В путинска Русия успешно изпълняват задачата: построяване на царството на дявола в една отделно взета страна

Попаднах на невероятно интересен и дълбок текст, анализиращ процесите в духовната област и в Русия, но също така и у нас, понеже ситуацията принципно е все същата; ето, моля, погледнете, почетете, проумейте и вие: Открытое письмо патриарху Кириллу от мирянина Андрея Бессмертного-Анзимирова. Аз лично за себе си открих няколко изключително съществени момента, които ми се иска да изведа на преден план, та да се имат предвид и да не се забравят; от друга страна ми се иска и читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ да се запознаят с най-важното в представяната статия; ето това, което ме впечатли най-силно:

… Вы, несомненно, хорошо осведомлены о том, что за последние двадцать с лишним лет в русском обществе установились две сомнительные и опасные тенденции. Первая из них – тенденция воспринимать Православие не как религию, но только как идеологию. Вторая из них – выдавать упомянутую идеологию за религию, тем самым превращая Православие в квазирелигию и изгоняя из него Иисуса Христа.

Результатом этого стало то, что под личиной «православных» в современной России постоянно выступают ряженые господа советской формации, агрессивные, нетерпимые, злобные и не блещущие умом, поскольку они считают, что, обжегшись на левом радикализме, Россия теперь обязана вместе с ними поклониться кумиру правого радикализма и, как и прежде, «тащить и не пущать» все, в чем наличествует дух свободы.

Но черная сотня ничем не лучше красной сотни.

В том, что приходится противопоставить христиан и «православных», мне поддержка святитель Тихон Задонский, который писал: «Святое Писание дано нам от Бога ради нашего спасения и прославления имени Божия: ради того должно его читать, и поучатися, и внимать. А когда ради православия нашего читаем и тщимся его знать, то оно не токмо не в пользу, но во вред будет нам». Поэтому, когда мы говорим о православии как о стержне русской культуры и нации, мы всегда должны помнить о Том, Кто есть стержень православия, — об Иисусе Христе. Если такового сознания нет, если в личном или коллективном подходе к православию отсутствует живой Христос, то перед нами очередное использование православия в виде идеологии, что является не просто подменой, но прямым извращением евангельского учения. Религия и идеология суть разные формы общественного сознания, смешивать их было бы грубейшей ошибкой или намеренным шарлатанством. Религия у людей подобного рода становится служанкой идеологии, причем идеологии косной, обскурантистской и человеконенавистнической.

Поэтому, когда я беру слово «православный» в кавычки, я имею в виду те слои невежественной агрессивной полуинтеллигенции («образованщины» по терминологии Александра Солженицына), которая в наши дни объединяется под знаменем так называемого «православного патриотизма», не религии, а чистой воды идеологии, оправдывающей инфантильно-великодержавные пристрастия и чаяния и все, что душит любые свободы. На деле эти люди не православные, но всего лишь «православисты». Иными словами – ряженые. Имя им – легион…

Повторяю, черная сотня ничем не лучше красной. Сегодня обе они слились и тщатся затопить собою всю страну в надежде, что русский народ захлебнется в них навсегда: уже десять лет критикующий Вас за «либерализм» православист Владимир Семенко наивно предлагает Вашему Святейшеству воспользоваться прецедентом с Pussy Riot, чтобы отказаться от всякого диалога с внешним миром, поскольку «всякий диалог предполагает равноправие его участников», и «выжечь каленым железом злейшую «всеересь» либерализма». Иначе говоря, самочинно вводит в оборот несуществующее в Православии понятие «всеереси» и обвиняет в таковой либерализм. На деле слово «либерализм» давно потеряло в России всякий смысл и превратилось в простое бранное обозначение всего, что связано с понятиями свободы, демократии, капитализма, открытого рынка, честного бизнеса, свободы совести, реальных выборов, реального парламента, реального верховенства закона.

Православист Максим Шевченко называет акцию Pussy Riot «вторжением передовых отрядов либерально-западной цивилизации» и сообщает, что «либерализм – это раковая опухоль страны, которую, по-видимому, придется удалять хирургически».

Удалять хирургически – это как? Кострами? Сапогами православных штурмовиков? Куклуксклановцами из союза хоругвеносцев? Методами советской пропаганды, которые применяются сейчас, когда девушки из Pussy Riot приравниваются к «мужчине в соборе Великого Устюга, который топором нанес удары по 30 иконам» и «человеку, который ворвался в Покровский кафедральный собор Невинномысска, где крушил иконы, втыкал нож в поклонный крест, избил священника, сломал царские врата и осквернил алтарь»?

