А може би трябва да върнем комунизма, за да му е лесно на шефа на ГДБОП в битката с престъпниците?!

Колеги от вестници и телевизии, много сме зле

Иван Бакалов

Антимафиот №1 иска реставрация на комунизма, никой не реагира; медии се забавляват с момче на 16 г.

В този случай не искам да се разграничавам от журналистическата колегия и да обяснявам колко са зле вестниците и телевизиите. Зле сме всички. И като професионална колегия, и като общество.

Шефът на ГДБОП Станимир Флоров поиска реставрация на комунизма и никой не реагира. Снимка: от екрана

Когато шефът на службата за борба с мафията (ГДБОП) Станимир Флоров каза, че единственият начин да се оправят нещата с престъпността е да се върне времето от преди 1989 г., помислих, че ще стане скандал. Досега висш шеф в държавната администрация и полицията не беше искал така директно реставрация на комунизма. „Това е единственото решение на проблема”, подчерта той пред камерата на бТВ и репортерката Миролюба Бенатова. Тя, колкото и да е опитна, направо се шашна и не знаеше как да реагира (виж тук).

Очаквах в сутрешни блокове, коментарни колонки на вестници колеги от всякакви издания да задават въпроси, да коментират, да питат политиците. Очаквах някой да поиска оставката на въпросния Флоров. Най-малкото защото очевидно е ограничен и неспособен да се бори с престъпността, не познава законите и механизмите на демократичната държава. Не познава законите на собствената си държава, щом приравнява наркоманите към криминалните престъпници.

Нищо не се случи. Пълна тишина. Все едно нищо особено не беше станало. Само Иво Инджев написа в сайта си един коментар с логичната констатация, че вече 2 дни въпросният Флоров не е уволнен.

А може би трябва да върнем комунизма, за да му е лесно на Флоров с престъпниците?

Липсата на реакция в този случай дава шанс на такива изкопаеми да се чувстват прави и недосегаеми. Една бурна реакция в медиите щеше да го постави на мястото му. Неговите шефове Цветанов и Борисов можеха да му поискат оставката. Но сега няма никакъв шанс. И България ще продължи да има за шеф на антимафиотската служба очевиден некадърник. Ето колко е важна ролята на медиите.

Така няма как на мястото на флоровци да дойдат други, които ще гонят наистина престъпниците, вместо да се оплакват, че им е трудно и трябва да стане като едно време.

Заедно с това овчедушно отношение към антимафиот №1 се случи нещо друго, което показва, че държавата по манталитет още е далеч от демокрацията. Момче на 16 години уби друго момче на 12 години. И всички национални телевизии показаха в новините това момче как го водят в съда като закоравял престъпник, без да закриват лицето му. Никъде в демократична държава това не може да се случи.

Момче на 16 години уби друго момче на 12 години. И всички национални телевизии показаха в новините това момче как го водят в съда като закоравял престъпник, без да закриват лицето му. Никъде в демократична държава това не може да се случи. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Брой 16 на в-к ГРАЖДАНИНЪ излезе от печат и вече пътува към абонатите си

Ония, от които се възторгва масовият българин в момента, са все чалга, са все менте, в тях няма нищо стойностно и имащо отношение към вечността

По вчерашната публикация със заглавие Боко и Гоце като висши символически еманации на най-съкровеното в народната българска душа получих интересни отзиви; публикувам един, написан от анонимен автор, на който се наложи да отговоря, давам неговия отзив тук заедно с моя отговор, та да разминята на мнения да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, чийто нов брой излиза днес:

Това са малко рисковани генерализации в любимия на българите народо-психологически стил. Може да се коментира много по темата, но ще кажа само, че след 1989 имаше и други подобни двойки като Желю Желев и Филип Димитров, Иван Костов и Петър Стоянов, Симеон Сакскобургготски и Гоце Първанов и т.н. С какво те са по-малко характерни от Първанов и Борисов?

Та Петър Стоянов в анкета на MBMD сред всички българи дори беше избран за българския политик N 1 на столетието! Следователно е може би най-характерен за вкусовете и предпочитанията на българите? А защо Симеон Сакскобургготски да не е еманация на нагласите на българите? Или Александър Лилов, с когото начело БСП спечели изборите 1990?

За особената роля на медиите в посткомунистическите страни няма да се разпростирам. Факт е, че те могат лесно да направят от някого герой, но и античовек. Така например ако медиите си поставят за задача или по-точно ако им бъде поставена такава задача, безпроблемно биха могли да сринат Първанов и Бойко за 2-3 месеца и да ги превърнат от всеобщи любимци в омразни „врагове на народа”.

