За интелигентността и за култа към бахура, киселото зеле и мастиката

Публикувам началото на една интересна полемика между „Васик“ и „Тони д-р Филипов“, която се начена на едно място. Ето какво си казват събеседниците до момента:

Досега в Тони д-р Филипов. Васик се усъмни, че Филипов жертва чистотата на разума, за да се хареса на широките народни маси, пропагандирайки т.нар. култура на бахура и мастиската. Последствията от това, смята Васик, са допълнителното опростачване на публиката, а не, както може да се помисли, нейното самоосъзнаване.

В отговор Филипов замери Васик с два разпространени в Мрежата аргумента, които Васик познаваше отдавна и беше нарекъл за себе си „Златотърсача” и „Едноизмерния костовист”. Аргументът за златотърсача се основава на старомодния наглед за Мрежата като пространство, което може да бъде парцелирано с колчета и в което собствениците се затварят, за да се изолират от външната среда. Нещо като филма „Вилна зона”, но качен в интернет. Според този възглед виртуалните личности могат да посещават само „парцелите”, за които са получили специална покана.

Това е далеч от истината. Парцелирането и „затворените групи” нямат нищо общо с идеята за Световната Мрежа, която е общо, универсално достъпно „място”. Васик беше обикалял години наред свободно по магистралите и второкласните пътища на Мрежата и се беше научил да избягва т.нар. черни дупки като социалните мрежи и Фейсбук, които, веднъж засмукали човека, не го пускат да избяга оттам. Може би и Редута се превръща в черна дупка, помисли си Васик.

Филипов приши на Васик връзката с Грънчаров, за да осмисли за себе си и „критичната маса” (своите последователи) критиката на Васик чрез опростенческата опозиция демократи/костовисти. Този аргумент е модерен в днешно време и се използва от т.нар. науколози, към които формално спада и самият Филипов. Но Филипов знаеше много добре, че Васик въобще не пледира за Костов и няма нищо общо с Грънчаров, освен желанието да разбере какво се крие зад един текст.

Като свързваше Васик с Грънчаров, Филипов обясняваше разсъжденията на Васик като пристрастни и политически мотивирани, т.е. необективни. Сега вече става ясно и за какво точно Филипов подготвя т.нар. критична маса. Дресирани като маймунките, които руснаците пращат в космоса, афганистанските хрътки се втурнаха в традиционния афганистански спорт бузкаши, преследвайки Васик. (Васик познаваше този спорт от филма за Рамбо и не намери по-добра метафора.) Васик беше играл тази игра дълго и тя му беше безинтересна. Дали в крайна сметка проф. Драганов наистина лъжеше наивно, че не е бил пиян, бидейки тотално пиян, докато Филипов обратно, казваше истината – че формира критична маса, която ще смени политическата система, критикувайки Костов във вродена мургавост, а Дария Станишева – във вродена алчност? Предстоеше да разберем. (Васик)

Уважаеми Васик, разликата между този, който пише и този, който критикува, е като разликата между евнуха и… Напишете нещо, аз обещавам да го публикуваме в Редута. Давам дума пред всичките над 10 000 читатели, които са влизали в сайта днес. Между другото, обърнете внимание на съотношението четящи-коментиращи. Нямам нищо против да коментирате, стига да имате ясна и аргументирана теза.

Но вие си служите с нещо, което е морално забранено: argumentum ad hominem. Разговорът за слабостите на една или друга теза, на един или друг текст, се подменя с разговор за реалните или измислени недостатъци на автора. И ще ме извините за откровеността, но като манипулатор сте бездарен. Никога не съм казвал, че вие сте Грънчаров. Това го написа някоя си Zlatka. Аз ви помолих да престанете с тези «инсинуации в стил “пловдивска философска школа”… Което е различно, поне според мен.

Освен това, вашето „Филипов” много ми напомня високомерното поведение на Н.В. Готски. Той така се обръщаше към хората. Е, някои соц. велможи също.

Коментирайте, пишете, както виждате, не ви трия. Но не нещата които пишете дават смисъл на един форум. Темата за това какво трябва да се подмени в нашето общество е изключително важна и само един лумпен може да я иронизира. На вас не ви отива, дано не преувеличавам… (Тони Филипов, д-р)

Стоп! Понякога ми се струва, че действието в този форум протича на забавен кадър.

