Вбесен от все по-арогантното държане на Премиера Борисов напоследък, седнах и написах следното „Открито писмо“ до него

Г-н Борисов,

Не се обръщам към теб с уважителна форма, понеже не заслужаваш уважението ми, а и не си се опитал да го заслужиш; не те наричам „г-н Премиер“, понеже, първо, не си венчан за тая длъжност (тя, при демокрацията, е най-временното нещо на тоя свят и още утре можеш да се сгромолясаш оттам!), и, второ, понеже се държиш по начин, който уронва престижа на тая институция. Длъжен съм още сега да те предупредя, че на този стол, на който сега седиш, са седели личности от несравним с теб самия мащаб: Стефан Стамболов, Димитър Петков, Александър Малинов, Александър Стамболийски, Богдан Филов, Иван Костов. И по тази причина, стоейки там, трябва да се държиш подобаващо, а не както ти скимне, сякаш си нещо като уличен хулиган – или като разпасана и разгащена мутра от началото на 90-те години.

Защото, драги ми г-н Борисов, тази държава, първо, не ти е бащиния, второ, защото когато ние, гражданите, сме правили тази несретна заради такива като теб – и най-вече заради тия, дето ти дърпат конците! – българска демокрация, ти си бил нещо като квартален рекетьор, „охранител“ и разтривач на ушите на Тодор Живков. Прочее, г-н Борисов, отдавна искам да ти задам един неудобен въпрос: къде твоя милост беше, когато ние, гражданите, бяхме на улиците и се борехме тази българска демокрацията да стъпи на крака и да проходи?! Къде се кри, чии крака си мил – и чии уши си разтривал тогава?!

Тъй че аз, като най-редови български гражданин и демократ, няма да ти позволя да съсипваш това, което ние, гражданите и демократите, създадохме и построихме така трудно и с толкова борби! Ще кротуваш и ще уважаваш това, което сме направили, и няма да се държиш, седейки на най-властническия пост, все едно си мутра или бандит, щото, ако продължаваш както си я подкарал, много ще има да патиш! Запомни добре това! Не се мисли за галеното дете на българската демокрация, понеже, първо, нямаш нищо общо с тая демокрация. И, второ, понеже българската демокрация не е нещо като изтривалка за крака, както на теб ти се чини. Тя, повтарям, не е и плювалник, в който да можеш да плюеш безнаказано. А ти, драги ми Борисов, прочее, друго изобщо правиш ли?!

Защо пиша тия неща ли?! Защо съм тъй нападателен ли?! Защо съм толкова бесен от теб ли? Не се ли сещаш, мила невинна душо?! Ще ти кажа. Явно няма кой да ти го каже от подлизурковците около теб, които уж са ти приятели, та ще ти го кажа аз, дето не питая никакви сантименти към тебе. А все някой трябва да ти го каже. Щото, ако никой не ти го каже, не само че ще си разбиеш сам главата, но и ще нанесеш непоправими рани върху снагата на България. Ала ний, гражданите, ний, демократите, няма да допуснем да сториш това. А демократи, нека да спомена това, има дори и сред социалистите. Навсякъде има хора, вярващи в идеала на демокрацията. Трябва да има такива хора. Тъй че внимавай да не предизвикаш всички тия сили срещу себе си. Спомни си митинга пред 1990 година на Орлов мост и по Цариградско шосе, изпълнено с хора докъдето ти стигат очите: ей това най-вече сме ний, демократите! Що ще правиш, ако ядосаш тия хора?! А ти, прочее, друго правиш ли освен да ги ядосваш?! Това, повтарям, е игра с огъня и много ще патиш ако не спреш.

Ти, да почна с това, все някога трябва да почнеш да се държиш като мъж, а не като улично хлапе – или като галено дете на поръчковите олигархични медии, на които някой плати, та да излъжат за пореден път наивниците, турили те на власт. И това имай предвид, дръж го в ума си непрестанно. А ето сега какво правиш, сякаш властта те е упоила дотам, че вече нямаш никакво чувство за реалност. И което мен, гражданина, ме дразни. Но да кажа още нещо. Нещо важно. Запомни от мен, Борисов: властта е опиум, властта е много опасно нещо! Пази се да не изгориш. А може да изгориш за миг. И приказката ще свърши!

