Четете онлайн новия, бр. 1 от 2012 г., на в-к ГРАЖДАНИНЪ

ТУК

Путин, господарят на Първанов, сряза конците на своята непотребна вече кукла на конци

Чета тази сутрин интересен коментар под заглавие „Газпром” призна това, за което у нас лъжат от години, начело с Първанов, в който между другото пише:

А, „Южен поток” можело да не се строи, изненадващо призна шефът на „Газпром”. Защо? Нали уж беше голямата полза за България и Южна Европа?

Всички помнят, че преди няколко години президентът Първанов нарече подписаните с Русия договори за газопроводи, петролопроводи и АЕЦ „Голям шлем”. Тогава вестник „Комерсант” ги нарече „Голям член за България”. Въпрос на гледна точка…

Но, така или иначе, години наред президентът Първанов и проводници на руски интереси като бившия министър Румен Овчаров обясняваха каква голяма полза за България има от газопровода „Южен поток”. И как този газопровод не противоречал на газопровода „Набуко”, който иска да е алтернатива на руския газ.

Години наред пишехме в e-vestnik, че „Южен поток” не е нищо друго, освен начин Русия да прецака Украйна, през която минава руския газ за Европа. И че този газопровод е от полза само на Русия, но не и за България. През това време руското енергийно лоби у нас, начело с президента Първанов лъжеше последователно как това е в български интерес.

Напълно верни, съвсем справедливи заключения. А това, че президентът Първанов има склонност да лъже се знае отдавна, то не е новост. Новост щеше да е ако тия, дето имат склонност да вярват на доказани лъжци като Първанов, бяха прогледнали и бяха осъзнали, че негова президентска милост не е нищо друго освен един лъжец.

Също така, както се доказва, е бил един предател. Щото с горния анализ се доказва и това: за Първанов българският интерес е нищо, а руският интерес е всичко! Първанов, поне на хартия, се водеше „български президент“; оказа се, че всъщност цели 10 години е бил не български президент, а руски резидент. Т.е. бил е български предател, презрян слуга на руско-съветския си господар.

По същата тема пише и Иво Инджев. Коментатър му се нарича Залезът на Първанов на Изток от Донду(р)ков; хубав и верен коментар, съветвам непременно да се прочете. Ето какви силни, но верни думи намирам там:

„Южен поток” май ще се окаже това, което беше ясно от самото начало: инструмент за международен шантаж, а не рог на изобилието за българската хазна, източник на стабилност, въпрос на международен престиж и прочие лъжливи бандероли, с които Първанов ни пробутваше горчивата чаша с руското омайно биле.

В крайна сметка Русия постига целта си да се разбере някак с Украйна за преноса на газ към Европа. Явно преговорите са напреднали достатъчно, за да съобщят на своите пешки в тази игра, че вече могат да си гледат работата…

А какъв ентусиазъм само бликаше от Първанов в отредената му роля! Така се беше прехласнал, че чак му се подиграха в руските медии за превъзбудата пред Путин на 19 януари 2008 г. в София, когато оприличи подписването на трите договора с Русия на „голям шлем” – руският кореспондент на в. „Комерсант”, собственост на „Газпром”, най-безцеремонно сложи в устата на българския президент израза „голям член”. И Първанов не се обиди, макар иначе да се репчи демонстративно на Би Би Си по друг повод (за филма за българските деца в Могилино, който не бил направен „с любов към България” по неговите думи – но пък след това реши да „избие чивия” като се закичи с „Българската Коледа” и отиде да гушка дечица в Могилино).

Братушките му се изгавриха с него тогава само вестникарски, но сега вече го гази самият „Газпром”. И пак нищо – тишина откъм „Донду(р)ков”, където сме дундуркали 10 години един хрантутник на българско-съветската дружба, кукла на руски конци, която дори няма достойнството да се засегне, когато кукловодите му ги режат.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.