„Разликата между този, който пише и този, който критикува, е като разликата между евнуха и…”

Вместо мен, вземете си редактор.

>Разликата между този, който пише[,] и този, който критикува, е [СЪОТВЕТНО] като разликата между евнуха и<

ТОВА ли искате да кажете? За човек, който се занимава професионално с писане, се изразявате неясно.

Дали има съотношение четящи/коментиращи? Писах за това миналата седмица – огромното мнозинство в Мрежата не са пишещите, а само четящите, или т.нар. lurkers. Васик сам е бил луркер, много дълго. Затова знам, че хората не са склонни да пишат по най-различни причини, но една от тях е, че хората не обичат да пишат във форум, който не е модериран. Не е невъзможно да има хора, които по принцип са съгласни с Васик, но грозното изказване, че Еди-Кой-си е влизал в АйПи адреса на Васик, окончателно ги е разубедило.

Морално забранено? Погледнете своите думи от по-миналите Делници за Грънчаров и ми кажете дали те не са случайно ад хоминем. Не са ли? А какво са – отговаряте на Грънчаров по тезата? Интересно ми е как ще ми вмените морални задължения към Виртуална Личност? Тони Филипов разписва ли се на фиш за заплата, или има дебитна карта? Би ме учудило, ако имаме морални задължения към информация, съставена от 0 и 1, защото Тони Филипов не е нищо освен сложна комбинация от 0 и 1. А той как иска да бъде наричан – ДМН или проф. д-р?

Васик няма вертикално мислене и не се стреми или ласкае от „престижни” публикации. От всичко дотук би трябвало да е ясно, че за Васик е много по-важно да се запази автономен и неинституциализиран, отколкото да намери своя „парцел” в Мрежата и сам да си направи „квадратче за публикуване”.

Дори нещо повече. Васик никога не е смятал, че пише ПОД чертата, тъй като Васик е пълноправна част от Мрежата, заедно с милиони други виртуални личности. Това разделение съществува само в съзнанието на „журналистите”. Обикновено хората като Васик са обект на анализ от т.нар. науколози и най-малко 3 от авторите на Редута са се изказвали по въпроса, какъв е Васик по природа и защо пише в Мрежата. Хич няма да сгреша, ако кажа, че според тези автори Васик е неграмотен, фрустриран и комплексиран човек, който влиза в Мрежата, за да си избие комплексите и да напсува някого като в Ганковото кафене.

Определено смятам, че стилът и темите на Филипов са квинтесенция именно на тази дефиниция за човека, който пише „под” чертата и в действителност повечето теми и изказвания на Филипов съвпадат или възпроизвеждат форумните „автори”. Това води до затворен (порочен) кръг – Филипов се харесва на „авторите”, защото те го припознават като „свой”, а той сам се ласкае, че има „собствена мисия”.

Ето моята теза – хората под чертата са много по-интелигентни от това да се пише за киселото зеле и мастиката, а тези две неща са лайтмотивът на Тони Филипов. После ще илюстрирам това с моменти от днешната статия.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

11 мнения за “За интелигентността и за култа към бахура, киселото зеле и мастиката

  1. Г-н Грънчаров, отговорете на целокупното население защо сте известен като А. Г. – Лайното?

  2. Здравейте Грънчаров!
    Подарявам Ви следния текст и можете да разполагате с него по собствена преценка. Как се появи образът на Вуте? Докато изследвах онтологията на Тони д-р Филипов, образът на Вуте изплува като алтер его на Доктора. Филипов черпеше сили от Вуте и обратното. Те бяха образували симбиотична връзка и всеки от тях имаше полза от другия. Онтологията на Доктора беше всъщност онтологията на Вуте, защото Докторът не съществуваше извън и самостоятелно от Вуте. Тони Филипов наистина е търговска марка, която е създадена да се продава, но същевременно той е квинтесенция и огледало на вутевщината. За да разберем Филипов, трябва да разберем откъде идва Вуте, а той има много общо с метастазиралата простащина от времето на социализма, която Грънчаров нарича комуноидния човек. Аз съм срещал този образ и преди, в книгата на Ал. Томов, който го нарича Античовека. Парадоксално е, пишеше Томов, че точно обществото, което искаше да изгради идеален и безгрешен човешки тип, роди Античовека. Всички познаваме този демоничен образ, който не беше никак хумористичен като Бай Ганьо, а царуваше като деспот в подземните сфери на социализма в ролята на Балкантуристки келнер, барман на Златните или просто мошеник. За няколко десетилетия Античовекът напусна завинаги подземията и се изкачи по социалната стълбица, примъквайки със себе си и своя просташки език и стил. Тони Филипов напълно удовлетворяваше формата на евтиния вестник, който се продава по кафенета и автогари. Но тъй като Античовекът търсеше вече и своя отличителна идеология, той припозна Тони Филипов като същински идеолог и интелектуалец, макар че той е по-скоро карикатура на интелектуалец. Големият проблем е нахлуването на Тони Филипов в Мрежата, която само преди няколко години се смяташе за запазена територия на същински образования и интелигентен човек. Маската на сатирата е заблуждаваща. Тони Филипов не е идеология или ценностна система, той е тяхното отрицание, или „Всички са маскари” (аз признавам, че в момента Филипов е особено сдържан в стрелите си към една нововъзникнала партия). Но отрицанието не може да е алтернатива.
    Разказът за Вуте започва с послеслова към историята за Тони д-р Филипов.

