Пътят на Вуте Граовски: хладилникът (2)

2. Хладилникът. Кой построи социализма?

10 ноември завари Вуте в началото на нова „процедура”, както той наричаше кражбата за сдобиване с хладилник по същата метода. В 6 следобед на 10 ноември Вуте минаваше портала, оставяйки зад гърба си двамата милиционери, от които изпитваше извънредно голям страх. Вуте изнасяше (т.е. крадеше) първия от четирите пластмасови крака на хладилника, когато чу по радиото, което милиционерите слушаха, за свалянето на Тодор Живков. Сърцето на Вуте се сви и кракът, скрит в бельото му, го изгори като нажежен камък.

Като се прибра вкъщи, позвъни на Свидригайлов и го заговори, подпитвайки заобиколно как трябва да се тълкуват новините. Според Свидригайлов държавата щяла да се промени, щяло да има нови партии и „инфлация”. Вуте не беше сигурен какво е последното и се поинтересува за комунистите ли ще има инфлация, или и за безпартийните. Свидригайлов се изкикоти по противния си начин и изтърси обичайното: „Вуте, Вуте, ти построи социализъма!” Добави, че големите предприятия може да пострадат от промяната. Това предсказание Вуте изслуша с примряло сърце! Да затворят предприятието сега, когато се сдобиваше с хладилника? Какво им пречеше на тези хора предприятието?

Змията на съмнението пропълзя в сърцето му и макар в следващите седмици да продължи изнасянето на частите, той правеше това без предишното удоволствие. От този момент Вуте се промени, отслабна и лицето му се смрачи. Всеки ден изнасяше по една част, но с всеки ден злобата му се увеличаваше. Нарочно ме прецакаха, мислеше си Вуте. Те се уредиха и крадоха пишещи машини „Марица” и спирт, само за моя хладилник им досвидя и направиха демокрацията. Вуте наричаше несъществуващия хладилник „мой”, тъй като той му принадлежеше най-малкото заради рисковете, които Вуте всекидневно поемаше, крадейки частите. Няколко месеца по-късно затвориха предприятието и съкратиха Вуте. Свидригайлов се оказа прав! Вуте напусна предприятието, скрил в крачола си един реотан, който вече му беше излишен, но по навик побърза да се шмугне пред погледа на двамата милиционери.

Нямаше да има хладилник и целият труд отиде нахалост. Опитвайки се да избегне момента, в който трябваше да вземе всички окрадени части и да ги хвърли на боклука, Вуте взе трамвая към площад „Ленин”. Смяташе да се помотае, докато му се избистри главата. Когато пристигна, Вуте беше помъкнат от тълпата, която бързаше към Партийния дом, където явно ставаше нещо важно, защото много хора крещяха ядосано и с извинение, псуваха на висок глас. Вуте бързо се оказа точно пред вратата на Партийния дом, между хората, които викаха „Долу бекапе” и кой знае защо размахваха запалени факли.

След като близо час се опитва безуспешно да се измъкне оттук, изведнъж Вуте беше всмукан навътре в Партийния дом през портала заедно с подпалвачите. Наоколо се стелеше дим, хора крещяха и тичаха нагоре-надолу по стълбите. Вуте беше тръгнал да потърси изхода, когато спря вцепенен. По-голямото стълбище към него слизаха двамата милиционери от портала на предприятието, неизвестно защо облечени с цивилни дрехи, а не с униформи, носейки нещо тежко. Вуте осъзна, че всеки от тях е нарамил и краде по един компютър от Партийния дом! Пред очите му падна черна пелена и сякаш вътрешностите му изригнаха от злоба. „А моят хладилник къде е, моят къде е?”, истерично изкрещя той, но вече само към гърбовете на двамата милиционери, които се скриха в дима.

Като че ли дяволът се всели в него. Той хукна бясно по коридорите, отваряйки една по една вратите и разблъсквайки с лакти всичко живо, което му се изпречваше на пътя. В една стая спря като закован, вперил очите си в това, което търсеше. Хладилникът! Това е моят собствен, мислеше си Вуте, на никого няма да го дам вече. Вуте приклекна, вдигна с нечовешка сила хладилника и се запъти към изхода.

Останалата част от вечерта му се губеше от съзнанието, освен че хората пред Партийния дом го посрещнаха с ръкопляскания и дори му помогнаха да качи хладилника в трамвая. Вуте помнеше само как включи хладилника в контакта, чу бръмченето на руската машина и блажено пъхна главата си в прохладната камера. Това му донесе покой.