Это патологическое сравнение не уступает по уровню мошенничества прошедшим недавно молебнам и стояниям «в защиту веры, поруганных святынь, Церкви и ее доброго имени».

Никакие молебны и стояния не помогут вернуть доброе имя Церкви, которая сознательно вступила в союз со злом и согласилась работать над созданием системы православного фашизма.

Что пугает «православных патриотов» в акции девушек и отчего они так обозлены на «либерализм»?

Их пугает и бесит то, что из-за наличия в природе самого понятия «свобода» они неспособны в соответствии с несуществующими в природе «традиционными российскими ценностями» (к коим сегодня апеллирует каждый мошенник, шарлатан и демагог) сразу затоптать этих девушек ногами, растереть их в порошок, насладиться видом их шипящей на костре плоти, запороть их насмерть, накормить их радиоактивным полонием, пустить каждой из них по девять грамм в затылок – в духе своих паханов.

Агрессивные «ревнители православия» оправдывают свою холодную жестокость к рок-певицам тем, что Сам Христос изгнал с помощью бича торгующих из храма. На деле Иисус Христос выгнал бичом только жертвенных животных, которыми там торговали. Никаких аналогий с акцией Pussy Riot…

Отъевшиеся на путинских харчах православисты, эти психически и морально больные люди с извращенной психикой и атрофией того места, где должны находиться совесть и нравственное чувство, все эти самозваные казаки и хоругвеносцы, михалковы-рощины, шевченки-семенки, прохановы-фроловы – публика невероятно злобная и кровожадная. И высекут, и сожгут, и в монастырь заточат на всю жизнь, и хирургически удалят, и каленое железо в их устах не метафора. И к свободе их ненависть не наносная, а подлинная. И исповедуют они не православие, а путинославие.

ПУТИНОСЛАВИЕ ЕСТЬ ПРАВОСЛАВИЕ БЕЗ ХРИСТА. ПУТИНОСЛАВИЕ ЕСТЬ ПРАВОСЛАВИЕ С ВУРДАЛАЧЬИМ ЛИЦОМ.

Какова же цель «путинистов» и Путина, принудившего Вас, Ваше Святейшество, к организации нынешнего «всеправославного балагана»?…

Их цель – создание радикального православизма по типу радикального исламизма и введение в России системы православного фашизма как идеологического оправдания и основы путинской диктатуры, с завистливой злобой противостоящей всему миру.

Для этого Путину надо превратить Церковь Христову в то, что о ней всегда искренне думали большевики и чекисты. Церковь виделась им и сегодня видится их верному наследнику Путину не как Тело Христово, но как система организованных суеверий, как организованный обман народа, как опиум для народа. А также как черносотенная организация для подавления свободы и инакомыслия, для пропаганды изоляционизма и шовинизма, для оправдания новой холодной войны и новой гонки вооружений за счет собственного народа, привычно почитаемого за быдло и пушечное мясо.

То, что путинская пропаганда пытается бессовестно, бесстыдно и мошеннически промывать мозги целой нации, – это очевидность. То, что эта пропаганда и руководящий ею узурпатор пытаются вовлечь в свои черные дела Церковь Божию, – это тоже не ново: такое творилось и в сталинские, и в брежневско-андроповские времена.

Если русское общество даст сегодня себя запугать, то можно будет считать, что то, с чем не справились большевики, успешно осуществили православные фашисты. Я имею в виду построение царства дьявола в одной отдельно взятой стране.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Помпозността по посрещането на височайшия гост – руския патриарх Кирил – ще бъде невероятна

Г-н Инджев, както винаги си точен и изчерпателен, така че не бих намерил какво повече да добавя! Бях споменал преди по подобен повод какво е отношението ми към след деветосептемврийската и най-вече след десетоноемврийската Българска православна църква, с нейния най-ярък представител -пловдивския митрополит Николай. Като жител на Стария град (в подножието на църквата „Св. Богородица“), още от днес ще сложа „карантина“ на личния си автомобил и до неделя няма да излизам с него.

Помпозността по посрещането на височайшия гост наистина ще бъде невероятна, започваща от границите на епархията, през поднасянето на венци (с особен акцент „Альоша“), литийно шествие, съпровождано от военен духов оркестър, гвардейска рота, духовници. Патриаршеските нозе ще стъпват пред „Св. Марина“ по килима от рози, застлан от ръцете на девойките от ансамбъл „Тракия“.

Освен грижата за автомобила си, ще трябва да се погрижа за слуха си, снабдявайки се с шумозаглушителни тапи, защото митрополит Николай е подготвил за посрещане на руския патриарх седем топовни салюта (на Великден имах неблагоразумието да съм в близост с ракетната му „батарея“ – идея, която е почерпил отново от „братската“ руска църква).