    • Благодаря много за чудесния текст! Непременно и тотчас ще го публикувам в блога и във вестник ГРАЖДАНИНЪ! Отбивайте се тук, пишете, много добре се получава!

  3. Послепис на историята на Тони д-р Филипов в помощ на читателя, но без Вуте Граовски каза:

    Драги читателю!
    Нашата история нямаше край, но дали имаше поука? Да, тя имаше твърде важна поука. Видяхме как Тони д-р Филипов преминаваше от един сън в друг и накрая се събуди там, където и когато не очакваше – някъде преди обмяната на лева и в бившето Яйце, бивш спортен салон, бивш параклис на университета. (В днешно време всичко е бивше, направо да се чудиш кое е настоящето.) Да беше чел Картезий, щеше да разбере кое е сън и кое не е, но вече няма значение, защото дойде краят на тази история. По-точно, не дойде, но просто така е в живота. Поуката е, че човек невинаги е там, където си мисли, че е, а в някои случаи е дори там, за където си мисли, че в никакъв случай не е. Не Тони д-р Филипов е твой домакин, читателю, а обратното. Той е този, който влиза и ти гостува на монитора, разказва ти истории и се бори за твоето внимание. Той нахълтва при теб, както, да речем, Костов нахълта в клиничното отделение и свари там Роналдиньо в неудобно положение, по-точно това не беше самото футболно величие, а Златка. А когато Тони д-р Филипов се свести, попита Костов защо е дошъл и той му отговори накратко, че е дошъл да приватизира. И ако Тони д-р Филипов е твой гост, тогава нямаш ли право, читателю, да го попиташ какво прави и как се е сетил да намине насам? Нали това правят домакините, като им дойде гост? Дано поуката ти хареса.
    Този послепис не е за Вуте, защото Вуте не е в Мрежата в качеството си на читател, а той е дошъл тук да се бута с лакти и за други цели, които ще опишем по-натам.

  4. (Житейската и професионално-политическа история на Вуте В. Граовски, демократ и член на политическа партия 4 км)

    Пътят на Вуте към Редута Беге беше безславен. Но не и безстрашен. В интерес на истината Вуте беше по паспорт Вултер Вутов Грандомански. Майка му и баща му искаха да го запишат Волтер, но акушерката в родилния дом не знаеше кой е той и понеже това й приличаше на румънско име, написа го Вултер. Грандомански бяха небезизвестна фамилия от небезизвестно селце до Тутракан. В миналото там беше отсядал самият Ботев, доколкото помнеше Вуте. Може и да беше Вазов, карай. Като дойде демокрацията, Вуте се поинтересува кой е Волтер и след като разбра, че онзи може да е бил съучастник на Маркс и Енгелс, почна вече да се представя като Вуте Граовски, съкращавайки няколко букви от името си – демек, като човек от народа, който няма нищо общо ни с Маркс, ни с Енгелс или други от тяхната групичка. С ценната информация за Волтер той се сдоби от студента Свидригайлов, който изигра немаловажна роля за неговите политически избори, тъй да се каже. (Той беше студент вече 11 година, неясно как и защо. Живееше под наем на партера.). Като стана дума за демокрацията, вече може да кажем и откъде точно Вуте премина, за да стигне до Редута Беге, защото неговият път криволичеше досущ както българската демокрация криволичи от социализма до днешни дни. Всичко това може да каже и с три прости думи: за да стигне дотук, Вуте мина през печката, хладилника и фашизма. А дали и българската демокрация също мина през тия три неща, за да стигне до днешните дни, ние не се наемаме да кажем, защото познаваме само историята на Вуте.