И тъй, първо: много приказваш бе, човече! От сутрин до вечер, а понякога, предполагам, и нощем, с една дума, постоянно плямпотиш пред медиите! Станал си нещо като Уго Чавес, знаеш ли кой пък е тоя?! Надминал си даже Вучкова, ей, спри се бе, човече! Нареди да ти напишат на ръката, ако требе и да го татуират там, и постоянно си повтаряй ето тия мъдри народни думи: „Език мой – враг мой!“. Не гледай, че подлизурковците ти се хилят като се изхвърлиш и кажеш некоя и друга простотия: та точно тия, ухилените подлизурковци срещу теб, ще те закопаят, помни ми думата! Абе ти, човече, не си шоумен, стига си се надпреварвал със Слави Трифонов – или с бая ти Вучкова! Ти тях не можеш ги стигна. Речи ми: аз ги надминах, а той ми хортува, че не съм бил могъл да ги стигна!!!

Спри се и по една друга причина: щото човек първом трябва да мисли, а после да говори. От твоето говорене очебийно личи, че хептен не мислиш – и по тая причина бърбориш каквото ти дойде на акъла. Ей това говорене ще те довърши теб. Що ли те предупреждавам, нека да те довърши?! Да, ама пусто съм хуманист, та затуй те предупреждавам. И най-вече те предупреждавам щото ми писна от глупостите, с които всеки ден ни даряваш – сякаш са оня продукт, който отделяш редовно в нужника. Няма да повтарям какви глупости и простотии си избълвал напоследък – народът, помни от мен, не е чак толкова прост колкото ти се чини. А ти си позволяваш твърде много да го подценяваш. И ще си платиш за това. Неминуемо! И безусловно! Това й е хубавото на демокрацията: че не прощава на тия, дето като теб са се самозабравили. И си мислят, че всичко, що фърчи, се яде. Няма такова нещо. Забрави!

Виж колко е просто до акъла, ама ти не се сещаш изобщо: тоя дето, като теб, много плямпоти, той малко работи – или никак не работи. Ти си Премиер за да работиш, а не за да плямпотиш постоянно. Затвори си малко устата бе, Борисов, спри, помисли малко, замълчи, премисли. Речено е: „Десет пъти мери, един път режи!“, а ти хептен не мислиш преди да говориш. Днеска заран казваш едно, вечер друго. От много говорене забравяш вече какво си казал преди пет минути. Излагаш се бе, човече! Постой малко, потрай, паработи. Свърши нещо. Ти не го гледая бай ти Вучкова, той друго, освен да плямпоти, не може. Ама май, оказва се, и ти друго не можеш, така ли е? Познах ли?! Признай си де, недей да отричаш!

И все едно и също повтаряш като развален грамофон: „Строя магистрали, ще ви дам магистрали, та да се возите убаво докато одите на море!“. Чакай бе, човече, народът не мисли за море в момента, а и да мисли, няма пари да иде на море. Ти не чувстваш ли, че се гавриш с човека от народа когато му говориш за магистрали до морето, а нему е пламнала главата как да си плати сметките за ток?! Гаври се, щом си нямаш друга работа! Но и за това ще си платиш.

„Строя магистрали – и режа ленти!“. Все това повтаряш. Омръзна ни де, стига си се хвалил! Стой и мълчи, тогава ще ти признаем заслугата. А ти постоянно се хвалиш: засрами се малко де! Така не е прието. На туй, твоето, в Европата му викат, че си нарушил „добрио тон“! На теб обаче не ти дреме за добрио тон – и действаш както прави шопар, изпуснат в есенен бостан. Стигнал си дотам, че вече се хвалиш и за това, че други те били похвалили. Сещаш ли се за какво намеквам? За „Конграчулейшъна“ намеквам. Некои, да ти река и това, вече ти викат „Боко Тиквата Конграчулейшъна“. Спри да се хвалиш, че нищо чудно това име да ти остане завинаги. Народът е безжалостен към оня, който се е погаврил с него. И не прощава. Помни и пази тоя съвет както се пази зеницата на окото.

„Аз ви дадох не знам си колко милиона за това, аз ви дадох още еди колко си милиона за онова!“ – тия думи известни ли са ти?! Ти ли ги даде? Чии са тия пари бе, нахалнико?! Как ти ще ми ги даваш, като тия пари са и мои, те са на гражданите, те са народни пари, те са на българите! Ний да не сме просяци, та ти ще ни ги даваш и подхвърляш?! Не: „Аз ви дадох това, аз ви дадох онова!“. Ти знаеш ли, че даже бай ти Тодор сякаш не беше толкова нагъл като тебе?! И той беше колосално нагъл, ама сякаш като теб чак толкова нагъл май не е бил.

