Трагикомедията в Сидеровото семейство е прелюдия към трагедията в Бойковия държавен дом

Късна есен е. Вятърът вие в студа. Забързано падат последните листа, сякаш уплашени, че снегът може да ги завари по клоните. Тук-там приветливо се веят окъсани останки от предизборни плакати. На един чета, че Волен Сидеров знаел как да въведе ред в държавата ни! На тоя плакат смешникът Сидерчо е приел позата на Наполеон пред Ватерлоо – гледа в бъдното. Разбира се, трябва да си абсолютно ненормален, за да повярваш точно на такъв.

Мина не мина месец, и след като Сидерчо ни обещаваше, че щял да оправи цялата държава, се разбра от всички, че той не може да оправи и да въведе ред в собственото си семейство: всички от семейството му вдигнаха бунт срещу самия фюрер, а пък той, както твърди мълвата, бил легнал с булката на доведения си син. Дворцовите саги в късната Римска империя помръкнаха от срам като се разбра за толкова величавата крамола в сидеровия дом. Сидеров беше предаден от най-близките си, тия, които уреди с депутатски и евродепутатски заплати и други благинки. Колко неблагодарни могат да са някои екземпляри от човешкият род когато са движени предимно от стимули от материално естество.

Предполагам, Сидеров със сълзи на очи сега ближе раните си. Нравствените си рани. Великите хора са способни да забъркват велики трагедии. Или велики трагикомедии. Слава Богу, че в случая имаме просто семейна драма и трагедия, а не държавна. Ако повечко малоумници му се бяха вързали на приказките на Сидеров, сега трагедията вече можеше да е държавна и национална.

Прочее, и г-н Борисова, комуто мнозинството от народа се върза на приказките, не е въвел бляскав ред в собственото си семейство. Той, както знаем, дори няма семейство. Имал някакви делови връзки с оная същата госпожа-милионерка. Мълвата твърди, че и дъщерята не понасяла баща си. Същата оня дъщеря, за чиито любовник строгият баща възвести, че веднъж го бил набил, а пък като природопопулацията разбра за сълзливата сценка, се просълзи от умиление пред героизма на своя будущий пастир и отърча като стадо да гласува за него.

Който не е могъл да устрои собствен благоденстващ дом и щастливо семейство – а какво е домът без семейството?! – такъв няма моралното право да претендира, че може да устройва реда и общия живот в цяла една държава. Докато продължаваме да се доверяваме на хора, които са показали, че своя частен живот не могат да уредят като хората, добро няма да видим.

Историята на Сидеров е само прелюдия към оная държавна трагедия, която ни предстои да преживеем. Основанието за това мое твърдение се съдържа в думите, които написах по-горе.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.