Кратък анализ на едно съвсем фриволно твърдение

Моя милост се въздържа като цяло от коментар на тия иначе на места твърде духовити излияния – виж Неръкотворният образ на Б.Борисов през погледа на един теолог-психиатър – но не мога да пропусна едно уж случайно подхвърлено изречение.

Става дума ето за това изречение: „Америка и лумпените крепят това управление“. Възражение у мен предизвиква по-точно думата „Америка“ в него; за лумпените нямам възражение. Обаче за Америка не съм съгласен; на такова едно фриволно твърдение ний, българите, просто бихме отвърнали с думите „Нерде Ямбол, нерде Стамбул!“, или „Нерде Боко, нерде Америка!“.

Но за мен като човек, занимаващ се с психология, фактът, че тая дума, думата Америка, е подхвърлена толкова не на място, крие огромен смисъл. Америка крепяла Боко – и това се твърди при положение, че и кучетата у нас, да не говорим за децата, знаят, че проектът Боко е кремълско изобретение, каквото преди това бяха „проектът Царо“ и после „проектът АТАКА“. Проекти, все създадени от московските политически инженери с една цел: да отскубнат България от западната орбита.

А ето сега г-н психиатърът се мъчи да ни внуши, че не друг, а Америка, видите ли, крепяла боковото управление! Което за мен има едно-единствено обяснение: че и самият психиатър се намира в някакво тайнствено, но доста по-интимно отношение към московските кагебистки политически инженери.

Което, прочее, и обяснява цялата му толкова патологична ненавист към Костов, човекът, който го вкара в българския Парламент, но на когото той, за благодарност, скоро заби ножа, вдъхновен, няма как, тъкмо от костовите врагове, които никога няма да простят на премиера-реформатор това, че все пак отскубна България от задушаващите я прегръдки на московската мечка – и я пусна в западната, в евро-американската орбита.

Това е моето тъкуване на толкова абсурдната употреба на думата „Америка“ в контекста на крепителите на нашия нинешний премиер-Слънце; виж, за лумпените съм съгласен, но да не забравяме, че лумпенската комуноидна маса у нас, крепяща своя идол Боко, също така е огромно постижение на натрапения ни от Москва комунизъм, тъй че… работите, както забелязвате, съвсем си отиват на мястото.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Неръкотворният образ на Б.Борисов през погледа на един теолог-психиатър

Психиатър-теологът или теологът-психиатър, все едно, е, разбира се, д-р Николай Михайлов, кой друг да е?! Интервюто, от което вземам тия замечателни мисли на прочутия психотерапевт има следното подвеждащо заглавие: Д-р Николай Михайлов: Меглена Кунева не е за подценяване. Подбирам безценните мисли на психиатъра единствено за Бойко Борисов по проста причина: та Он ни е Премиеро!

Е, има и още една причина: че мислите на психиатъра за Костов, да речем, са негов откуп изобщо да бъде допускан до медии; знайно е, че у нас оня, който не показва усърдие в хуленето и плюенето на Костов, не бива допускан до нито една медия. Забелязахте ли обаче: откак визираният психиатър се отдаде на тоя национален спорт – хулене и плюене на Костов – вече е желан събеседник във всяка една българска медия; почти колкото бай Вучкова. Както и да е де; да видим сега какво психотерапевтът казва за нашия кумир, за нашия любимейший Премиер; ето, порадвайте се:

Футболист на годината, Мъж на годината, носител на почетния знак на Зъболекарския съюз, почетен член на планинско-спасителната служба, за малко да стане и на художниците… Какво се крие зад окичените с тези почести гърди на Бойко Борисов?

Крие се детска суета, обслужвана от инфантилна публика. Борисов иска това, което са готови да му предоставят. Поривът му да консумира почести е пресрещнат от нашата развеселена склонност към мазохистични унижения и честване на простотията. Това се видя много ясно при художниците, които завоюваха връх на самоунижението, представян като акт на благодарност за уреден имуществен въпрос. Нарисувал бил нотариален акт, но не знаят къде е, за да го поставят в изложба. Възхищението се отлага. Разяснението беше по-нелепо и от действието.