Твоята наглост ще те закопае. Тя те закопава всекидневно, ама ти още не го усещаш. Ще го усетиш когато е вече късно. С наглост може и да може да се постигне нещичко в мутренско-бандитския „бизнес“, ала в политиката такива постижения са съвсем временни. Ти не залягай на тая кълка. Тук се иска деликатност и дипломация. Все неща, от които се видя, че разбираш толкова, колкото магарето – от военна музика. Мале мила, тръпки ме побиват като си помисля как изглежда твоето поведение в очите на европейците, дето такава байганювска нагла простотия като твоята е чудо невиждано?! То и ний, дето сме обръгнали на простотия, вече не издържаме, та те ли ще издържат?!

Мога още много да пиша, но ще се спра: рекох ти предостатъчно. Умният човек от малко разбира, на глупака и до утре да му обясняваш, пак няма да те разбере. Искам да завърша с нещо важно, както му се вика, с нещо фундаментално. Ето какво е то:

Ний, българите, изстрадахме тази наша демокрация – и платихме огромна цена за нея. Затуй няма да ти позволим да се държиш в градината на българската демокрация така, както се държи, повтарям, свиня в бостан. Верно, може нашата българска демокрация да не е много прокопсала, верно, тя е млада и неукрепнала, но, запомни: няма да ти позволим да я съсипеш – както свинята съсипва бостана! Спри се и се вразуми поне малко. Повтарям: ти ще бъдеш най-потърпевшия! Българският народ е виждал и по-големи бабаити от тебе и пак се е справял. Българинът е търпелив, но не злоупотребявай с търпението му. Не ни дразни – разбра ли ме?! А така…

Спомни си какви „адови“ сили предизвикаха срещу себе си комунистите в края на 1996-та година. А две години преди това бяха спечелили изборите по-бляскаво и от теб. Нека призракът на 1996-1997 година да е постоянно пред очите ти. Пък и, що да се лъжем и да си кривим душите, нека да признаем и това: Костов, дето оглави оня бунтовен и реформистки подем на народа, е още тука – и е жив и здрав. Ти май затуй толкова се плашиш от тоя пуст Костов, нали?! Да, Костов е най-страшен с това, че символизира подема на българската демокрация от най-бляскавите й дни. И той, за разлика от теб, когато беше избраник на народа, се държа значително по-скромно, по-умно и по-умерено от теб. Той, Костов, като свиня в бостан не се е държал, това поне е сигурно, а ти се държиш точно така. Спри се овреме, за да не съжаляваш горчиво!

Това исках да ти кажа. Бях пределно искрен и изобщо не съм шикалкавил и увъртал. Смятам, че така трябва ний, гражданите, да разговаряме с управниците си. Щото при демокрацията ний, народът, сме суверенът, а вий, управниците, сте наши слуги. Аз, като гражданин, съм твоя господар, г-н Премиер, помни го това – и затова имам пълното право да съм дързък с теб колкото си искам. Господарят има пълното право да мъмри слугата си колкото си иска. Щото ако един господар разпусне слугите си, горко на целия дом. А нашият дом е България. Този наш дом, повтарям, не ти е бащиния! Стой кротко занапред и се опитай да работиш, а не да плямпаш постоянно! Стига си се перчил, щото зле ще свършиш ако продължаваш все така!

Скромността краси всеки човек, но особено е благотворна при политиците. И спри с тая твоя неудържима парвенюшка грандомания и с това твое колосално парвенюшко нахалство! Вразуми се бе, човече! Ако можеш де. Твоя си работа. Ний, гражданите, само ще бдим и ще гледаме как ще се държиш тепърва и занапред. И скоро ще те държим отговорен за всичко. За абсолютно всичко. Даже и за най-тайните ти сделки и договорки. Всичко ще излезе наяве един ден. И за всичко ще бъде платено. И няма да е далечен тоя ден, както сега ти се чини.

Айде чао и гудбай! Научи ли най-после нещичко от английския?! Щото и ний поназнайваме езици, глей сега:

Анд уот? До уои ъндерстанд уот ай сед ю? Го уит гоод!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.