Каква ще е съдбата на Путин и путинизма в светлината на българската участ

Публикацията под заглавие Въпрос на близко бъдеще е изгонването на сталино-путлеровата чекистка банда от Кремъл предизвика известна обмяна на мнения, която според мен заслужава да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, поради което и я публикувам отделно; ето:

Прекалено оптимистична е прогнозата за скорошното изгонване на чекистите от Кремъл. Подобно предсказание показва недостатъчно дълбоко вникване в процесите в СССР и Русия след 1991 и е по-скоро израз на пожелателно мислене. Промените и „преходът” в Русия са в много по-голяма степен контролирани и дирижирани, отколкото на някой им се струва или иска. Те си мислят в духа на Фукуяма, че е въпрос на (кратко) време авторитарните и недемократични режими по света да рухнат и да се възцарят всеобща свобода, любов и щастие, защото свободата и демокрацията сa, така да се каже, естествената форма на живот на хората, която винаги и при всякакви обстоятелства в крайна сметка си пробива път и се налага. Но историята учи, че няма такъв закон. Свободата е по-скоро изключение, а несвободата правило в историята.

Вярно е, че именно в резултат на политиката за „стабилност” на Путин в Русия особено в Москва и Петербург се появиха наченки на – за руски условия – средна класа и днес нейните представители са ядрото на протестиращите. Това са най-вече образовани, сравнително заможни млади хора, които са недоволни не от материалното си положение, а от липсата на свобода, дирижирания характер на демокрацията и манипулираните и фалшифицирани избори.

Вижда се също, че в резултат на тези действия има промяна в политико-психологическия климат в Русия.

Революции и без това никога не се предвождат от най-бедните, най-унижените и оскърбените. Напротив, водачите на Априлското въстание например или болшевишките лидери през 1917 в никакъв случай не са били от най-бедните прослойки.

Вярно е също, че революции винаги се правят от малцинства, не от мнозинството от народите, които обикновено са пасивни, и те стават най-вече в големите центрове и столицата, не в селата и провинцията.

Вярно е освен това, че след 20 години игра на демокрация съветските структури в Русия и ОНД показват известни признаци на износване и отслабване, защото в новите условия на макар и привидна демокрация се обновяват по-трудно. При това винаги има опасност играта на демокрация в един момент да се превърне в истинска демокрация, защото е трудно хората да бъдат заблуждавани и водени за носа до безкрайност.

Вижда се също, че режимът дава признаци на безпокойство и даже прави известни отстъпки.

Признавайки всичко това, трябва обаче да отчетем, че всички тези фактори са недостатъчни за сваляне на режима в Москва, който е изключително дълбоко окопан и разполага с неизчерпаеми ресурси за противодействие. Абсурдно е да се мисли, че няколко хиляди, та били те и 100 000 души в Москва са в състояние с няколко демонстрации да променят нещата коренно. Без да навлизам в подробности ще кажа, че дори ако малко от малко познаваме характера на политическия процес и същността на Русия, руския народ, комунизма и КГБ, не може да не стигнем до заключението, че за това няма предпоставки. (Анонимен)

Така например повечето, ако не всички „опозиционни” лидери, дори тези от уж „несистемната” опозиция също са подставени лица. Кремълските марионетки са дълбоко ешелонирани КАТО РУСКИ МАТРЬОШКИ.

ПРАКТИЧЕСКИ ИЗКЛЮЧЕНО Е В РУСИЯ ДА СЕ ПОЯВИ ВЛИЯТЕЛНА АВТЕНТИЧНА АНТИКОМУНИСТИЧЕСКА ОПОЗИЦИЯ И ВЛИЯТЕЛЕН АВТЕНТИЧЕН АНТИКОМУНИСТИЧЕСКИ ЛИДЕР. В Русия всичко се решава от държавата и администрацията. Бизнесмен, „олигарх”, политик и лидер в Русия може да станеш САМО С БЛАГОСЛОВИЯТА И ПОМОЩТА НА КРЕМЪЛ, последен пример: Михаил Прохоров. Неговата задача беше да канализира и контролира протестния прозападен вот.

