Излязоха да протестират на припек и алчните бъдещи пенсионери!

Продължава интелигентското мърморене в разни блогове против „неправилните ценности на протестиращите“ и прочие. Не трябвало да се протестира така, а трябвало онака, не трябвало да се протестира за това, а за онова. Нямало да подкрепят протестиращите, щото те, представяте ли си, имали дързостта да започнат да протестират без да се допитат до непресекващата неръкотворна „мъдрост“ на дървените философи от блоговете. Особено любопитно звучи роптаенето на някои умници против това, че хората си били позволили да протестират срещу увеличаването на годините за пенсиониране.

В тази връзка е твърде любопитна дървената „философия“, от която вдъхновява един мастит блогър, именно г-н Иван Стамболов, представящ се в интернет с древноримския псевдоним Сулла, който ни е ощастливил, както виждам тази сутрин, с най-фундаментална статия под епохалното заглавие По-добре рентиери, отколкото пенсионери. Струва си да се прочете това творение на обезпокоения разсъдък на този блогър с древноримска осанка и величавост. Мен лично ме впечатли най-вече ето това патетично построение, което нищо чудно един ден да влезе и в учебниците по празнословие:

„Учуден съм каква дълбока драма произлезе от това дали хората да се пенсионират година по-рано или година по-късно. Заедно с това съм възхитен от страстта, с която хората са готови да отстояват правото си на социални помощи, пенсии и други нетрудови доходи. Сигурно съм примитивен, но винаги съм си мислел, че ако енергията се насочи към това как да се произведе и продаде нещо, вместо към това как да се накара някого, който е произвел и продал нещо да ти плати, задето не си произвел и не си продал нищо, то светът ще бъде много по-уютно място. Социалната солидарност е прекрасно нещо, докато не се превърне в професия за групи от хора, толкова големи, че приличат на цели нации.“

Това пише така страстният г-н Стамболов. Особено сюблимен в този абзац е изразът „нетрудови доходи“, с който навремето, ако си спомняте, комунистите клеймяха и ругаеха „безделниците“, които си докарваха някоя и друга пара като работеха в свободното си време в сферата на т.н. „частпром“; прочее, виждате, че цивилизацията се е придвижила така напред в своето стремглаво развитие, че на г-на Стамболова му се чини, че и пенсиите са… нетрудови доходи; за което, прочее, не се е сетил даже и другарят Лаврентий Берия.

Много трудно нерафиниран в тънкостите на схоластиката човек може да схване как така пенсиите са „нетрудови доходи“, при положение, че парите, които пенсионерът получава, не са благодеяние или милостиня на държавата, а са си неговите собствени пари, които са му били удържани от собствената му заплата като осигуряване. Явно фактът, че пенсионерите не се трудят, т.е., не ходят на работа, а пък, представете си, си получават пенсиите, е причината за гнева на така работливия г-н Стамболов, който даже, поувличайки се, се заклева да работи докато е жив:

„… Аз съм на 48 години и се надявам с Божията помощ да мога да създавам ценности още 30 години, без да искам да се пенсионирам и някой друг да ме храни с ценности, които не съм създал аз.“

Тъй че, според г-на Стамболова, хората у нас заслужават да бъдат наругани по простата причина, че не щат да работят пожизнено, т.е. докато мърдат, което, според него, е израз на паразитическите наклонности на мързеливата българска природопопулация. И той счита за уместно да заклейми тия аморални хора, дето имат наглостта да искат да си получат под формата на пенсия собствените си пари, които са били натрупани през годините в собствената им пенсионна осигуровка. Явно на такива като г-на Стамболова им се иска хората жертвоготовно да харижат на държавата собствените си пари за пенсия като умрят преди да се пенсионират, тоест, един вид, да сложат пред олтара на Отечеството най-скъпото, което имат, именно, живота си.

