Маргарет Тачър във филма „Желязната леди“: „Мисли и идеи – от това се вълнувам!“

Днес гледах филма „Желязната леди“, филм за живота и историята на М.Тачър, в който главната роля се играе от М.Стрийп. Чудесен филм е този по моя преценка, по моето възприятие; нищо не ме подразни. Същевременно, по моя си обичай си подбрах няколко изказвания на Тачър, които силно ме впечатлиха и развълнуваха; ето ги тия мисли, записах ги и ги слагам тук, та и други хора да се запознаят с тях:

Ние, консерваторите, вярваме, че хората трябва да имат свободата и възможността да реализират потенциала си, особено младите хора. Няма смисъл да се твърди, че всички сме равни, ние не сме едни и същи, не сме били и никога няма да бъдем. Трябва да насърчаваме децата си да имат повече, отколкото имаме ние, защото нашите деца ще бъдат лидерите утре.

– Въпреки това, може да е объркващо. Трябва да предизвиква чувства.

– Какви? Какво трябва да чувствам? Хората вече не мислят. Те изпитват чувства. „Как се чувстваш?“. „Не се чувствам добре“; „О, толкова съжалявам, но ние групата чувствахме…“

Знаете ли, че един от основните проблеми на днешно време е, че се управляваме от хора, които се съобразяват повече с чувствата, отколкото с мислите и идеите. Мисли и идеи. От това се интересувам. Питайте ме какво мисля.

– Какво мислиш, Маргарет?

– Внимавай с мислите, защото те се превръщат в думи. Внимавай с думите, защото те се превръщат в действия. Внимавай с действията, защото те се превръщат в навици. Внимавай с навиците, защото те оформят характера ти. Внимавай с характера си, защото той определя твоята съдба. Това, за което мислим, в това се превръщаме. Баща ми често ми казваше това. И аз мисля, че съм добре. Но оценявам вашата мила загриженост.

Бих искала само да кажа, че вземам много насериозно доверието, което ми оказа британския народ днес и ще работя усилено всеки ден за да изпълня тази отговорност. А сега бих искала да споделя с вас една молитва на Св.Франциск от Асизи:

„Където има раздор,
може да донесем хармония,
където има грешност,
може да донесем истина,
където има съмнение
може да донесем вяра,
където има отчаяние,
може да донесем надежда.“

Ще издигнем стоманена бариера срещу социалистическия марш към беззаконие!

Но ние никога няма да се предадем. Ние няма да се поколебаем, нито за секунда, в нашата решителност да видим тази страна просперираща отново.

Или стоим зад принципите си, или въобще няма да останем.

Аз съм водила битки всеки един ден от живота ми. Много мъже са ме подценявали. Тези явно правят същото, но горчиво ще съжаляват.

Няма да има помиряване. Това е война. Те я започнаха, а с Божията помощ ние ще я завършим. Ще ви кажа какво ще напиша на тези семейства, на тези съкрушени семейства. Ще им кажа, че нито един войник, няма да умре напразно за Фолклендите…

Аз съм единствения премиер в историята на страната ни, който е и същевременно майка. Мога да си представя вашата агония и мъка.

Приветстваме мъжете и жените от армията за техните умения, смелост и лоялност към тази страна. Бяхме изправени пред един акт на непровокирана агресия и отговорихме, както винаги сме отговаряли досега: с обединение, сила и кураж.

Уверени, че въпреки големите саможертви накрая, доброто ще надделее над злото. Призовавам уважаемият господин насреща днес да не се заяжда, да търси вина, да внася питания, ще има време за това, уверявам го. Ние няма какво да крием, не.

Днес е ден, в който следва да забравим различията и да вдигнем високо глава; и да се гордеем, че сме британци.

– Защото хората като цяло мислят, че този данък е напълно несправедлив.
– Глупости! Пълни глупости! Това е съвсем проста идея. Щом живееш в тази страна, трябва да плащаш нещо за тази привилегия, нещичко. Ако не плащаш нищо, то и не те е грижа за нищо. Защо да те е грижа къде си хвърляш боклука? В квартала ти е мръсотия,
целият град в графити, какво ти пука? Това не е твой проблем, това е проблем на някой друг, това е проблем на правителството.