Има, разбира се, нещо вярно в народо-психологически обусловените предпочитания на хората. Така например Берлускони е избиран и преизбиран в Италия, но е трудно да си представим, че подобен политик би могъл да има някакъв, камо ли траен успех в Скандинавия например. Чърчил е избиран от англичаните, но той никога не би могъл да бъде избран за президент на САЩ, защото е бил известен хроничен алкохолик.

България е имала своите големи водачи и политици, освен Левски тук трябва да бъдат споменати лидерите на Априлското въстание, а след 1878 разбира се, Стамболов, който според Султана Рачо Петровa (имам интересна книга с нейните спомени) е бил „гениален политик” от световен мащаб, Константин Стоилов, Александър Малинов. Александър Стамболийски въпреки по-скоро отрицателната си роля в българската история е бил интересна, самобитна личност. Държавнически качества са имали цар Борис Трети, а също и царят-отец Фердинанд въпреки неуспешната му политика за национално обединение. От съвременните политици на прехода е възможно Иван Костов да влезе в историята на като най-крупна личност.

А иначе Султана Рачо Петрова казва, че българите са „най-красивия народ на Балканите” в смисъл не само и не толкова на физически, а на народо-психологически качества. (Анонимен)

Моят отговор:

Благодаря за коментара! Мисля, че по принцип не се различаваме особено в разбиранията си, но все пак искам да отбележа нещо важно, породено от Вашия коментар.

Наистина, защо Гоце и Боко да символизират най-съкровеното в масовата българска народна душа, а не Гоце и Симеон, примерно? Или Пешо Стоянов и Иван Костов? Или Желю и… кой, кой, а сега де, ами примерно, Филип Димитров? Сам забелязвате, че тия другите двойки сякаш не изразяват толкова изразителни качества, които да имат отношение към дълбинното на българската народна душа. А Гоце и Боко сякаш изразяват.

При това говорим за ето този исторически момент. Когато Костов и Стоянов са били на върха на славата, нищо чудно в оня момент, когато мнозинството ги е одобрявало, тогава те да са носили и изразявали нещо съществено, характерно за масовите насторения тъкмо в оня исторически момент. От което пък произлиза, че тия масово-психологически настроения и нагласи се менят, те са нещо динамично, а не вечно, щото същия този български народ се е възторгвал много и от Цар Борис Трети, и от комунистическия диктатор с каскет Тодор Живков, и от кой ли не.

Което пък означава, че в недрата на народа ни все още нямаме ясно обособени ценностни детерминанти, които да предразполагат към по-устойчиви симпатии-антипатии. Щото ний, българите, сме изглежда, като фурнаджийски лопати и се възторгваме и обожаваме тъкмо ония, които са на върха на славата, ония, които са притежатели на властта, сиреч, властелини. Защо ний, българите, говоря за масовия българин, не за мен или Вас, не уважаваме и не се възторгваме в тоя момент от философа Цочо Бояджиев, примерно, една рядко бягата духовна личност, или от проф. Богдан Богданов, преводача на Платон, за който мога да кажа същото, все наши съвременници, а се възторгваме, в масовия случай, от… Милко Калайджиев, от Азиса, от певицата Гюргя, от Гоце, от Боко?

Като, забележете, ония, от които се възторгва масовият българин в момента, говорим за тоя исторически момент, са все чалга, са все менте, в тях все няма нещо истинско, стойностно, имащо отношение към вечността, ами има сурогати, фалш, има нещо смръдливо и презряно – ако се погледне от една друга, по-висша гледна точка. Ето това имам предвид. И неслучайно избрах Гоце и Боко, за да изразя съкровеното в българската народна душа. Същият ефект щях да постигна ако бях избрал Кондю и Гюргя, щото тия персонажи стоят все в един ценностен ред, намират се на една плоскост.

Нима Ваша милост намира нещо възвишено, същностно, истинно и достойно за уважение в един Гоце? Моля Ви се, недейте така, чакай да спирам, че в тоя момент получих мощни пориви към повръщане, като споменах една до друга думи като „Гоце“ и като „истина“ и „достойнство“. Чао и лек ден! На Вас и на всички читатели на блога!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Неравенството между хората е необходимо, справедливо и вечно: в дивния прекрасен свят на Америка не дават нищо даром

Един млад човек, инициалите на името на който са K. D., е прочел тази нощ превода на една статия на Валерия Новодворская, носеща заглавието Този дивен и прекрасен свят. И, както става винаги, писанието на голямата руска публицистка-антикомунистка е предизвикало вълнение в него; ето какво ми пише и защо се обръща към мен:

Уважаеми г-н Грънчаров, тази нощ попаднах на един интересен материал, за който ще Ви пратя и линк. Интересна ми е Вашата гледна точка, особено що се отнася до заключението на автора: социалното неравенство е вечно и необходимо.