Прочее, ако се позамисли човек малко по-дълбоко, ще открие за изненада на г-на Стамболова и това, че даже т.н. „социални помощи“ не са благодеяние или милостиня от страна на размекналия се социум, понеже ще открие, че докато човек работи, му се удържат проценти от заплатата, които ще му се дадат под формата на „помощ“ ако остане, да речем, безработен. Или ако се разболее. Да отбележа: против болничните г-н Стамболов не се е сетил да роптае, но нищо не пречи тия дни и това да направи.

Но има нещо, за което той явно не се сеща. Държавата обича да прави помен с чужди пити, а пък в случая и при пенсиите, и при социалните помощи, питата, с която държавата уж ни гощава, си е наша собствена. Тоест, повтарям, парите за пенсия са си нашите собствени пари. Никой не ни ни ги подарява и прочие. Тъй че човек няма как да не се диви на ума на „дясно-мислещия“ г-н Стамболов, който не се усеща, че ругаейки ония, с които посткомунистическата ни държава се гаври така нагло, де факто демонстрира все същото онова комунистическо презрение към „склонния към паразитиране индивид“, който при това, представете си, имал дързостта да си поиска собствените пари от Майката-Държава!

Още много може да се напише като анализ на будещия толкова недоумения и възражения текст на г-н Стамболов, но да спра дотук. На всякакви чудати феномени човек може да стане свидетел в днешно време, примерно, да срещне хора, които да считат, че Боковото правителство, представяте ли си, било „реформаторско“, ала алчните пенсионери и цялата останала човешка измет, т.е. „лошият човешки матрьял“, им пречел, като протестирал за правата си, т.е. за своето си, за своите си пари, за своето си здраве, и прочие, и так далее. И един друг интернетен мислител като г-на Стамболова, именно „професор“ Добри Божилов, всеки ден роптае срещу алчните бъдещи пенсионери, които не щели да работят посмъртно и доживотно. Гневът на такива хора като Божилова се дължи, предполагам, на това, че те самите, поради хронична безработица или пък поради безделничество, което в днешно време в много от случаите в наши условия се представя като „бизнесменство“, та, значи, вече те самите нямат надежда един ден да получат пенсия! И как тогава другите да получават, а пък те не, нема такова нещо, туй не е справедливо, г-да съдебни заседатели?!

Тъй де, нима не заслужават да бъдат наругани ония наглеци, които имат по 40 и повече години трудов стаж, и имат наглостта най-безсрамно да си искат собствените пари! Които е къде-къде по-добре, като умрат преди да се пенсионират, да останат за октопода-държава, която, разбира се, ще се погрижи за всички, в това число и за светлите души на роптаещите в нейна защита! Елементарни познания по българската национална психология са достатъчни човек да се убеди в скритата дълбинна мотивация на ония, които си позволяват да ругаят тия дни хората, протестиращи срещу увеличаването на възрастта за пенсиониране.

А ето как специфично мислителят Сулла завършва трактата си срещу лакомията на българската трудеща се класа:

„За съжаление, консерватизмът в държава като нашата, която допреди век и малко е била с над 90% селско население (към което аз по чудо не принадлежа), е твърде проблематичен. За съжаление. За голямо съжаление.“

Която българска трудеща се класа, както виждаме, като капак на всичко има и тоя дефект да има селски произход, което, за щастие, не се отнася за софийски аристократи-боляри с римска осанка като г-на Стамболова. Какво друго да възкликне човек като съзерцава такова безочие освен да изкрещи древно-римската мъдрост:

O tempora, o mores!

Хубав ден на всички! И протестирайте всеки ден и по всеки повод, не търпете, не мълчете! Нищо че ви ругаят разните му там дървени философи. Винаги има смисъл да се протестира, това поне запомнете от мен.

Не допускайте това, което си е ваше, да бъде „присвоено“ и лапнато от октопода-държава, който у нас, уви, бива защищаван и от толкова много пишман-дясномислещи мърморковци, че на човек му се повръща вече – като ги гледа как се пенят, вайкат и вият срещу вашите човешки права да протестирате и да бъдете взискателни спрямо разпусналите се до крайна степен властници.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…