Плевнелиев – червената розичка върху черния костюм на дон Боко, нашият любим капо ди тути капи

Позволявам си да препечатам една статия, с твърденията на която съм съгласен изцяло, от първата до последната дума. Правя това, защото ми се иска истините, които открих в нея, да стигнат до повече хора, в това число и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:

Плевнелиев – розичката върху сакото на тартора

Автор: Иво Беров

В нощта когато Първанов спечели за пръв път изборите за президент на република България бях поканен, заедно с други журналисти, в Националната телевизия за обсъждане на събитието.

„С избора на този президент България ще остане за дълго време, ако не и завинаги в задния двор на Европа” – казах тогава. (Надявам се, че националната телевизия пази запис от предаването.)

Сега, когато Първанов напуска президенството, се вижда, че съм бил изцяло и напълно прав. Ние сме в задния двор на Европа – най-бедната и презирана европейска страна. След Румъния. И след Гърция, въпреки финансовия й провал.

И се оказах изцяло и напълно прав не защото съм чак толкова вещ и прозорлив. (Е, в сравнение с днешните същества, които бълбукат по телевизорите, наистина съм.)

Нито пък защото Първанов е чак такъв антиевропейски злодей. Той не е чак такъв. Той не е чак и онакъв. Той просто не е никакъв.

При което изниква въпросът: „Че защо тогава го избраха хората? И защо толкова дълго време го подкрепяха?“

С очаквано неочаквания отговор: „Ами тъкмо заради това. Го избраха и подкрепяха. Защото е никакъв. Нито такъв, нито онакъв. Даже се оказа, че не е и антинатовец!“

Първанов беше избран за президент и беше одобряван като президент защото стана изразител на едно народно, или по-скоро, на едно простонародно настроение. Тежнение. (Сега му викат тренд.)

Страхът от реформите. Недоволството от реформите на СДС и нежеланието тези реформи да бъдат продължени.

„Стига вече, не щем силни личности, не щем вече да ни мъчат с разни промени, реформи и с всякакви страшни неща, не искаме чичо Торбалан, не искаме страшен президент, искаме някой обикновен невзрачен човечец, искаме сигурност и спокойствие, искаме да си я караме яваш-яваш, искаме си както по-рано!“ – такъв беше всенародния поплак, който избра Първанов. Това, а не обстоятелството, че Петър Стоянов неуместно бил показала някакви си компромати през време на предизборните сблъсъци.

А Първанов с неговата посредственост и никаквост отговаряше напълно на всички тия простонародни тежнения.

За разлика от Желю Желев, който не отговаряше на представата за смел, решителен и целенасочен човек, който ще подкрепи докрай прехода от тоталитаризъм към демокрация въпреки неизбежните пречки и недоволства. И затова Жельо Желев накрая беше отхвърлен и от бившите комунисти и от демократите, без да въобще да прозре, че поради своята мекушавост и нерешителност не само забави, но и спря тъкмо онези промени заради които беше избран. И без да прозре отговорността си за Беровото безвремие.

Това, което сегашните политически наблюдатели и тълкуватели не проумяват е, че в България изборът за президент следва едни неизказани, но иначе доловими, предвидими и разбираеми обществени настроения. (Да не пропуснем Стоянов – неговият избор следваше негодуванието от Виденовия провал и търсене на хора, които ще измъкнат страната от блатото. Образ в който Стоянов добре се вписваше сравнително добре.)

Това, което сегашните политически наблюдатели не съумяват и не смеят да направят е да оценят следствията от тези простонародните тежнения и умонастроения.

Да кажат повече или по-малко открито и ясно, че някъде през 1999-2000 година благодарение на реформите, извършени от решителни хора (човек) България за пръв път отбеляза икономически прираст. Че благодарение на реформите този прираст се задържа цели десет години. Че България имаше възможност за много мощно стопанско развитие. И че тази възможност беше пропусната поради неосведоменост, необосновани страхове, и онази хорска особеност, която поради корист или притеснения наблюдателите се свенят да нарекат си истинското й име. А тя се нарича глупост.

Затова сегашната президентска смяна бива да се оцени тъкмо като отклик на онези обществени настроения, които са в основата на бъдещото ни развитие.

И доколкото обществените настроения, довели до избирането на Плевнелиев са пределно ясни и прости, допустимо е те да бъдат назовани по ясен и прост начин.

„Ние си харесваме Бойко, искаме си Бойко, нека да му дадем още власт, та белким ни оправи!” – това са обществените нагласи, довели до избора на Плевнелиев за президент на България.

Хайде да не си въобразяваме, че едно такова не особено внушително нещо като Плевнелиев би спечелил каквито и да било избори без Бойко Борисов.