Предишната публикация от тази поредица е: Пътят на Вуте Граовски: приемливата кражба (1) (1)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Е, най-после и аз се уредих да стана милионер!!!

Днес получих на имейла си следното безкрайно вълнуващо писмо, което при това е написано на български, вярно не много правилен, но все пак български език; адвокат ме уведомява, че съм наследил хубава сума от еди-колко си милиона от починали далечни роднини; няма начин да има грешка; поразен съм от късмета си, още не мога да се съвзема: най-после и на мен да провърви, и то тъкмо в момент, в който яката съм го закъсал; ето, сами се убедете, вижте какво пише там:

Добър ден Ангел Грънчаров,

Как сте днес? Аз съм почетен Емануел Egobiawa юрист и личен адвокат на покойния инж. Сергей Грънчаров, гражданин на вашата страна, който умря със семейството си няколко години назад чрез автомобилна катастрофа, тук в Ломе. След обширна генеалогичните усилия за научни изследвания, ние сме се съгласили да се свържем с Вас за издаване на освобождаване и прехвърляне Неговият фонд за вас, като фонд за наследственото имущество.

Ние чрез нашите документи и вашата страна консулство на посолството, ние откриваме, че той няма други роднини очакват съпругата си и единствено дете, които също умря с него на този инцидент. Така че, тъй като ви подкрепят и да отговори на една и съща фамилия с него, ние сме съгласни да се свържем с вас и да ви представи на банката, като протегна роднина от един и същ прародител, така че този фонд може да се прехвърля директно към вас, преди да се отнемат от банката.

Средствата се депозират с едно на банките тук и сметката една значителна сума, пари върху него оценяват сумата на осемнадесет милиона щатски Обединените членки само ($ 18 000,000.00) сега сложи етикет „предявила претенции, фондове“, които ви са законно право да претендира, тъй като бенефициента.

Така че спешно ни изпратите: трите имена, телефонен номер, Начало / Офис адрес, Професия и възраст, Семейно-членки и секс, личен имейл адрес

При получаване на положителна реакция, ние ще обсъди начините за прехвърляне. Аз съм да ви представя в извършването на тази искове и аз се гарантира, че това ще бъде екзекутиран в рамките на правен режим, който ще ви предпази от всяко нарушение на закона.

Най-добър отношения!

С уважение, Адвокат Емануел Egobiawa

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Случайността и късметът ръководят съдбата ни – дали е така?

Моят любезен опонент – виж Нова разгорещена дискусия за българите, българската съдба и „българщината“ – е написал нов коментар, в който, като капак на всичко, благоволява да сравни позицията ми с марксистката, понеже марксистите всичко свеждали до икономическия фактор, а пък съм бил свеждал всичко до психологическия (съзнанието, духа на народа). Сиреч, приличал съм бил на марксистите, понеже именно мисля диаметрално противоположно на тях. Едно такова тълкуване е все същото като да обвиниш вегетарианеца в хищничество, понеже никога не бил вкусвал месо.

Публикувам в отделен постинг неговия последен коментар, понеже е добра основа за нов кръг в проточилата се вече с години наша дискусия; разбира се, няма да оставя тезата му без отговор, но сега бързам за работа, ще мога да пиша по-късно днес през деня, живот и здраве да е:

Ще коментирам само: „Свободният и достойният човек или народ смята точно така: аз изцяло съм отговорен за това, което ми се случва, не ща с нищо да се оправдавам или извинявам! Всеки опит за оправдание и извинение категорично говори за липса на съзнание за свобода – и дори за липса не на съзнание, а просто на усет за достойнство.”

Това е едно много странно и дори абсурдно изказване за философ. На пръв поглед изглежда достойна позиция, но ако се вгледаме по-внимателно, тя клони силно към някакъв вид волунтаризъм.

Първо, нещата опират до неразрешения (и вероятно неразрешим) метафизичен проблем за свободата на волята. Ние не знаем дали имаме истинска свобода на волята, или сме само марионетки на природните закони с илюзия за свободен избор.