  5. Вуте си имаше печка, но пусто, работеше в предприятие за резервни части и така му дойде идеята да открадне печка от държавата, вместо да си я купува от ЦУМ и да я мъкне с Москвича чак до Надежда. А можеше и да изцапа Москвича с мръсния кашон от ЦУМ. (Вуте много се гордееше с Москвича – с червени китеници на задната седалка, които редовно переше на входа на блока с маркуч, негърче с клатеща се глава на таблото и заешко краче на огледалото.) Как стигна той до тази идея? Ако беше учил логика при професор Мерджанов, Вуте щеше да знае, че стигна до нея по метода на аналогията. В предприятието много се крадеше, да кажем, крадеше се дори повече, отколкото може да се изработи. Пожарникарите крадяха спирт, за да бъркат саморъчно забъркан коняк (добавяха Етър), счетоводителката крадеше канцеларски материали, командировъчни и даже цяла Марица открадна, техническият крадеше по малко от всичко, директорът крадеше по много от всичко. По-късно, когато се запозна с Тони д-р Филипов, Вуте разбра, че да крадеш от държавата е било морално приемливо. Тази мисъл много му допадна – приемливо е, разбира се. И Вуте реши да си открадне печка. Той се опасяваше, че в предприятието един ден няма да остане нищо за крадене. Понеже предприятието не произвеждаше печки, а резервни части, Вуте щеше да краде само тях. Печката щеше да я сглоби Свидригайлов, който учеше в МЕИ (т.е. преди 11 години беше почнал да учи там).
    Тъй като го беше извънредно много страх от милиционерите на портала (които кой знае какво крадяха от своя страна), Вуте започна да краде на дребно, методично, упорито и ежедневно. Всеки ден вземаше само по една част, като почна от пластмасовите крака на печката и свърши със стъклото на фурната. Това продължи близо 3 години и половина, през които Вуте всеки ден излизаше от предприятието само с по едно винтче, гайка или друга част, която беше скрил в ръкава, крачола или долните си гащи, с извинение към дамската публика. Стъклото на фурната изнесе завито във вестник „Народен спорт”, който купи същия ден за тази цел. Като цяло Вуте не беше склонен да похарчи 6 стотинки за нещо, което може да чуе вечерта по телевизията, но вестникът му свърши идеална работа. Свидригайлов сглоби печката срещу 3 литра домашна ракия и 4 зелки от тазгодишното кисело зеле на Вуте. Оттогава Свидригайлов почна често да повтаря с неприятен кикот на неприятната си студентска физиономия: „Вуте, Вуте, ти построи социализъма!”