Плевнелиев просто беше избран като негов. Това, че Плевнелиев, за разлика от своя „настойник” е образован, изискан и възпитан е нещо като гевезлък на тартора (кокетство на капото). Червената роза върху черния му костюм. Обстоятелство, което тарторът със свойствената си прямота, която малцина се осмеляват да нарекат простащина, не пропусна да намекне в предизборните си прояви.

Така че – повече власт за Бойко.

Повече власт за Бойко. Което означава отново забатачване на реформите. И привикване със задния двор, като изконното европейско място за България. Унижение, прикривано с тъпанарски съвети към богатите и охолните.

Повече власт за Бойко. Което означава и нещо още по-лошо. Смъкването ни надолу, към равнището на държавите от третия свят. И от четвъртия.

Защото дори в държавите от третия свят полицаите не се осмеляват да бият и да тормозят хората по улици и мегдани, пред очите на всички, ами гледат да е някъде на по-скрито.

Един ден преди досадните тържества около смяната на президента 20 (двадесет) души полицаи се нахвърлят и пребиват бащата на Ралица – една девойка, която си е направила особена страница във фейсбук. Майка й пък държат окована с белезници два часа на студа за почуда и ужас на съкварталците й. След което претършуват и обръщат нагоре с краката всичко в апартамента им.

Защо? Защото се усъмнили, че продават непозволени стоки. И намерили какво? Намерили пет кутии цигари без бандерол!

Този полицейски произвол почти не беше отразен в националните медии. Защото националните медии бяха заети с копчелъците на почетните гвардейци и с разни дълбокоумни размишления от рода на това трябвало ли е съпругата на Плевнелиев да бъде там, където не е била, или пък съвсем правилно не е била там, защото не е трябвало.

А сега познайте каква точно страница е направила Ралица във Фейсбук. Ама от първият път познайте.

Браво. Познахте. Страницата й се казвала „Аз няма да гласувам за Бойко!”.

Преди два-три дена го написахме тук. Бойко Борисов ще превърне МВР в охранителна групировка на олигархията.

А какво общо има Плевнелиев с всичко това? Ами нищо.

Той е розата върху сакото на капото. Гевезлъка на тартора.

Някой да посочи какъвто и да било признак, че не е така?

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Кризата е болезнен опит икономиката на света да стъпи на исконните си начала, отхвърляйки злотворните тенденции към социализъм

Публикацията в блога със заглавие Свободата винаги ражда просперитет, представляваща подбрани места от статията на ПЕТЪР ГАНЕВ Свободната икономика, глупако! е предизвикала следния отзив, на който заслужава да се обърне по-специално внимание; по-долу можете да прочетете и мой кратък коментар върху него:

Може да се спори дали все пак причината за сегашната криза не е прекалената свобода и дерегулация на прословутите т. нар. „финансови пазари”, защото на борсите стават наистина безумни спекулационни оргии. Икономическата свобода се нуждае от известна рамка, като тук наистина е сложен балансът, за да не се плъзне икономиката в посока социализъм, защото свободата означава преди всичко свобода да се купува и продава, вкл. на борсите. Ако няма такава свобода, всички други свободи също стават невъзможни. Само че не само според Маркс, но и според антимарксистки автори като Шумпетер например развитието на капитализма в посока социализъм е неизбежно.

Има обаче един друг момент, на който се обръща прекалено малко внимание. Не мога да разбера защо толкова упорито се набляга на връзката свобода-просперитет. Мисля, че подобна обусловеност може би наистина съществува в някаква степен, но не това е най-важното. От философска гледна точка по-важно е друго: логически е възможен и свят, в който свободата да води до нищета и бедност, а несвободата до просперитет. Но дори да беше така, дори свободата да води до мизерия, пак трябва да се избере свободата, защото тя стои по-високо от всички материални съображения. Свободата е самоцел. Само в свобода е възможно достойно човешко съществуване, а материалните моменти са второстепенни.

За повечето хора подобна позиция, разбира се, изглежда странна и повечето от тях биха избрали благоденствието пред свободата.

Написа: Анонимен

Да кажа и аз нещичко в тази връзка. Тезата „Развитието на капитализма в посока на социализъм е неизбежно“ е неверна във всеки един смисъл. За 150 години след Маркс капитализмът много пъти поемаше към социализъм – и винаги тия опити завършваха катастрофално. Днешната световна криза също е болезнен опит икономиката да стъпи на исконните си начала, отхвърляйки винаги злотворните тенденции към социализъм.

Затова трябва да възприемем такава една тенденция (временни отклонения към социализъм, винаги основан на вярата, че държавата е магическо средство за решаване на всички проблеми) като израз на флуктуации, отклонения от правия път и „отрицания“, които се проявяват само и само отново и отново да потвърждават правилото: обществото, основано върху универсалната човешка ценност на свободата, е вечна форма, способна на непрестанно обогатяване – по причина на това, че хоризонтите, откривани от самата свобода, са безгранични.

