Страшно е: управляват ни бандити и приятели на бандити!

На едно място чета следната умопомрачителна информация: Директорът на “Напоителни системи” обвинен за заплаха и кражба, в която пише:

Председателят на съвета на директорите на “Напоителни системи” Георги Харизанов е подсъдим за заплаха за убийство и обвиняем по друго дело – за кражба на 50 хил. долара. Преписката за заплахата е образувана от Районната прокуратура в София още през декември 2008 г.

Нямам думи, пресекнаха ми думите да коментирам, затуй своето отношение ще го изразя само с казаното в заглавието: да, наистина е страшно, управляват ни бандити и приятели на бандити! И понеже нямам сили вече нищичко повече да кажа, давам по-долу коментара по същия случай на моя фейсбуков приятел Стоян Дерменджиев:

Този странен министър Мирослав Найденов също бил много зле – то не бяха неговите „Калинки“, то не бяха „Бил Гейтс-ове“….

При наличие, че срещу Герорги Харизанов има възобновени и повдигнати 2 тежки дела за особенно сериозни престъпления през 2010, той е заемал през цялото време място в „Борда на директорите в „Напоителни системи“ – а след Октомври 2011 даже става шеф на дружеството (!) – представяте ли си?

Да не коментираме, че Харизанов е заемал отговорен пост без да има необходимата квалификация?

Като приемем за какви елементарни съмнения в Германия се създава такъв невероятен обществен и медиен натиск като лицето бива принудено да подаде оставка – справка: пресния случай с бундеспрезидента Кр. Вулф?

При ГЕРБ говорим за съвсем обичайна практика между лобизъм, клиентелизъм, и шуробаджанащина… трагедия!

Само ако ме разбират някой хора правилно биха се замислили, че нещата с това управление наистина не вещаят нищо хубаво.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Какво е Левски за нашата национална свяст изобщо

Г-н А.Лютов, собственикът на блога ПОЗИЦИЯ е написал любопитен текст под заглавие Дори и да не бе дошъл, който поставя много въпроси. Става дума за Левски и нашето отношение към него. Повод му дават някои негови наблюдения около честването на 139-тата годишнина от обесването на Апостола. Оценявам тезите му за провокиращи, въпреки че финалът на писанието му, в който цитира стих за… Ленин, за да прави някаква аналогия с Левски – оттам е взел и израза, използван в заглавието – чисто и просто е пошъл; когато човек пише, все пак не е длъжен да каже всичко, що се мерне в кратуната му; както и да е. Наложи се обаче да реагирам; ето какво написах там:

Г-н Лютов, поставяте важен проблем: за смисъла на нашите, на съвременните реакции на българите спрямо Левски. Но има и нещо още по-дълбоко: какво е Левски за нашата национална свяст изобщо? Дали личността и делото му били „митологизирани“ или не, в което се разпростирате в разсъжденията си, за мен е маловажно; истински важното е друго; ще се изкажа, та белким възникне някаква дискусия по тия необходими въпроси.

В „митът Левски“ – дори и така да го наречем – се оглеждаме ние, българите, каквито сме, с всичките си кусури и дефекти, и то не от вчера, от отдавна, отколе. Нашите днешни словесни и кухи апотеози за Левски, що се леят от речите на политическите спекуланти, според мен са опит за компенсация на старо, но и на днешното ни недостойнство, малодушие и подлост; възвеличавайки него до небесата, ние безсъзнателно искаме своята вина някак си да изкупим. Или да изтрием срама. Нам ни е нужна иконата Левски, пред която да се молим, стига да имахме поне малко съвест, да, да се молим и да се каем за предателствата и за вините си, с които изобилства нашата история. Но ние и това не правим. А пред иконата Левски пък се хвалим, че сме били каквито не сме, т.е. лъжем, и то най-малодушно, нахално, грозно и тъпо. Лъжем другите, лъжем младите, а и себе си дори лъжем. Толкова са ни лъгали и още ни лъжат, че се стигнало дотам, че дори и самите лъжци вече сякаш са си повярвали на лъжите. А какво ли остава на лъганите. Те вървят като стадо след лъжците си. Ето това правим. Това според мен съдържа „митът Левски“. За жалост, така е. (ОЩЕ >>>)

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)