Вашият проблем… на някои от вас е, че нямате куража за тази борба. Не ви се е
налагало да се борите за нищо. Получили сте всичко наготово, и се чувствате виновни за това. Мога да кажа от името на всички, на които ни се е налагало да се борим и които не се чувстваме виновни, че ние негодуваме срещу тези, които само взимат, взимат, взимат и не подпомагат с нищо обществото.

Виждам същата страхливост и в борбата ни в рамките на Европейския съюз. Страхливост. За суверенитета на Великобритания и запазването на лирата.

Не знаят ли, че ако вземаш трудни решения, хората ще те мразят в момента, но поколенията ще ти благодарят.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Оказва се, у нас всичко що е било президент, не е правило друго, освен да се продава и да прави добре платени предателства

Вчера, ако сте забелязали, със съответните му салтанати, гост на Карбовски беше Петър Стоянов, да, оня същия, а пък интервюто му, както и се полага за най-жълтурковските предавания в жълтите телевизии, беше толкова богато полято със захарен сироп, че ония, които са го гледали и са поели опасни дози от сиропа, нищо чудно да са хванали диабет; моя милост, за да се предпази от излишни рискове, си вършеше друга работа, в която се бях вглъбил, но все пак и аз усетих нагарчането на ужасния сироп, дето се лееше от екрана.

Тая сутрин, както и подобава за случая – все пак живеем в страната на наивниците – във Фейсбук наш сънародник, както се полага, е възкликнал патетично:

Слушах интервюто му в студиото на Карбовски. Успях да направя сравнение и паралел със съвременните сегашни вождове. България не бива да губи за политиката си и за себе си хора като Петър Стоянов. Чест и почитания за този достоен, интелигентен и образован човек!

По повод на неговата реплика и други хора са си казали мнението; интересно е, който има време за губене, може да изчете всички коментари; моя милост обаче в един момент, след като се включи в дискусията, се раздразни от, и ето, в резултат, какво написах там:

Противоречива фигура, меко казано, е П.Стоянов; зная го още от преди 1989 г., а имам непосредствени впечатления от него от времето, в което основавахме в Пловдив клуб ДЕМОКРАЦИЯ в късната есен на 1989 г. Забелязах още тогава, че той много добре се сговаряше и разбираше в ония дни с Велислава Дърева, с Огнян Сапарев и останалите от тоя род, да не споменявам всички, щото някои от тях вече са покойници.

Когато неколцина от клуба възроптахме срещу опитите комунистите да узурпират ръководството на клуба (те, милите, членуваха хем в Партията-кърмилница, хем се преструваха, че играят опозиция на собствената си партия, бидейки в Клуба, сиреч, в ранното СДС!), тогава в силния конфликт П.Стоянов си замълча; тогава именно моя милост, възмутена, напусна тоя Клуб, нищо че бях от учредителите му. П.Стоянов обаче остана и почна да расте, щото беше избрал печеливша стратегия, довела го в крайна сметка до върха на държавата.

При него проблемът е психологически, личностен, което именно е и причината в края на краищата да се превърне в един позьор. И аз хванах откъси от интервюто му при Кабовски и, признавам си, се погнусих: то не бяха пози, то не беше пошло маниерничене, то не бяха зле прикрити амбиции, то не беше натягане да се хареса на Боко, то не бяха други все от тоя род гнусотии; възприех го не по-малко отвратен отколкото възприемам и Гоце.

А съм гласувал за П.Стоянов, воден от принципа „от немай къде“, както, прочее, ни се налагаше години наред да гласуваме, имам предвид ние, привържениците на синята кауза и идея. Бяхме предадени комай от всички; малцина са ония от нашите лидери, дето ги носехме на ръце, които не се опозориха колкото можаха, и още толкова след това.