Драйзер, заедно с Ф.С.Фитцджералд и Хемингуей са сред предпочитаните от мен автори, а в творчеството на първите двама винаги съм виждал изкусно нарисувани социални панорами, в които е представено едно общество (Америка), почитащо преди всичко материалния успех. И в името на този успех героите им правят своя избор, губейки своите достойнства и ценности.

Съгласен ли сте, че „гнилото“ общество съдава „гнили“ личности? Въпросът ми по-точно е: до каква степен обществените ценности и норми влияят върху формирането на всяка една индивидуалност?

Съзнавам, че писмото ми е разхвърляно като идеи, за което се извинявам – и се надявам да сте разбрали какво точно ме вълнува.

Пожелавам успех на начинанията, с които сте се захванали. България се нуждае от повече личности като Вас.

Поздрави!

Разбира се, веднага отговорих на младия господин; написах му следното:

Г-н Dimov, благодаря Ви за хубавия въпрос, а също и за добрите думи и пожеланието по мой адрес в края на съобщението си! Разбира се, с удоволствие ще отговоря на въпроса Ви, ще Ви кажа какво аз мисля.

Ще започна с това, че съм напълно съгласен с тезата на г-жа Новодворская, която е автор на прочетената от Вас статия. Ето я самата теза, да я приведа, та да е пред очите ни:

„Социалното неравенство е вечно и необходимо. И трябва да се научим да живеем с тази мисъл. В дивния прекрасен свят на Америка не дават нищо даром освен милостиня. Което е добре. Художникът Драйзер е казал това, което публицистът е премълчал.“

Наистина съм напълно съгласен с нейното гледище, и го споделям не емоционално, а убедено, защото и аз винаги съм мислил по същия начин. И съм развил тия идеи в книгите си, особено в книгата ми УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие „Източниците на достойнството, успеха и богатството“), която с удоволствие бих Ви подарил. Аргументацията на г-жа Новодворская в обсъжданата статия е твърде убедителна, но и аз ще кажа нещичко в отговор на въпросите Ви:

Ще се придържам към въпросите Ви, щото поставеният в тях проблем е много голям и изключително важен. И така, аз смятам, че даже съвсем „гнилото“ общество не създава механично „гнили“ личности, защото обществото, макар че силно влияе върху формирането на личността, е преди всичко творение на самите личности. С една дума казано: ще живеем в такова общество, каквото сме си го направили и създали сами. Ако недоволстваме от несъвършенствата на обществото, в което живеем, към нас самите трябва да насочим недоволството си, защото промяната на обществото е изцяло в наша власт, макар че съвсем не е лесна работа да направим онова общество, което е близко до нашата човешка същност, което е в хармония с нея.

Това от една страна. На второ място, американското общество, или по принцип свободното общество или „капитализмът“ (каквото, разбира се, американското общество е: не слушайте какво Ви говорят за Америка доцентите от ПУ, те неслучайно я мразят толкова!) съвсем не е „гнило“ общество, напротив, то наистина е най-доброто общество, венец и творение на западната цивилизация на свободата. Тъй че това общество създава всички необходими условия за изява и за пълноценна реализация на личността, като обаче трябва да се знае, че и тук личностният, или „субективния“ фактор е решаващ. И така, щом има свобода, ще има и неравенство, щото ние, слава Богу, еднакви не можем да бъдем!

И не само че е добро да има неравенство, да има неравенство е и справедливо. Пак не обръщайте внимание на приказките на доцентите от ПУ, щото тия доценти са с твърде объркани глави, плод на неувяхващия им комунизъм А пък да бъдат правени неравните (по способности, по таланти и пр.) индивиди равни е най-крещяща несправедливост. До какво води принудителното „равенство“ на комунизма вече видяхме: води до кошмар, до пълен блокаж на човешката енергия, до всеобща мизерия води, води до тотална личностна непълноценност на живелите при комунизма. Свободата ще ни даде всичките плодове, но при едно условие обаче: да успеем да ги сътворим сами, да си ги изработим. Нищо не трябва да се дава наготово от жалостивия социум, а и никаква пощада не трябва да чакаме. Ето защо моя милост е голям противник на всички социалистически хитрувания, които имат една цел: да всяват леви илюзии в главите на слабаците, да засилват слабостта им, та да ги прецакат един ден както само левите и социалистите могат.