  6. 10 ноември завари Вуте в началото на нова „процедура”, както той наричаше кражбата, за сдобиване с хладилник по същата метода. В 6 следобед на 10 ноември Вуте минаваше портала, оставяйки зад гърба си двамата милиционери, от които изпитваше извънредно голям страх. Вуте изнасяше (т.е. крадеше) първия от четирите пластмасови крака на хладилника, когато чу по радиото, което милиционерите слушаха, за свалянето на Тодор Живков. Сърцето на Вуте се сви и кракът, скрит в бельото му, го изгори като нажежен камък. Като се прибра вкъщи, позвъни на Свидригайлов и го заговори, подпитвайки заобиколно как трябва да се тълкуват новините. Според Свидригайлов държавата щяла да се промени, щяло да има нови партии и „инфлация”. Вуте не беше сигурен какво е последното и се поинтересува за комунистите ли ще има инфлация, или и за безпартийните. Свидригайлов се изкикоти по противния си начин и изтърси обичайното: „Вуте, Вуте, ти построи социализъма!” Добави, че големите предприятия може да пострадат от промяната. Това предсказание Вуте изслуша с примряло сърце! Да затворят предприятието сега, когато се сдобиваше с хладилника? Какво им пречеше на тези хора предприятието? Змията на съмнението пропълзя в сърцето му и макар в следващите седмици да продължи изнасянето на частите, той правеше това без предишното удоволствие. От този момент Вуте се промени, отслабна и лицето му се смрачи. Всеки ден изнасяше по една част, но с всеки ден злобата му се увеличаваше. Нарочно ме прецакаха, мислеше си Вуте. Те се уредиха и крадоха пишещи машини „Марица” и спирт, само за моя хладилник им досвидя и направиха демокрацията. Вуте наричаше несъществуващия хладилник „мой”, тъй като той му принадлежеше най-малкото заради рисковете, които Вуте всекидневно поемаше, крадейки частите. Няколко месеца по-късно затвориха предприятието и съкратиха Вуте. Свидригайлов се оказа прав! Вуте напусна предприятието, скрил в крачола си един реотан, който вече му беше излишен, но по навик побърза да се шмугне пред погледа на двамата милиционери.
    Нямаше да има хладилник и целият труд отиде нахалост. Опитвайки се да избегне момента, в който трябваше да вземе всички окрадени части и да ги хвърли на боклука, Вуте взе трамвая към площад „Ленин”. Смяташе да се помотае, докато му се избистри главата. Когато пристигна, Вуте беше помъкнат от тълпата, която бързаше към Партийния дом, където явно ставаше нещо важно, защото много хора крещяха ядосано и с извинение, псуваха на висок глас. Вуте бързо се оказа точно пред вратата на Партийния дом, между хората, които викаха „Долу бекапе” и кой знае защо размахваха запалени факли. След като близо час се опитва безуспешно да се измъкне оттук, изведнъж Вуте беше всмукан навътре в Партийния дом през портала заедно с подпалвачите. Наоколо се стелеше дим, хора крещяха и тичаха нагоре-надолу по стълбите. Вуте беше тръгнал да потърси изхода, когато спря вцепенен. По-голямото стълбище към него слизаха двамата милиционери от портала на предприятието, неизвестно защо облечени с цивилни дрехи, а не с униформи, носейки нещо тежко. Вуте осъзна, че всеки от тях е нарамил и краде по един компютър от Партийния дом! Пред очите му падна черна пелена и сякаш вътрешностите му изригнаха от злоба. „А моят хладилник къде е, моят къде е?”, истерично изкрещя той, но вече само към гърбовете на двамата милиционери, които се скриха в дима. Като че ли дяволът се всели в него. Той хукна бясно по коридорите, отваряйки една по една вратите и разблъсквайки с лакти всичко живо, което му се изпречваше на пътя. В една стая спря като закован, вперил очите си в това, което търсеше. Хладилникът! Това е моят собствен, мислеше си Вуте, на никого няма да го дам вече. Вуте приклекна, вдигна с нечовешка сила хладилника и се запъти към изхода. Останалата част от вечерта му се губеше от съзнанието, освен че хората пред Партийния дом го посрещнаха с ръкопляскания и дори му помогнаха да качи хладилника в трамвая. Вуте помнеше само как включи хладилника в контакта, чу бръмченето на руската машина и блажено пъхна главата си в прохладната камера. Това му донесе покой.

  7. Вуте не се радва дълго на хладилника, тъй като нямаше с какво да го пълни и понякога дори нямаше смисъл да го държи включен. Следващите няколко години се мота, намирайки периодично ниско платена работа като портиер или плочкаджия, но вече нямаше големи предприятия и фирмите, в които постъпваше, следяха много строго за кражбите. Отдавна нищо ново не беше влизало в дома му и Вуте с носталгия си спомняше за времената, в които можеше да си позволи нова печка. Тоест, можеше да открадне печка, но от дистанцията на времето Вуте не правеше разлика. Един ден се оказа на Раковска 134 и докато оправяше плочките в тоалетната, захвана приказка с Желю Желев. Желю беше съвсем обикновен и често навестяваше тоалетната. Вуте му разказа историята за хладилника и очакваше Желю също като Свидригайлов да каже нещо умно за кражбата от държавата, но вместо това Желю го изгледа замислено и каза нещо завъртяно, в смисъл че при демокрацията се живее по-трудно. По-трудно ли? Вуте се зачуди. Нали при социализма беше по-трудно? Следобеда се отби да си вземе довиждане с Желю и получи от него надписан екземпляр на „Фашизма”. На първата страница стоеше с разкрачен почерк: „На Вуте, новия човек на демокрацията!”. Като се прибра, побърза да се похвали с книгата на Свидригайлов и пак обсъдиха въпроса за кражбата. Подобно на д-р Тони Филипов години по-късно, Свидригайлов твърдеше, че зад всяко богатство стои откраднат чужд труд. Хватката е, казваше той, да има повече чужд труд, а не твой собствен. Да, но не е ли Желю честен, питаше Вуте, изтъквайки, че „Фашизма” не е чужд труд и не е краден. Свидригайлов само се подсмихна и не каза нищо. В този разговор Вуте научи, че студентът най-накрая е взел диплома (неизвестно как, след като отдавна не беше ходил до МЕИ-то) и щял да заминава за Германия с фирма. Когато се сбогуваха, Свидригайлов го погледна замислено досущ като Желю и промълви някак тъжно: „Вуте, Вуте, ти построи социализъма”. Щяха да се видят след няколко години, но при други обстоятелства. Със самия Желю Вуте също се сбогува след няколко години, когато, отново всмукан от тълпата и вече съвсем озверял от безпаричие и липса на всякаква надежда да си оправи живота, изгори „Фашизма” пред Раковска 134, този път сам викайки „Долу бекапе”.