„Логическата“ възможност за свят, основан на свободата, който обаче да води до мизерия, е логическо, фактическо, историческо и всякакво друго противоречие, равно на невъзможност. Тезата, че свободата непрекъснато ражда просперитет, е доказана във всеки един смисъл теза. Несвободата щом води винаги до мизерия и бедност, и това е доказано от опита на цялата история, няма как в такъв случай и свободата да води до съвсем същото. Смисълът на самата човешка история е този: осъзнаване и на тази основа привеждане, реализация в живота на великата идея за свобода (ако мога да префразирам Хегел).

Самата свобода е неоценимо богатство, което непрекъснато ражда богатство и просперитет, т.е. тя е самовъзпроизвеждащо се или мултиплициращо се богатство. Същинският капитал, върху който е основан този т.н. „капитализъм“, противно на разбирането на Маркс, не е нещо материално (пари, „средства за производство“, имоти и не знам си какво още), а се свежда до духовната сила и енергия, извираща от безценната за човеците идея за свобода. Затова и моя милост нарича този „обществен строй“ не иначе, а тъкмо цивилизация не просто на свободата, а на автентичната свобода. Свободата може да се разбира като самоцел и като самоценност само в смисъл, че е есенцията на всички други възможни цели (и ценности), които може да си поставя или може да има човекът.

Свободата е универсална за човешките същества ценност, следователно „капитализмът“ отговаря на самата човешка природа, ерго, е вечна е незаменима с нищо друго форма.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Кои са враговете на славянството, кои са неговите еничари – и кой е неговият инат?

Някакъв анонимник, назоваващ се Tittem Gaall, написа във Фейсбук една реплика, отправена към мен, която ме провокира да му отговоря; струва ми се, че по този начин се откри интересна и многообещаваща дискусия, която може да се озаглави така: Кои са враговете на славянството, кои са неговите еничари? Приемам, както ще разберете, формулировката на този т.н. Tittem Gaall за да обознача провокативната тема за обсъждане.

Ето сега неговата реплика и по-долу моят отговор, които ми се иска да стигнат и до хартиеното издание на моя блог, именно до в-к ГРАЖДАНИНЪ, поради което ги публикувам отделно:

ГОСПОДИН А. ГРЪНЧАРОВ, КАТО РАЗУМЕН ЧОВЕК, РАЗУМЯХТЕ ЛИ НАЙ-ПОСЛЕ, ЧЕ СТЕ ОБОЖЕСТВЛЯВАЛИ ХОМОНОИДА ИВ. КОСТОВ! УЧИЛИ СТЕ В ГРАДА НА НЕВА, А НЕ СТЕ ПРОУМЯЛИ КОИ СА ВРАГОВЕТЕ НА СЛАВЯНСТВОТО, КОИ СА ТЕХНИТЕ ЕНИЧЕРИ.

Прав си, аз „хУманоиди“ (човеци) наистина съм склонен да „обожествявам“ – пише се хуманоиди, а не хОмОнОиди) – но комуноиди, разбира се, не мога да подкрепям. Разликата между хуманоид и комуноид е огромна. Подсказвате ми, без да си давате сметка за това, чудесна тема за размисъл. Ще напиша тия дни нещичко по нея.

Да, аз съм учил в града на Нева и много съм се питал в ония времена кои ли са „враговете на славянството“. И знаеш ли какво установих?

Най-голям враг на славянството си е самото то. Неговата комунална – общинническа – психология, ненавиждаща личността, личностното и свободата – ето в чист вид същината на главния враг на славянството, от който то най-много си пати. И ще си пати докато не осъзнае, че с тази общинническа – комунална, масова или още по-добре казано: стадна, овча и пр. – психология никога няма да постигне достоен, заможен и смислен живот.

„Еничерите“ на славянството пък са тяхната инертност, склонността им към самооправдания, съобразно която все някой друг им е виновен за това, що им се случва, дремливостта им, мърморенето, липсата на съзнание за свобода, непризнаването на личностното начало като главен мотор на развитието на общността. Славяните са племе, което само се самоинквизира, самоизмъчва векове наред, ала е толкова дебелокожо, че получава, изглежда, най-извратено удоволствие от униженията.

Инатът на славянството, изразяващ се в нежелание да поеме уверено по магистралния път на развитие на човешката цивилизация – така вдъхновяващият път на свободата, на свободната и суверенна личност – е главната причина славянството да се самолишава от плодовете на просперитета, най-ценният от които е достойният живот. Достоен, разбира се, може да бъде само свободният живот.

Да спра засега дотук. Който разбира, разбира без обяснения, който не ще да разбере, нему и тонове обяснения не ще да помогнат никога…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.