Потъпкването на критериите в духовната област не е невинна игра, а унаследен верноподанически рефлекс. Става дума за глезене на силния, представяно като любезност, благодарност и не знам още какво. Простотията не трябва да бъде поощрявана, а санкционирана, това е максима на цивилизования живот. Йерархията на стойностите трябва да бъде отбранявана, културата е нищо без неравенствата. Символичното подвеждане на всички и на всичко под общия знаменател на агресивната пошлост е симптом на тежко културно заболяване, на срив на достойнството и оценъчната компетентност. Иначе безобразието придобива статут на публична норма и възсяда всички за свое удоволствие. Каквото и стана.

Ваши са думите „лидер без нарцисизъм е като музикант без слух”. Но къде все пак свършва нормалното човешко поведение и започва лудостта на „величието”?

Властта екзалтира и опиянява. Калигула възкликнал: „Искам луната”. Властната лудост е мания за богоравенство (теомания). Римският сенат обявявал императори за богове с декрет. (Не се е сетила Цецка Цачева, дано не и подсказвам идея!) Всичко това е в сила, нека се надяваме, за отминали епохи. Дотук само Йоло Денев се нарече инкарнация на Тангра, други примери не знам, останалите ми се струват плахи, за да дръзнат.

Новият политически нарцисизъм е лукав и дребнодушен, лидерите не гонят „величие”, а оцеляване. Битката е за абонамент на върха, за дългосрочна кариера. Лидерите днес не са луди, а нормални, тривиално нормални. Поведението им е сбор от всички дребни страсти, които знаем от самонаблюдение, но с публична релефност, защото са на фокус, пред погледа на всички. Лидерът играе слабостите като грижа за общото благо, с идеологически език за стилизиране на злото. Политическото дълголетие е постижение на демагогска дарба и интригантски умения, дефинирани като политическо майсторство и сражение за кауза. Така е навсякъде, така е и тук. Има и изключения, но са малко. Политиката деградира. Политиката извисява в извънредни обстоятелства, в режим на риск и саможертва. Да не ни сполита този шанс.

Как ще коментирате думите на Борисов – не искам да съм премиер на народ, който протестира, а и „заплахите”, че щял да си подаде оставката?

Успешният лидер се разпознава по ефекта на неговите глупости върху настроението на суверена. Ако след изричане на ярка глупост като тази, която цитирате, рейтингът му стои непоколебим или пък се качва, то това означава, че лидерът е постигнал най-важното: свързал се е с глупостта на глупавите, осъществил е контакт с развеселената им гламавост. Сключил е с тях интимен съюз, изградил е доверителна връзка. Нататък може да говори, каквото си поиска. Това е положението в нашия фамозен случай. Репликите на Борисов са манипулативни, но и искрени, такава е спецификата на комуникативния му дар. Той наистина не иска да бъде премиер на протестиращ народ, той иска да бъде обичан. И в един момент може да тропне с краче и да каже: „Подавам оставка”. Но няма да го направи, ще надделее „държавникът”. Гарантирам.

ГЕРБ ли е десницата в България?

Може и така да се каже, но от това нищо не следва. ГЕРБ не може да придобие идеологически образ, няма кой да се покатери на идеологическо ниво, а и няма защо. ГЕРБ е власт, а не идеология. Власт, която управлява от името на властта, а не от името на идеология. Десните в България са леви, огледален образ на врага. По зъл парадокс, комунистите оцеляха като антикомунисти, със сменен език, но със същата душа. Същите рефлекси, стеснено съзнание, ярост, параноя, месиански комплекс. Комунизмът в България ще си отиде с последния „десен” и с последния „ляв”.

„Симпатично преувеличение на нервна почва” ли са заявките на управляващите, че нямат алтернатива и ще управляват поне още един мандат?

Като нищо ще превърнат преувеличението в реалност. Станишев от ПЕС ли ще ги спре? Спомнете си колко истини са произнасяни на „нервна почва”, колко криви пръсти са ни сочили пътя и каква ентусиазирана подкрепа сме им връчвали? Не беше ли конструкцията „Борисов премиер” бленуване на нервна почва, пошъл виц, преди да ни връхлети с всичка сила, и то като спасителна възможност? Оттук нататък предлагам да стискаме палци Стоичков да не поеме щафетата. Обикаля наоколо.

Всъщност имат ли алтернатива от страна на съществуващите в политическото пространство в момента партии – включвам и НДСВ?

