В политиката трябва да има морал – както трябва да има морал и във всички останали човешки отношения

Попаднах на текст със заглавие Проектът на Кунева и автентичната десница в България: три години по-късно, което ме провокира; написан е от молекулярния биолог Светослав Александров и е публикуван в неговия блог. Зачетох се в статията – тя е дълга и засяга доста моменти – и открих близост на озложените възгледи и позиции с моите собствени. Ето един от най-силните, по моя преценка, моменти, а иначе си заслужава човек да прочете цялата статия:

Движението на Кунева е поредният проект, който цели унищожаването на автентичната десница. То се ръководи от същата тази личност, която през 2009 година подмени евровота. Досега то се възползва от няколко слабости, от които сините могат да се поучат.

Първата слабост беше известна още от вътрешнокоалиционните избори за кандидат-президент от лятото на 2011 година. Хубава беше инициативата да се проведат избори както на сестринската Републиканска партия в САЩ, макар че лично аз бих желал в такива инициативи да участват повече от двама кандидати. Слабостта на тогавашния вот беше, че ние предварително знаехме, че симпатизантите на ДСБ са склонни да гласуват на президентски избори само за Светослав Малинов – не и за Румен Христов. Голяма част от сините фенове не излязоха да подкрепят Христов, а някои – сред които и уважаваният син блогър Ангел Грънчаров (помня!) прегърна кандидатурата на Кунева! Някои от другите подкрепиха Плевнелиев или Светльо Хиподила – последният съвсем не изненадващо получи толкова гласове, колкото… Румен Христов.

Сините избиратели не излязоха да подкрепят Христов. Кампаниите се провеждаха активно само за кметските избори, не и за президентските. Фейсбук стените мълчаха… Точно сред това упорито синьо мълчание излезе Кунева, която се обяви за дясна.

Понеже текстът наистина ми хареса, реших да направя нещичко, та повече хора да го прочетат, още повече, че е написан от един млад човек; реших и аз да кажа нещичко; ето какъв коментар написах там:

Чудесен текст с напълно верни констатации, които споделям. Приемам и критиката, да, моя грешка беше, че подкрепих на президентските избори Кунева (първи тур); но го направих, така да се рече, с отвращение; другият вариант за мен беше изобщо да не гласувам, което за политически ангажирани граждани не е добър вариант. Не знам, на втория тур пък подкрепих Плевнелиев, не съм сигурен дали също не направих грешка, но то ще се разбере; това бяха трудни избори за хората, които имаме автентично десни ценности, които споделяме дясната политическа философия…

Хора сме, грешим, важното е обаче да не нарушаваме основни принципи на морала, съвестта ни да е чиста, да не се продаваме, както сториха тия, прибежчиците (Прошко и остоналите), които отърчаха при Кунева с надежда да се уредят на избираеми места в листите за наближаващите ибори. За разлика от Доган някои хора смятаме, че в политиката трябва да има морал, както трябва да има морал и във всички останали човешки отношения.

Българската политика трябва да бъде очовечавана; трябва да направим нужното та нравственото уродство в нея, тоест тържеството на политическите нравствени уроди да бъде най-сетне прекратено…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.