Познавам също така добре и братът на П.Стоянов, който в наше време, неизвестно заради какви заслуги, се подвизава като евродепутат от ГЕРБ; аз се сещам заради какви заслуги, но не ща да ги кажа; отвратително е. Прочее, ще ги кажа: парични са заслугите на Е.Стоянов, които доведоха дотам ГЕРБ да го прати в Парламента на Европа.

А добре знам още от времето, когато моя милост дисиденстваше в ПУ (където Е.Стоянов беше главен редактор на комсомолския вестник на университета), с какви хора дружеше тоя иначе така хрисим Емилчо: дружеше с другарката Милена Калудова, съпругата на страховития генерал от ДС Калудов, дружеше с цялата свита партийни и комсомолски секретари, която и до днес управлява ПУ, дружеше с легиона бойци на „тихия фронт“, някои от които после, в демократичните времена, бяха и ректори, и шефове на национални телевизии, и какво ли не още.

Моя милост пък, щото успя да уязви тая комунистическа напаст, биде уволнена, биде изритана с великолепен шут от тая червена крепост, наречена „ПУ“. Пиша тия неща не от желание за реванш, не и от завистливост спрямо П.Стоянов или братчето му, а единствено заради истината; тия неща все някой трябва да ги каже; не трябва да се мълчи, щото тогава гаврите на наглеците над нас, обикновените граждани, ще станат нетърпими; те, прочее, вече са станали такива.

Не мога да завиждам на тия толкова вманиачили се и повярвали във фалшивите си роли позьори по една причина: моя милост, макар и останал си обикновен човек и гражданин, запази нещо, което е най-ценно: чистата съвест. Не съм се продавал и няма да се продам никому. Ето с такива неща други съвсем не могат да се похвалят.

Твърди се, и то не без основание, че П.Стоянов, за да загуби априори спечелени избори, се е спазарил с кукловодите, току-що довели Симеонча; за да стане именно Гоце президент, П.Стоянов е спечелил щедри дивиденти, на които ний, наивниците, никога не ще узнаем размера. Но от онова време започна баснословния цъфтеж на братчето му, тъй че може да има нещо вярно в тия приказки: „всяка крушка си има опашка“.

Тъй че възразявам категорично срещу сеенето на илюзии по отношение на тоя или оня, възразявам категорично срещу разпространението на оня наивитет, за който платихме такава висока цена в изминалите години, но който пак ни пробутват с повод или без повод. И Карбовски, естествено, е гушнал хубави парички за да прави опити да реанимира политически труп като П.Стоянов; нищо у нас, запомнете това добре от мен, г-да и г-жи наивници, не става без парички; всичко, абсолютно всичко у нас става срещу пари, всичко у нас се продава и купува, всяко нещо си има цена, в това число и – най-вече – „съвестта“. Хайде стига, чао, простете, че бях толкова обстоятелен, но си наложи…

Понеже един човек, именно г-н Stanislav Kalchev има съвсем уместна реплика, а именно казва „Достоен е силно казано. Стоянов е с голяма заслуга за падането на СДС от власт навремето.“, то ми се наложи да допълня горното си становище ето с тия думи:

Да, правилно, Стоянов има и голяма, неоценена все още от историята и от съвременниците ни заслуга за падането на СДС от власт, т.е. за бляскавото провеждане от ДС на операция „Симеон Втори“, в резултат на която премиерът-реформатор Иван Костов не можа да получи толкова злокобния за олигархията и мафията ни втори мандат.

Ето за тия заслуги П.Стоянов нищо чудно да се е облажил хубаво; то си личи туй нещо по мазната му уста; забелязахте ли колко е мазна устата му? Тия, дето яката са се облажили, си облизват устата досущ както Стоянов си я облизва; даже Гоце не умее така хубаво да си облизва устата, нищо че и он се облажи яката.

Оказва се, у нас всичко, що е било президент, не е правило друго, освен да се продава и да прави добре платени предателства. Желю не е изключение. Той така хубаво спазари някои свои предателства, че по-добре от това не може и да бъде. Туйто! Край, спирам вече…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…