В информационните материали за посещението на патриарх Кирил ми направи впечатление един нов нюанс. Вече не се казва за „Альоша“, че е паметник на съветската армия-освободителка, а че е паметник в памет на загиналите във Втората световна война съветски войни. Несъмнено дял в тази „метаморфоза“ имаш и ти, Иво!

Разбира се непосредствено преди посещението пред българската общественост не се говори за биографията на руския патриарх. Не се споменава, любовта му към Господ ли го е карала да лети на самолет-изтребител и да иска да стане космонавт или отдадеността му към КПСС.

Едва ли много хора са гледали интервюто с Горан Благоев по БНТ тази сутрин. Весели празнични дни на всички приятели и съмишленици в блога!

Написа: Христо Бойчев

ЗАБЕЛЕЖКА: Чета на едно място следното:

12-те години управление на Владимир Путин са Божие чудо, заяви руският патриарх Кирил, цитиран от Ройтерс. Той похвали премиера на среща на религиозните лидери от страната в Москва. Кирил остро нападна и противниците на Путин и сравни времето преди идването му на власт с нападението на нацистка Германия срещу СССР през 1941 г.

Нямам коментар, излишен е всякакъв коментар…

П.П. Вижте и чуйте и това: Горан Благоев коментира визитата на руския патриарх в България. Чудесен коментар, радващо е, че имаме такива журналисти!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Патриарх Кирил: „Владимир Путин е божествена благодат за Русия!“ – и за България, по подразбиране

Иво Инджев е написал чудесен текст под заглавие Литийно (на)шествие с руска патриаршеска икона начело, поне откъс от който ми се иска да стигне и до читателите на хартиения вестник ГРАЖДАНИНЪ; подбрах само два откъса, но си заслужава да се изчете цялото; ето:

Медийната телевизионна трибуна на пловдивския Николай, която се обслужва от неговия съгражданин и съименник в ТВ 7, сега се е самообявила за „екслузивен медиен партньор” (точно така се изрази Бареков) на църквата за отразяване на явно неотразимото като магнит за привличане на масови овации посещение на руския патриарх Кирил. Очевидната амбиция на пропагандата, която по нищо не напомня на смирение, благоговение и преклонение пред иначе шумно прокламираните ценности на духовността, прилича на шумно разгласено и нагласено шоу, е една олигархична клика, придобила пропагандни имоти в националния ефир, в печата и в интернет (напоследък). Целта е да извлече така липсващите на тази клика морални дивиденти от евентуалното избелване на корумпирания й образ в очите на максимално широка аудитория. А какво по-подходяща платформа от това от амвона, почитан по традиция от вярващите!

Във вчерашния брой на „Стандарт”, българския всекидневник с най-богата традиция за писане на подмазвачески репортажи за руското благоволение към България (паметни са лигавите му отразявания на похожденията на московския кмет Лужков по многострадалните български земи), до такава степен бяха пресолили сълзливата манджа с раболепието пред височайшата визита, че се бяха изхитрили да измислят десетина теми и заглавия, посвещавайки на практика водещите си страници на предстоящото патриаршеското руско посещение. Над всички суперлативи като петолъчка грееше цитираният руския патриарх, според когото Владимир Путин е божествена благодат за Русия (и България, по подразбиране).

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които са живи и в нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Гаврите на „православните“ кагебисти с Христовата църква трябва да престанат!

Днес руският патриарх Кирил ще дойде в България и ще намине към Пловдив та да поздрави за активната служба руския представител за България, тукашният владика Николай, готвен за бъдещ патриарх на изцяло преданата на Кремъл Българска православна църква. Е, разбира се, ще иде и да поднесе венец на паметника на съветския окупатор Альоша; няма начин да не поднесе венец на Альоша шефът на руското кагебистко православие, на унизената руска православна църква, в която вилнее духът на един кагебистки обскурантизъм, не на човеколюбивото и свободолюбивото християнство.

Питам се тази сутрин: а с какви ли плакати трябва да бъде посрещнат руският патриарх? Ето, набързо съчинявам няколко лозунга, които могат да бъдат издигнати днес; пиша ги на руски, та Кирил да може да ги разбере:

Владыко, пустите, не наказывайте девушки Рussy Riot!

Долой кагебисткого „православия“!

Стыдно служить Путину, а не Богу!

Вразумитесь: уберите к себе, увезите в Москву своего Алеши!

Вразумитесь: уберите к себе, увезите в Москву своего Николая!

