Непростимо е и този път да проспим историческия си шанс да станем истински свободни!

Някъде, не помня къде, прочетох, че на еди кой си човек му било трудно да прецени каква позиция следва да има по въпроса за т.н. „шистов газ“. Той сам се оплакваше и се вайкаше заради това. Същевременно чета и чувам, че други хора не познават такава трудност, те, примерно, априори са ПРОТИВ шистовия газ. Даже и без да се замислят, знаят, че са против. Доста хора са в затруднение по този въпрос, тъй като наистина в него се сблъскват поне две фундаментални ценности, поради което на всеки се налага да се реши коя от тях има приоритет лично за него – пък и за нацията ни. Става дума за ценностите природа и свобода.

Искам да кажа нещичко по този казус. И по този начин ми се иска да спомогна за проясняването на въпроса, та белким повече хора по-решително изяснят собствената си позиция по наистина нелекия казус.

Не е доказано дали и доколко тази технология за добиване на шистов газ е опасна за природата; прочее, то всяка човешка дейност, както и да го погледнем, е противоприродна; всичко, направено от човека, е култура, докато природното, при което човекът изобщо не се е докоснал, е натура. Ако искахме и ако можеше да си стоим при природата, отказвайки се от културата, т.е. оставяйки се на бездействие и на съзерцание на собствения си нос, то и култура, и цивилизация, и човечество изобщо нямаше да има. Всяка намеса или инвазия на човека в природата е, предполага се, вредна или поне неприятна за природата, за природното. Прочее, автентично природно е само… дивачеството, варварството. Културата по начало е противоприродна. Това дотук – от една страна.

От друга страна разглежданият казус е твърде интересен и затова, че тук се намесва най-фундаменталната човешка ценност: свободата. България енергийно или суровинно, а оттук и всякак, е зависима от Русия, и то до нетърпима за самия ни суверенитет степен. Тъй че, оказва се, оня, който тръгне да крещи против шистовия газ, всъщност и де факто крещи против българската свобода и суверенитет. Тоест, работи не за българския, а за руския интерес, сиреч, е предател. Дилемата става изострена в екстремна степен: или благодарение на шистовия газ най-после ще извоюваме независимостта си от Русия, или, ако надделеят противниците на българската независимост, шистов газ няма да има, но заедно с него няма да има и българска свобода. И няма да има просперитет: защото зависимостта от една изостанала, деспотична империя, каквато е руската, не може да не доведе до бедност и мизерия. Ние поне това би следвало да го знаем от опит: 45 години комунизъм бяхме изцяло зависими от Русия и ето, в резултат, станахме най-бедни в цяла Европа. Факт.

За поляците например никакво съображение не може да стои по-високо от свободата; за народи като полския свободата е най-висшето. Ето защо Полша, за да отхвърли всякаква зависимост от вековния си поробител, именно Русия, прие технологията за добив на шистов газ, дори и в някаква, възможно минимална степен, да пострада и полската природа. Свободата за свободолюбиви народи като полския е единствено меродавното.

А за народи, прочути с робския си манталитет, именно като нашия, свободата съвсем не е най-важното, и затова в такива народи мърморковците срещу шистовия газ нищо чудно да излязат мнозинство. Не им пука на такива, че за шепа руски рубли са готови да пожертват свободата и суверенитета на България. Намесих „шепата“ руски рубли, защото е безспорно, че кампанията на активистите срещу шистовия газ у нас се финансира щедро от путинска Русия. Разбира се, че една такава кампания съответства на руския империалистически интерес спрямо България. Факт. А известно е, че най-голям душманин на българската свобода е Русия. Факт!

Ето защо моя милост, за която свободата е най-важното, не стои такава дилема: аз съм за добива на шестов газ у нас. Защо ли? Ами защото ми е мила българската свободата. Мил ми е българският суверенитет. Мило ми е достойнството на България. А достойни могат да бъдат само свободните, не робските народи. И проспериращи народи могат да бъдат само свободните народи. Робските народи сами осъждат себе си на вечно недостойнство, на унижения и на мизерия. Това го доказва опитът на цялата човешка история.

Но колцина ли мислят като мене в разтерзаната от внасяните от империалистическа Русия раздори и от гнусни ченгесарски номерца България? Малко сме. Трябва да правим всичко, за да привличаме съмишленици. На карта е поставено бъдещето на България. Непростимо е и този път да проспим историческия си шанс да станем истински свободни. Както много пъти преди това сме го правили в многострадалната си история. Нации страдалци са само малодушните нации.

Страданието е наказание за слабостта, за малодушието им. То ще им помогне един ден през горчилката на страданието да се убедят в собствената си неразумност. Прочее, дами и господа, ние, българите, малко ли сме страдали? Налага ли се още да страдаме, та да ни се отворят най-сетне очите?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.