Второ, дори да имаме реална свобода да избираме, нашият свободен субект се сблъсква с обективни дадености и външни обстоятелства, които не могат да бъдат променени. ВСЪЩНОСТ Е НАПЪЛНО ТРИВИАЛНО, ЧЕ НА ВЪНШНИЯ СВЯТ И СЪДБАТА СИ МОЖЕМ ДА ВЛИЯЕМ САМО В ОГРАНИЧЕНА СТЕПЕН. Така например никой не си избира мястото и времето на раждане, а това вече задава някаква обективна рамка, в която той е потопен без своята воля и която по никакъв начин не може да промени. Ако Ангел Грънчаров беше роден като роб в Древен Рим, никакво свободолюбие и никакви усилия не можеха да го направят свободен. Максимумът, на който можеше да се надява, е да бъде, така да се каже, вътрешно свободен въпреки външната несвобода според учението на Епиктет или на френските екзистенциалисти, но това едва ли е истинска свобода.

ПОРАДИ ТОВА НАШИЯТ ЖИЗНЕН ПЪТ Е ДО ГОЛЯМА СТЕПЕН ПРОДИКТУВАН ОТ СЛУЧАЙНОСТТА, ОТ КЪСМЕТА И САМО ОТЧАСТИ ОТ НАШИТЕ СОБСТВЕНИ ЖЕЛАНИЯ, НАМЕРЕНИЯ И РЕШЕНИЯ И ТОВА Е НЕОСПОРИМ ФАКТ. Така че въпросът е не да се извиняваме и оправдаваме с външни обстоятелства, а да изследваме всеки конкретен случай и факторите, довели до едно или друго събитие или развитие.

Казаното за отделните индивиди се отнася и за народите и държавите като цяло. Има неща, които са във властта на народите и техните правителства, но има и обективни обстоятелства, които те не могат да променят. Така например България дори страстно да го желае, не може да започне да изнася петрол и да стане богата, защото няма петрол. Последното земетресение в Пернишко също е едно такова събитие, на което българите и правителството не могат да влияят. За съжаление правителството не може да предотврати, забрани и отмени земетресенията.

Но да оставим природните богатства и бедствия и да погледнем чисто политическите решения, като се обърнем към новата българска история. Фаталното решението на Фердинанд за атака срещу гърците и сърбите от 16 юни 1913 година („престъпното безумие”) несъмнено е било волунтаристично и е можело да бъде избегнато, така че неговите автори носят отговорност пред историята и поколенията. За нахлуването и окупацията на България от Червената армия през септември 1944 обаче правителството на Муравиев няма вина и отговорност. То е направило всичко по силите си, за да предотврати това, но то се е оказало недостатъчно. Също така веднъж окупирана от Червената армия, България вече не е можела да се освободи със собствени сили независимо от желанията и стремежите на българите.

Интересен казус е гласуването в свободни, демократични избори, уж апотеозът на свободното волеизявление на народа, когато той поне на теория насочва и кове съдбините си. На практика обаче нашият отделен, изолиран глас няма почти никаква тежест и влияние. Ако Ангел Грънчаров не беше участвал в последните избори, нищо съществено нямаше да се промени в техния резултат. Така че дори когато пускаме бюлетината, ние като отделни индивиди в много малка степен влияем върху политическия процес и не бива да надценяваме възможностите си. Кумулативно, разбира се, гласовете на избирателите тласкат страната в една или друга посока.

Поставянето на народопсихологията в центъра на политическия процес дори може да бъда тълкувано като някакъв отглас от марксизма, от който Ангел Грънчаров се разграничава решително. Марксистите смятат, че историята и политиката се диктуват от икономиката и свеждат всичко до икономически фактори и отношения. Ангел Грънчаров пък е на мнение, че всичко се редуцира до народопсихология.

Всяка теоретизация по необходимост е опростенческа и в това няма нищо лошо. На нас ни трябват някаква карта, модел или ориентир в света, а картата винаги ще е по-малко детайлна от действителността. Най-подробната карта или модел би трябвало да отразяват реалността 1 : 1, а от такава карта или модел полза няма, защото те ще са също толкова комплексни, колкото отразявания обект и няма да допринесат за нашето разбиране. Но да се свежда социалната и политическа действителност единствено до психология, респ. народопсихология е груба грешка. В обществото действат и други, обективни фактори и те често са по-важни и решаващи.

Автор: Анонимен

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Ей, хора, да направим нещо бе: това вече не се търпи!

Днес „гръмна“ „новината“ как Плевенлиев уж бил „издал най-голямата тайна“ на НАТО, а именно, че ракетният щит е насочен срещу възможността на Русия и пияндурниците на КГБ лилиПутинци да заплашват с атомните си ракети Европа.

Ако прочетете малко из мрежата ще видите, че основните вопли са срещу това, че в Чикаго Плевнелиев отказва да припознае България като „троянски кон на Русия“ и срещу изказването му, че посещенията му ще са на Запад от София.

