са свикнали да се впечатляват от такива патетични и приказни декларации.

Аз, разбира се, нямам „фактите от досието на Алексей Петров“, но и, от друга страна, не съм идиот да си мисля, че точно Алексей Петров, който толкова години е бил в тайните служби на държавата, ще позволи в досието му да остане нещо компрометиращо. Тъй че, както се оказва, и Вие лично прибягвате до увещания и голи декларации, а това изобщо не може да убеди тъкмо мен, изстрадалият и толкова лъган гласоподавател, на който сега очевидно готвят най-ново мероприятие, а именно, пробутването на наивния народец на един нов, последна марка, „спасител-оправител“ на многострадална, но не поумняваща България. Защото, както вече е известно, Алексей Петров заяви, че ще се кандидатира в изборите за президент на България, който факт моя милост, занимаваща се с психология, не може да не тълкува по този модел: „Щом нашият събрат Боко Т. успя да преживее такива апотеози в политиката, що пък и аз да не опитам – при такъв лековерен народ е грях да не се погавриш с него?!“.

Понеже Бойко Борисов наистина показа, и то на дело, колко далече може да стигне в българската политика една най-обикновена мутра и един банален мафиот (прочетете авторитетното свидетелство в тази посока, а именно: Поверителен американски доклад обяви Борисов за мафиот…), то неговия пример вдъхнови и Сульо и Пульо от престъпния свят на България да се кандидатира за депутати, кметове, владици и за какви ли не още. Та какво остава в тази светлина да кажем за един Алексей Петров, който няма как да не е страшно уязвен от това, че един най-банален квартален рекетьор като Бойко Борисов толкова много го надцака – и така далече го изпревари.

Аз като гласоподавател, г-н Дечев, не крия, че имам интерес да се окаже, че Вие в своята преценка за Алексей Петров сте прав, а аз (и такива като Н.Колев-Босия, Едвин Сугарев и пр.) грешим и много сме се подвели, въпреки че аз лично изобщо не страдам от илюзията, че проблемите на страната ще се решат от такива титанични „оправители“ и кандидат-оправители като Бойко Борисов или Алексей Петров. Но Вие, г-н Дечев, сте толкова неубедителен в преценките си за лицето, набедено за главатар на българския октопод, че моя милост най-вече по интуитивно-нравствени подбуди е склонна да смята, че Вие, г-н Дечев, сте се продали (за пари, естествено, не вярвам да сте толкова глупав че да се продадете за без пари!) и му правите небезкористни услуги срещу заплащане. А и да не съм прав, да стоите до него по някакви чисто приятелски подбуди мен лично пак не може да ме убеди или да ми повлияе, понеже си представям какви облаги може да има едно лице, което е в приятелски отношения с такива като Алексей Петров – или Бойко Борисов, примерно.

За да мисля така аз имам и едно силно психологическо основание: у нас ситуацията е така плачевна, че оня „интелектуалец“, който никой не ще да го купи, горчиво страда и дори плаче, ала за сметка на това най-щастливи са ония, които добре са се продали – и затова са станали слуги на властелините на деня. Такава е разпространената мизерна психология у нас, което за мен също е един силен аргумент, който ме кара да се отнасям с такова недоверие към думите Ви. Но тъй като, повтарям, бяхте създали у мен впечатлението, че сте сериозен и принципен човек, ето по тази причина съм така раздвоен, че ето, пиша Ви нещо като писмо, за да се опитате, ако искате и ако можете, да ми помогнете да разсея подозренията си.

Не зная дали си спомняте, но аз на личностно основание Ви подкрепих на последните кметски избори в София, поради което бях обруган като подъл човек, който не се свени да подкрепя „човека на Алексей Петров“. Казвам това, за да очертая трудната ситуация, в която се оказвам, а в такава ситуация човек се чувства прекалено объркан; на такива търсещи истината хора обаче е човешко да подадете ръка. Защото мен лично – такива идиоти сме останали съвсем малко! – ме вълнува само едно едно нещо, за което работя всекидневно: вълнува ме само истината. И заради нея съм понесъл какви ли не жертви, но продължавам да смятам, че само тя е достойна за такова преклонение, тя, милата истина, заслужава много дарове на жертвения си олтар.

Г-н Дечев, ще завърша с това, че съвсем не мога да Ви вярвам и на още едно основание: в отбора на ласкателите на Алексей Петров стоят такива куриозни лица като прочутата Патрашкова и като скандалния Явор Дачков. Някои твърдят, че било очевидно, че се виждало с просто око, че на тия двамата им течели лигите за пари, аз това не знам, понеже съм от Пловдив, и нямам такова силно зрение от такова разстояние да забележа упоменатите лиги. Прощавайте, но нашият мъдър някога народ е казал: с каквито се събереш, такъв ставаш. Или си такъв като ония, с които си се събрал.

То и Вашият кумир Алексей Петров, от друга страна погледнато, доскоро беше голям приятел на Бойко Борисов, значи са все от едно и също тесто замесени. Същият този Петров, както се знае, беше приятел и с недоразумението Дмитриевич-Станишев, доскоро пръв властелин на България. Дори и самият Гоце се отнасяше и се отнася със симпатия към Вашия патрон. Простете, но понеже аз на такива не вярвам, затова не мога да повярвам и на Вас. Не съм чак толкова малоумен че да вярвам на доказани лъжци (като Гоце например).

Това исках да Ви кажа. Дано не съм си навредил като дръзнах да Ви пиша такива тежки думи, но пък Бог ми е свидетел, че го правя по хуманни, дори, може да се каже, по благородни подбуди. Направих го, защото ми се иска да помогна с нещо колосалната наивност на природонаселението у нас малко по малко да почнем да я надмогваме и побеждаваме. Защото добре знам, че ако продължаваме да се примиряваме с нея, добро няма да видим – както не сме видели и досега. Нашата собствена и прословута българска наивност ни е най-големият враг.

Другояче казано: враг сме си самите ние. А това е непростимо. Ето защо трябва да се борим първом със себе си, ако искаме нещо да постигнем. Аз лично за тая кауза работя. Защото и аз милея за България. Защото ако оставим за България да „милеят“ само всякакви разни шарлатани с политически апетити, по-добре тогава да я оплачем тая България и да забравим за нея…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)