  8. 4. Свидригайлов. Класово осъзнаване и пристигане на Редута Беге каза:

    Вуте избута няколкото години до пенсионна възраст и сега се задоволяваше с мизерната пенсия. Научи се да живее зимата без парно, да си бере джанки и гинко-билоба от Южния парк, да връща ръждясали тенджери за вторични суровини и да продава стари вестници по мачовете. След разочарованието от Желю хареса Генерала. Този човек много му напомняше социализма. Сигурно беше откраднал много чужд труд, мислеше си Вуте, щом е станал генерал. Чуждият труд си остава честен, дори да е откраднат – щеше да научи тази мъдрост, наред с много други умни неща, по-късно от д-р Тони Филипов. Как се стигна до това? Вуте беше чувал за новия министър на магистралите, но един ден го видя на снимка във вестника и остана поразен. От снимката го гледаше Свидригайлов, малко зализан в косата и добре избръснат (това не се случваше често в миналите времена). Но името беше друго. Вуте занесе вестника на домоуправителя и той каза, да, това е нашият, ама името той си беше присвоил от някакъв роман и го беше сложил на табелката на вратата, иначе се казва тъй и тъй. Брей, помисли си Вуте, бива ли да познавам министъра, а да не си изпрося една портиерска работа? И Вуте тръгна на поход към министерството. Цели четири месеца Вуте се мъчи да влезне при министъра, през които писа писма, звъня телефони и заплашва грозно секретарката. Накрая се представи за бизнесмен и го пуснаха за 5 минути. Свидригайлов много му се зарадва и го почерпи с кафе, а Вуте си напълни джобовете със захарчета. Министърът само се захили и с противния си смях каза предишната шега, ама малко по-различно: „Вуте, Вуте, построихме социализъма ние с тебе”. По въпроса за работата Свидригайлов го отряза веднага, нямало вече портиери, всеки сам си отварял. С изненада Вуте научи, че Свидригайлов (Вуте продължи да го нарича така по навик) въобще не харесвал Генерала и новата партия, но просто е дошъл да обере малко чужд труд. При тази фраза той се изкикоти противно и повтори през смях „Чужд труд, чужд труд”. Предлагали го за президент, ама той не искал, честен кръст (при тези думи Свидригайлов се прекръсти няколко пъти за голямо учудване на Вуте). Няма страшно, ето ти тука една партия точно като за тебе, ободри го Свидригайлов и му подари един евтин вестник, на който с големи букви пишеше „Из делниците на един луд”. Тука е бъдещето, не губи повече време, повтори няколко пъти Свидригайлов, смеейки се с противната си, все още студентска физиономия. Сбогуваха се и още в трамвая Вуте се зачете. Порази го първата фраза „Алоу, пенсиите”. Ето това е, каза си Вуте. Тази партия е точно за мене, сега ако не стана депутат, кога? Нима не аз построих социализъма, дето вика Свидригайлов? Нима не аз съм новият човек, дето викаше Желю? Нима хладилникът и печката не ми се полагаха, а демокрацията затвори предприятието? Веднъж ми е паднало да крада чуждия труд, веднъж ще се става депутат! Така Вуте се озова на Редута Беге, за да разблъска с лакти всички, които му се изпречат на пътя, да влезне пръв в парламента и да заграби оттам каквото му видят очите.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s