И се леят едни „патриотични“ сълзи: как може така „недипломатично“ да се говори „против една братска държава“ на територията на друга държава (ама не „братска“, понеже е от НАТО).

Нещо става – светлините на ГЕРБ си стоят насочени към МОЧА, а зад гърба на „партията“ Плевнелиев си позволява да показва „не-обич“ към България, щото НЕ показва „обич към Русия“.

Не се въодушевявам от Плевнелиев, понеже „по делата им ще ги познаете“. Но казано е: „В началото бе словото“.

Та, като за начало, но само до тук: словата на Плевнелиев са добри.

Posted by ARTHUR

ЗАБЕЛЕЖКА: Моят кратък коментар по същата тема е този:

Българи, да възроптаем дружно против русофило-българофобските атаки срещу българския Президент! Това мога да кажа само вече! Аман от руски мекерета и продажници, това вече е върхът!

Ей, хора, да направим нещо бе: това вече не се търпи! Не са достатъчни само сладките и упоителни слова, иска се нещо на дело да направим бе?! И то не какво да е, а нещо по-сериозно – и истински достойно!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Българи, да възроптаем дружно против русофило-българофобските атаки срещу българския Президент!

Вчера по едно телевизионно предаване станах свидетел на интересна сценка, която може да се случи само в България, щото тук съвсем безочливите руски (рубладжийски) мекерета са в изобилие: някакъв си журналист обвиняваше Президента Плевнелиев, че бил издал строго секретни военни тайни на НАТО! Брях да му се не види, няма как, заслушах се и с удивление разбрах следното:

Първо да кажа, че „логиката“ на тоя нагъл русолюбец се губеше най-вероятно поради систематични злоупотреби с водка спрямо мозъчното му вещество: на територията на САЩ Президентът на България си бил позволил да каже неприятни за „братка Русия“ думи, а „тайната“, която президентът бил издал, била, че ракетния щит на НАТО бил насочен и срещу Русия. Това, което толкова подразнило любителя на водката и на Путин, или на водката „Путин“ било, че нашият Президент си бил позволил лукса да каже пред наши сънародници в Чикаго, че България повече нямало да бъде „руски троянски кон“, което именно и пораждаше такова възмущение в прогизналия от водка мозък на нашия патриотин, чиито патриотизъм, няма как, се мери именно с любовта му към Русия. Никак не можеше да се схване как така в ароматно миришещата на водка логика на тоя русолюбец се свързват тия две неща: загрижеността за военните тайни на омразното НАТО и безпределната любов към Матушката, ама да не придиряме чак толкоз, щото мисленето и логиката на влюбените във водката интернационални патриоти са по-специфични.

Като чу тия умотворения на нашенския русолюбив патриотин, вдъхновени от системни злоупотреби с водчица, моя милост рипна да прави видеокоментар за телевизионната патологията и извратеност, на която станах свидетел, но за жалост техниката ми не сработи, а после, като гневът ми поутихна и техниката вече се оправи, ми се отщя да правя такъв видеокоментар, щото ме завладя чувството за погнуса; и ето, тая сутрин се сещам за произошлото вчера и пиша тоя коментарец само за да ми е чиста съвестта, че съм реагирал: грозно е човек да не реагира когато някакви продажници така нагло се гаврят с отечеството ни.

Та питам аз: възможно ли е да има по-голяма човешка извратеност на този свят от тази да се възмущаваш когато не кой да е, а Президентът на България е намерил сили най-сетне да заяви, пръв сред държавниците ни, че Отечеството ни не приема унизителната позиция да е оръдие на чужди интереси сред приятелските нам свободолюбиви съюзнически страни и народи, т.е. да е именно руски троянски кон в ЕС и НАТО?! Както, ако си спомняте, заяви преди доста време руският посол в Брюсселе, а пък наште тогавашни дипломати, воглаве с големи патриотин Калфин, с извинение, се… изпуснаха в гащите (да не използвам цветистата народна дума!) от страх да кажат нещичко и да защитят българския престиж или българската чест, ами замълчаха както мълчи комунист на разпит. Представете си колко невероятен урод трябва да си да се възмущаваш когато бива защищавана и възстановявана българската чест и достойнство, щото наистина е крайно унизително нашите „братя“, така силно привързани към водката, да тръбят наляво и надясно, че България, видите ли, може и да е в ЕС и в НАТО, но тя е там не за друго, а да бъде „око“ и „ухо“ на Русия, сиреч, да бъде там чисто и просто един руски троянски кон!

