Нищо чудно да съм станал мазохист, но ето, ще ви препоръчам да хванете носа си с два пръста и да изгледате (изслушате) ето това: Малка неделна проповед; говори Люба Кулезич. Правя го хем по естетически, хем по нравствени подбуди: да видите с очите си и да чуете с ушите си що значи образцова слугинска журналистика. Белким някой се погнуси, което е начин да съхрани човечността си. След прочувствената проповед на водещата започва самото предаване, в което няколко жени, горещи фенки на Боко Борисов, го хвалят и се занимават с опровергаването на тезата от ето този мой коментар от миналата седмица по повод пак на същото предаване:
Медийната диктатура на Бойко Борисов е предверие на другата, на същинската му диктатура
Но нека да си го фалят, щом толкова го харесват. Пък и явно са парично стимулирани да го фалят чак толкова старателно. А парица, знайно е, е царица из нашите родни простори. Аз се занимавам с тази отврат, щото водещата и в уводната си проповед, и в процеса на самия разговор на няколко пъти използва моята теза за медийната и другата, истинската диктатура на Боко Борисов, без, разбира се, коректно да укаже чия теза отхвърля – или критикува. Така е прието, да се спазва авторството, не може да крадеш каквото си искаш и да го представяш един вид за свое, щото точно така се получава когато скриеш кой и източника на една или друга теза.
И в проповедта си, и в самото предаване, посветено на фалене на Боко Борисов водещата използва, пак без да укаже авторството, и доста тези на Иво Инджев, а пък такива като нас има милостта да ни нарече „папагали“. Себе си тая същата, предполагам, смята за котка най-малко, ако не за тигрица. За медийна тигрица. Прочее, за едно нейно предаване, научих, че особата получавала 3 000 лева. Бареков пък получавал в пъти повече; затуй него още повече го бива във фаленето на Боко. Ето откъде получих информацията си, източникът заслужава пълно доверие:
Обичам да получавам шарени комплименти от скъпите си колеги. А колко ли са скъпи? Нищо особено: за едно предаване „Насреща с Люба Кулезич” водещата получава 3 000 лева, а пък за съботния си труд водещият Емил Кошлуков е възнаграден с мизерните 1500 лева за на предаване. Сега съберете тези джобни пари и ги умножете колкото трябва пъти спрямо тежестта на царската корона в този елитен екип, която носи техният началник Николай Бареков и ще получите онези десетки хиляди на месец, които се полагат за това да оглавяващ дейността по хваленето на властта и хуленето на критиците й.
Туйто. Мога да добавя следното, макар че се питам има ли смисъл. Това, дами и господа, е положението със „свободните медии“ у нас: свободни медии няма, има предимно съвсем слугински, откровено слугински медии. Или медии-пачаври. Лигави медии, които не се гнусят да бършат, ако трябва и с език, мръсотиите на властта, щом за това им се дават хубави парици. У нас, както се вижда, има и нов, несрещан тип на „журналистическото“ поприще: проституираща „журналистика“. Да не употребявам простонародната дума за проститутка, щото всеки се сеща коя е тази дума.
Прочее, нека да спра дотук, та да не си развалям настроението за цялата седмица, ровейки се тая заран в такива мръсотии, нека завърша с краткия, но съдържателен коментар, който написах в блога на г-н И.Инджев:
Сега, надмогвайки погнусата си, успях да изслушам лигавото встъпление на мадам Кулезич; открих, че и от моя блог е изплагиатствала заглавието на мой коментар, а именно ето това, което тя цитира почти дословно: Медийната диктатура на Бойко Борисов е предверие на другата, на същинската му диктатура. Естествено, под достойнството на лигавата бойколюбива дама е да цитира коректно, с позоваване на източника; зер, ний, ний сме папагали, а тя, тя пък, предполагам, е… мръсен медиен парцал за обиране на лиготии, който народът зове с пищната дума „пачавра“!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
ДИСКУСИОНЕН КЛУБ 