Нямат. ГЕРБ е държавата. „Единна България” като „Единна Русия” с Бойко отгоре, подобно на Путин. Но без опозиция срещу себе си, като руската срещу Путин.. Силата на ГЕРБ е в местните олигархии, в силовия фермент на организацията, в обстоятелството, че не си поплюват. Партията е масова, „всенародна” по манталитет и стил и като репертоар от похвати за постигане на целите. Борисов сплоти новите българи, угоди на лумпенизирания човешки вариант, произведен от прехода. Порази въображението му, като примири в своята персона архетипните роли: мутра, полицай, политик, шоумен, спортист. Борисов е съвършен изразител на народното състояние, събирателен образ на основните роли. Борисов не е загубил външната подкрепа, която го докара на власт и с която се гордее. Америка и лумпените крепят това управление.

В изборната нощ – мисля, че беше на първия тур, Доган говореше за предсрочни избори, но в момента не се забелязва никаква политическа динамика. Как си обяснявате това „мълчание” на партиите – като безсилие да оглавят народното недоволство, или изчакване на нещо друго да се случи?

Слаби са. Ново е това, което предприема Кунева, но то е в началото и силата му е неясна. Колкото до народното недоволство, то е перманентно, привично състояние. Режим на злословие и одумване на съдбата. Българинът е недоволен за целите на душевното равновесие, без свещеното мърморене губи идентичност. Няма сила, която би могла да го накара да бъде декларативно доволен, това му изглежда социално рисковано и религиозно лекомислено. Ако все пак му се случи, изпада в суеверна криза от страх, че предизвиква съдбата към завист. Тогава чука на дърво или върху собствената си глава, което пък е все едно, защото е прозрял, че няма разлика.

Местан говори за кабинет на национално съгласие до изборите, но това звучи утопично, доколкото предполага доброволна абдикация на Борисов. Няма как да я предизвикат. Представям си реториката на премиера във връзка с предложението: „Станишев и Доган ме молят да ги взема в управлението. Не питат народа, а мене молят. Комунистът няма срам… Убиха дедо ми…”. И т.н. до изборите.

Може ли да се повтори ситуацията от януари 1997 г., но този път предизвикана от външни фактори – финансовата, а и политическата криза в Европа набира скорост, разпадане на Евросъюза?

Драматична дестабилизация на положението е винаги възможна в един неустойчив свят. Основите на световния ред са разколебани, старите очевидности са в криза. Търси се нов идеологически език, друга мирогледна ориентация и ревизиране на навиците. Капитализъм, свободен пазар, икономически растеж, социализъм и сигурност са думи под голямо подозрение. Нараства социален бунт, зрее икономическа, политическа и културна ревизия на властващата либерална парадигма. Банално е да се каже, че става дума за глобално предизвикателство, става дума за смут на умовете, за всеобща некомпетентност да се осмислят реалностите, даже за безпътица. На този фон изглеждаме относително стабилна балканска олигархия с балансиран бюджет и буфон на върха. Радват ни се, ако не им даваме повод да си спомнят за нас.

Никой не може да каже какво има да става. Представете си, че Борисов ни изненада с решение да изостави политиката и да се посвети на живописта или на футбола. Като чирак в ателието на Рашидов или като централен нападател на бистришкия футболен клуб. Не ми се мисли за последствията от такъв вираж на съдбата. Ще го търсим с надпартийна делегация, предвождана, предполагам, от Корнелия Нинова. Срещата ще се предава директно от Бареков по независимата ТВ 7.

Какво бихте добавили като пожелание за Новата 2012 година?

Имаме дълг да бъдем реалисти. Минималистите ще бъдат реалисти. Потребителското въображение трябва да бъде укротено, страдаме и от въображаем недоимък. Бедността, която ни плаши, е много повече продукт на въображението, отколкото допускаме. Рекламата е зло, защото фалшифицира реалността с натрапен стандарт. Културата на каприза е задънена улица. Солидарността предполага самоограничение и безкористност. Ценностите не са нито леви, нито десни, а вечни. Лявото и дясното са фикции за партийна употреба и взаимно изтезание. Ако актуалната криза ще ни придвижи към това осъзнаване – добре дошла на кризата. В преоценката на ценностите е шансът. България беше пазена от Провидението през изтеклата година, нямахме драматични изпитания. А светът ги преживя. Да си пожелаем мир и придвижване към по-добро на малки стъпки. Панацеите са Дядо Коледа. Не съществуват.

Интервюто е публикувано във в. “Ретро”

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)