И какво излиза според нашия любител на водката и на рублите: не е унизително „братушките“ ни да се гаврят с нас, но е възмутително ние, българите, да възроптаем срещу отредената ни от тях роля?! А ролята, която Русия ни отрежда в НАТО и в ЕС, разбира се, не е друга, а тази: да стоим там, та да можем да „снасяме“ и донасяме после всички натовски и европейски тайни директно на руските ни „вечни братя“, сфащате ли сега в какво се изразява описваната невероятна изроденост?! И понеже българския Президент заяви, че не щем повече да бъдем руски троянски коне, нашият продажен за рубли „патриот“, видите ли, почнал да роптае и, за да покаже мерзския си характер и душевната си низост и да си отмъсти, мигом почва да обвинява Президента като капак на всичко, че, представете си, бил издал военни тайни на НАТО?! Усетихте ли сега до какво се свежда мерзостта, срещу която моя милост сега роптае?!

Нямам думи повече, сами виждате, че ми се изчерпаха думите вече! То бива бива наглост, ама тая комунисто-русофилска наглост вече надмина дори и самата себе си и разчупи всички предели и мина всички граници! Президентът на България, видите ли, бил станал „предател“, понеже бил защитил авторитета и достойнството на страната си, като дръзнал да заяви, че не щем повече да сме руски троянски коне! Но, забележете, наглият русолюбец не смее да изплюе камъчето и да каже спрямо кой е „предател“ българския президент, не смее да заяви, както логиката изисква, да признае, че Президентът е извършил „предателство“ спрямо руския интерес, ами затова почва да го усуква и да обвинява, че българският Президент бил извършил предателство спрямо военни тайни на НАТО!!! Абе, пияндурецо, земи кажи, стига да не ти пречеше алкохолния делириум, предизвикан от злоупотреби с водчицата, земи признай, че дълбоко в себе си няма как да не си крайно радостен, че Президентът ни „издава“ военни тайни на НАТО на така любимата ти Русия бе, пияндурко?! Седнал тоя да ни заблуждава, че се бил загрижил за натовските тайни, егати лъжеца, егати нещастника, дето за рубли и за водка е способен чак на такава душевна низост и мерзост!

Ето, давам ви пример какви екземпляри има сред нас, гордейте се с тях се де, търпеливци! Аз съм изроден, не мога да ги понасям тия наглеци, признавам си го най-ччистосърдечно, а вие що мълчите, що не реагирате с нещичко като ги гледате как се гаврят с нас, как плюят връз Родината си и как храчат в лицето на нейния Президент?! Как е възможно да сте толкова безчувствени, та продължавате да си мълчите пред лицето на такава безпрецедентна извратеност?! И как не можете да схванете какво всъщност става, ами гледате с мътния поглед на говедото как тия продажници са готови за шепа рубли и за ведро водка да продадат и Българията, и майка си, и всичко, що е така драго на нормалния човек и българин?!

Аз тая сутрин, признавам си, се надявах да срещна в интернет и във Фейсбук тълпи от българи, които са се възмутили срещу тия русофилско-българофобски гаври с Президента на България, ала не, до този момент не намирам нищо, пълно мълчание цари!!! Ето това вече е съвсем страшно, затуй най-вече роптая. Един народ, който в огромното си мнозинство е загубил чувството си за национално достойнство и чест, такъв народ с овчи манталитет си заслужава всички унижения и гаври, на които го подлагат арогантните управници и прикритите с овчи кожи вълци – враговете на България!

Прочее, враговете на България, нейните изконни врагове, могат да се уподобят по-скоро на мечки, не на вълци; вярвам се сещате за какво намеквам: мечката, руската мечка е символ и на Русия, а пък сега е на знамето на днешните имперски управници на Русия: путинците, „единоросците“, гаулайтерите на путинската партия „Единна Русия“.

Спирам дотук. Ако има някой, който споделя възмущението ми, щото аз наистина се възмущавам когато някой си позволява да се гаври с моята България, нека да каже; ако няма, нека да мълчи, нека да преглъща гаврите. Но запомнете от мен и това: тия продажници не само че нямат правото да се наричат „български патриоти“, които при това най-нагло се хвалят, че патриотизмът им към България се бил измервал с любовта им, представете си, към Русия, тия същите, разбира се, нямат никакво право да се наричат и българи! Да си заминават за Сибир, че ни писна от тях вече, майната ви най-накрая, гнусни продажници-рубладжии!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…