И още много други лозунги могат да се измислят. Ако някой иска да протестира, а не знае с какви лозунги може да бъде направено това, ето, да си избере някой от предложените. Аз лично днес ще отида да протестирам пред осквернения храм Света Марина; осквернен от руския послушник за България и за Пловдив Николай, тоя същия, чиито поглед свети с такъв неподправено злобен чекистко-кагебистки плам. Добре са го обучили, няма що: погледът му излъчва злоба, не християнско смирение.

Гаврите с Христовата църква трябва да престанат; но как ще престанат ако ние, хората, ние, гражданите, ние, небезразличните към Бога, продължим да си мълчим?! Ето, все по-нагли стават проклетите кагебисти, за които няма нищо свято! Така ще бъде – докато продължаваме да си мълчим…

Понеже така и така стана дума за тия неща, ето в заключение какво написах по същата тема във Фейсбук:

Къде да отиде кагебисткият „патриарх“, на Альоша ще иде да се поклони, разбира се, няма да отиде някъде другаде да се поклони. А паметниците на Альошовците са нещо като маркери, подобни на това както кучетата опикават територията си, та никой да не влиза в нея, а ако влезе някой, ще бъде ухапан или изяден; така и руските империалисти с паметници на „освободителите“, сякаш я опикават, маркират територията на външните граници на империята си, та да се знае докъде е руско, а откъде-накъде вече не е. Ето затуй така много зачитат тия свои паметници, не е за друго…

И така, заповядайте на протеста! Нека да покажем, че не сме безсловесно и неразумно стадо, а сме човешки същества, държащи да бъдат достойни – и свободни!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

В политиката трябва да има морал – както трябва да има морал и във всички останали човешки отношения

Попаднах на текст със заглавие Проектът на Кунева и автентичната десница в България: три години по-късно, което ме провокира; написан е от молекулярния биолог Светослав Александров и е публикуван в неговия блог. Зачетох се в статията – тя е дълга и засяга доста моменти – и открих близост на озложените възгледи и позиции с моите собствени. Ето един от най-силните, по моя преценка, моменти, а иначе си заслужава човек да прочете цялата статия:

Движението на Кунева е поредният проект, който цели унищожаването на автентичната десница. То се ръководи от същата тази личност, която през 2009 година подмени евровота. Досега то се възползва от няколко слабости, от които сините могат да се поучат.

Първата слабост беше известна още от вътрешнокоалиционните избори за кандидат-президент от лятото на 2011 година. Хубава беше инициативата да се проведат избори както на сестринската Републиканска партия в САЩ, макар че лично аз бих желал в такива инициативи да участват повече от двама кандидати. Слабостта на тогавашния вот беше, че ние предварително знаехме, че симпатизантите на ДСБ са склонни да гласуват на президентски избори само за Светослав Малинов – не и за Румен Христов. Голяма част от сините фенове не излязоха да подкрепят Христов, а някои – сред които и уважаваният син блогър Ангел Грънчаров (помня!) прегърна кандидатурата на Кунева! Някои от другите подкрепиха Плевнелиев или Светльо Хиподила – последният съвсем не изненадващо получи толкова гласове, колкото… Румен Христов.

Сините избиратели не излязоха да подкрепят Христов. Кампаниите се провеждаха активно само за кметските избори, не и за президентските. Фейсбук стените мълчаха… Точно сред това упорито синьо мълчание излезе Кунева, която се обяви за дясна.

Понеже текстът наистина ми хареса, реших да направя нещичко, та повече хора да го прочетат, още повече, че е написан от един млад човек; реших и аз да кажа нещичко; ето какъв коментар написах там:

Чудесен текст с напълно верни констатации, които споделям. Приемам и критиката, да, моя грешка беше, че подкрепих на президентските избори Кунева (първи тур); но го направих, така да се рече, с отвращение; другият вариант за мен беше изобщо да не гласувам, което за политически ангажирани граждани не е добър вариант. Не знам, на втория тур пък подкрепих Плевнелиев, не съм сигурен дали също не направих грешка, но то ще се разбере; това бяха трудни избори за хората, които имаме автентично десни ценности, които споделяме дясната политическа философия…

Хора сме, грешим, важното е обаче да не нарушаваме основни принципи на морала, съвестта ни да е чиста, да не се продаваме, както сториха тия, прибежчиците (Прошко и остоналите), които отърчаха при Кунева с надежда да се уредят на избираеми места в листите за наближаващите ибори. За разлика от Доган някои хора смятаме, че в политиката трябва да има морал, както трябва да има морал и във всички останали човешки отношения.

Българската политика трябва да бъде очовечавана; трябва да направим нужното та нравственото уродство в нея, тоест тържеството на политическите нравствени уроди да бъде най-сетне прекратено…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.