И накрая, понеже май пак се олях, пак се разпрострях прекалено нашироко. Изворът на човешкото достойнство е свободата, без свобода няма достойнство. Свободните хора са достойни хора, достойните хора са свободни, трети път няма. Но свободните хора също така са и неравни – и това е добро, това е най-доброто. Защото ония, които са по-долу и още не са постигнали успеха, вместо да се размекват от завист и да ламтят за чуждите богатства, нека да имат добрината да се стегнат и да поработят за успеха си. Други хора непрекъснато им дават примера, че това е възможно.

При „капитализма“ има много успели хора, той дава път на талантливите и работливите, а пък мързеливите нямат друг път освен да завиждат, отдавайки се на блажени копнежи в хладните механи, където обикновено се помещават най-близките клубове по комунизъм и социализъм…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

НАТО служи на свободата – и я гарантира, бидейки мощна сила, от която треперят нейните врагове!

Либийските събития са трудни за осмисляне и вникване, особено пък за еднозначно тълкуване. Затова и предизвикват горещи спорове, което е съвсем нормално. В тази връзка току-що попадам на интересна публикация в блога на М.Радев: Либия: Залезът на диктатора – изгревът на исляма с автор Клеър М. Лопез. Прочетох статията, струва си, прочетете я и вие ако ви интересува проблема. Авторката била виден експерт по борбата срещу тероризма и прочие. Ето един откъс от нейния текст:

… „Най-впечатляващият пасаж на новия конституционен проект се намира в част I, чл. 1, който гласи „Ислямът е държавна религия, а основен източник на законодателството е ислямското право (шариат).“

Нека поясним за онези, които все още не са съвсем сигурни какво се случва в Либия, смисъла на този Член I, поставящ ислямското право (шариат) на самия връх на конституцията. Той просто означава, че принципите, които републиканците в духа на Томас Джеферсън смятат фундаментални за една демократична система – равнопоставеността, индивидуалната свобода, плурализмът, толерантността, защитата на малцинствата, общественият договор между управляващи и управлявани, естествените права, основаващи се на разума, независимата (светска) съдебна власт, свободните медии – всички те, дори и да са споменати пò надолу в проекта, няма да имат реална сила. В конституциите реално тежи онова, което е изнесено най-горе и е заявено най-категорично. В случая с Либия това е ислямското право.

Този извод едва ли може да изненада някого, наблюдавал по-внимателно председателя на Либийския TNC Мустафа Абдул Джалил и впечатляващата деформация в средата на челото му, наричана на арабски zubibah. Става дума за трайната цицина, която особено благочестивият мюсюлманин си докарва от постоянното удряне на челото при молитва пет пъти в денонощието…

… Не по-малка причина за безпокойствие представляват силите, които се канят да поемат управлението: както посочи на 23 август Уалид Феърс в своя задълбочен анализ по Fox News, либийският TNC е една пъстра тайфа, съставена от „бивши дипломати, бюрократи и военни от стария режим“, както и от „политици и лидери на движения от левицата, марксисти, социалисти, арабски националисти, либерали и ислямисти“.

И така нататък, статията е интересна и заслужава да се прочете. Интересна е и дискусията по нея, засега само във Фейсбук – виж страницата на М.Радев. В тази именно дискусия, в отговор на някой си Stefan Christoff, който е изкрещял следната реплика

Ще почакам да видя дали някой ще посмее открито да зададе въпроса: „ЗА КАКВО БЕШЕ ЦЯЛАТА ТАЗИ НАТОВСКА ПОДКРЕПА НА АНТИКАДАФИСТКИТЕ (ИСЛЯМИСТКИТЕ) БУНТОВЕ???!!“

моя милост се реши да напише малък коментар, ето го:

Не е вярно твърдението, че всички борещи се срещу Кадафи и тия, дето го свалиха, са все ислямски фанатици или терористи. Това са глупости. А на въпроса на другаря Christoff, именно защо НАТО било подкрепило „ислямистките“ бунтове, ще отвърна така: защото навсякъде ония народи, които се борят за свободата си и срещу тиранията, следва да бъдат подкрепени от народите, които вече имат свобода.

НАТО, ако не ви е известно, е военна организация на свободни народи. НАТО служи на свободата – и я гарантира, бидейки мощна сила срещу нейните врагове!

Разбира се, че в ислямски страни ислямските политици ще са водещи, вие какво искате, християнски политици да са водещите?! Последният ми коментар е по принцип, не е насочен към някой конкретно…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.