Ето защо дори да допуснем хипотетично, че Путин си отиде, от това съвсем не следва, че след него ще дойде „несистемен”, автентичен демократ и Русия ще стане демократична страна. Освен това на свободни избори Русия определено няма да избере прозападни либерали, а леви и комунисти. Ангел Грънчаров като (народо)психолог би трябвало да познава нагласите на руския народ. Прозападни демократи в Русия не могат да разчитат на повече от 5-10 процента. Така че „свободни” избори в Русия с голяма вероятност биха довели на власт КПРФ и Зюганов. Впрочем Кремъл умело играе именно на тази струна и страховете на Запада от комунистите и размахва Зюганов (и Жириновски) като плашила. Неслучайно сега Генади Андреевич не признава изборите (той и в миналото никога не е признавал нито един вот), та Западът да си каже: абе може и да са манипулирани изборите, ама гледайте, и Зюганов не ги признава. По-добре да са манипулирани, защото иначе ще дойдат комунистите.

Но аз имам други два въпроса, на които анализаторите досега според мен не са дали задоволителен отговор:

1. Защо в Русия на Елцин в сравнение с Русия на Путин при всички възможни уговорки поне на повърхността имаше повече свобода и демокрация? Защо при Путин започна „затягането на гайките”? Случайно ли е това и какво го наложи?

2. Защо Путин се върна или бе върнат в Кремъл, след като беше ясно, че трети мандат от конституционна гледна точка е спорен и освен това този акт ще предизвика отрицателен както вътрешнополитически, така и външнополитически отзвук?

Струва си да се поразмишлява над това, като не се задоволяваме с елементарни, близки до ума, наивни обяснения.

Запазвам си правото при случай да изложа моята гледна точка по тези въпроси. (Анонимен)

Благодаря за коментара и за въпросите. И моя милост ще помисли върху тях по-сериозно… (Ангел Грънчаров)

Аз също гледам скептично за очистването на Русия. Това е пожелание. Смятам, че в момента на възлови служби в Русия са поставени предостатъчно „силоваки”, предварително подготвени и добре обезпечени (идеологично и материално) хардлайнери, които са яка опора на путинизма. Като се прибави и неизчерпаемият финансов източник, какъвто е олигархията, са налице двете най-важни предпоставки – хората и средствата.
Путин умее да прави избори, друг като него не умее. Той не е подставено лице. Той е лидер.

Путин познава играта добре, умее да демагогства, да показва сила (каквото руснаците обичат, като нас). Умее да дава (по лъжичка) и има откъде. Путин обсеби с обаяние младите хора, направиха му превъзходен политически и личностен фейс. Той не е пиянде като Елцин, той е въздържател, тренира, язди, ловува, появява се навсякъде, успял е да приеме език адекватен за това, което искат младите, слуша тяхната музика. Не е забравил историята, обръща внимание и на носталгиците на СССР.

Не случайно споменах „путинизъм”. Той е печеливша карта за силните, козов оньор. Той извади страната от фактически фалит, направи Москва най-скъпата столица. Путинизмът е явление, макар и в основата си регресивно, което в момента използва мировата ситуация и то много добре.

Путинизмът е нагъл, но чаровен за руснаците, той може да си отиде само еволюционно, когато евразийската парадигма се окаже несъстоятелна. Той е опонент и алтернатива на неприятния западен финансов капитализъм, макар и все пак да ползва правилата му. Путинизмът е приятел с Китай, Индия, Бразилия – забележете.

Проблемът не е в Путин, проблемът е в липсата на конструктивна опозиция.

Не зная защо, но виждам много интересна аналогия с нашата страна, не мислите ли?
Все пак покажете ми алтернатива, която не е утопия, как ще изглежда и как ще се реализира? (Александър Лютов)

Според мен сегашната власт в САЩ успя да разклати руският режим, така, както разклати и арабите… ако се върнат слоновете, Путин пак ще се бетонира. Ако пак изберат усмихнатия Бари… може и да стане интересно. Но първият коментатор е прав. На руснаците демократичността е чужда. Те никога няма да изберат прозападен кандидат. По-диви са и от нас, а това е постижение. (Анонимен)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…