Върви, народе унизени! Върви към сиви бъднини!

Днес е 24 май – ден на какво? Правилното било да се каже, както ме учи един „вечно правилно мислещ другар“, ето така: „Ден на българската просвета и култура и на СЛАВЯНСКАТА писменост“. Е, братята руснаци, които също празнуват от известно време същия този ден, го тълкуват съвсем славянофилски и в празника не остава нищичко българско, но ний от това не се гневим, ний сме великодушни хора, даже и когато най-нагло крадат собствената ни история. Както и да е, днес е светъл ден, нека да го празнуваме подобаващо. Но какво, прочее, ние, днешните българи, де факто празнуваме тъкмо в този ден?

Бляскавото си минало като нация ли? Какво да му празнуваш толкова на миналото, то е минало и заминало и си стои там някъде, в прашните архиви. А нещо днешно, сегашно, настояще има ли какво да празнуваме? Каква е просветата ни, образованието ни, културата ни днес, ето, и то съвсем реално, даваме ли си сметка за това? Става дума за преобладаващи тенденции в културата ни, за нейния, така да се рече, дух, който пък изразява интимното на нашето самосъзнание, на нашата съвременна българска душа – даваме ли си сметка каква е истината ако въпросът се постави именно така?

Аз тия дни бях квестор на двете матури, пък и от години съм все в тази сфера, учителствам, пиша, сиреч, изявявам се в полето на просветата, образованието, културата, значи имам погледа. Но започнах с матурите, да си завърша мисълта: на матурата по български език и литература (то, прочее, оказва се, и в самия тест има грешки, т.е. и тия, които са го правили, не са много сигурни в… културата си!) наблюдавах с мъка как младите хора, абитуриенти, зрелостници, проспали 12 години на училищния чин, не можаха да съставят и едно читаво изречение когато се наложи да пишат „интерпретативно съчинение“ или „есе“; изцяло безпомощни са в това отношение! И то не е виновна „засуканата“, „прекалено философска тема“ по текст на Иван Вазов, а нещо друго е причина. Знаете ли каква е причината да са така безпомощни нашите младежи когато им се наложи да мислят и да пишат? Ами изцяло сбърканото наше образование е причината, не нещо друго.

У нас, ако не знаете, да ви кажа: българското образование е загубило смисъла си, то не е наясно със самата идея за образование, в корена си е поразено от вируса на безсмислието, на абсурдността! Тоест, младите хора стоят в училищата без особен смисъл, ей-така, да са все някъде, сиреч, за да не са свободни „по улиците“. То, ако погледнем глобално, ако скитаха по улиците вместо да си губят времето в училищата, май щеше да е по-добре: улицата щеше да ги научи на много повече неща. Тъй че не корете толкова циганите, дето не ходят на училище: те нищо чудно съвсем скоро и интелектуално да ни изпреварят, да не говорим за личностно! Щото циганинът е непокорен и свободолюбив, циганската душа не търпи такива гаври над личността, каквито понасят нашите деца. Ний, ако не друго, сме поне търпеливи, е, да видим какви плодове ще берем съвсем скоро заради прословутата си търпеливост.

А в историята си какви плодове сме брали всички уж знаем. Знаем ли? Едва ли! Щото и историята ни е такава, твърде лъжлива, „пригладена“, изфалшифицирана, пълна с митове. Митове за самите себе си най-вече. Ний, разбира се, сме стигнали дотам, че истината дори и за нас самите ни е неприятна, затуй предпочитаме да си живеем с лъжата. Приятната лъжа така сладко ни приспива, как тогава да се будим като се пристрастяваме към истината?!

Средно българинът годишно си купувал по… половин книга, а пък премиерът ни се гордее, че е чел в живота си само една книга: и то каква книга само, „Винету“! Младите пък си завършват средното образование и дори университет без изобщо да са прочели цяла една книга, тоест, излиза, премиерът с едната си книга е доста учен човек!

Учебниците пък все по-рядко ги пипат, щото изглежда си мислят, че е опасно да не би да се заразиш с нещо. Прочее, учениците масово нямат учебници, щото това, дето се зове „учебник“, обикновено е така калпаво, че за нищо не става. Тъй че правилно децата ни не пипат учебниците си. Така и трябва. Те по този начин протестират инстинктивно за нещо, но никой не обръща внимание на бунта им. Кой ли пък го интересува какво мислят младите?

Вчера бях дежурен в Английската гимназия, пак по матурата. Повече от 400-450 зрелостника се явиха. Гледах сутринта препълнения двор с чакащи зрелостници и си мислех: колко ли от тях, като завършат, за да избегнат униженията, които ги чакат в сведното им отечество, в родината им, ще си вземат шапките и каквото там друго трябва и ще тръгнат да си търсят щастието по белия свят? И правилно ще тръгнат: защо да останат тук, та да ги мачкат цял живот както нас са мачкали ли? Дано младите излязат по-мъдри от нас, убеден съм, че животът ще ги научи да бъдат значително по-мъдри. Не училището, а животът учи, той е най-добрият учител. За какво ли ни е в такъв случай училище, да ни вреди ли? Да не говорим пък за какво ни е такова именно училище…

За културата ни пък няма да пиша, щото съм се изписал. Знаете кои са днес „културните“ кумири на младежта: почни от Азис, мини през Милко Калайджиев и стигни до… Гюргя-фолкпевачката с огромните цици и със силиконови бърни – все едно има човка. Всички боклуци в областта на културата преживяме, подобно на това както се храним, както си пълним стомасите с какви ли не боклуци. Прочее, у нас никой не мисли за това, че душата му може би е гладна и жадна, щото и тя, предполага се, има нужда от „храна“. Някой да се е загрижил за качеството на „храната“, с която храним душите си? Е, всички знаем, че у нас „Ранътъ прави борбътъ!“, ясно за каква рънъ става дума…

Ето, моя милост освен че пише и издава книги също така издава и списание. Философско. Списание за личности. За мислещи и търсещи истината личности. Знаете ли колко са абонатите на списанието ни през тази, вече четвърта от създаването му, година? Да ви кажа ли? В цяла България: 6 (словом: шест)! Да, 6. Само 6. Това все говори нещо. Да не споменавам за това, че самите книжари изобщо не щат да продават нашето списание, може би за да не вземе да мъти излишно главите на евентуалните си бъдещи читатели. Каква грижа само, а!

Идилията на немисленето в България не трябва да бъде застрашена никога. Да живей простащината, нам, господа, „ентелегентност“ не ни е нужна, не ни требе! Какво дума героичният ни премиер на народа си: „И аз съм прост, и вие сте прости: ето защо така хубаво се разбираме!“ Какво има повече да пиша?! Тия негови мъдри думи нима не казват всичко? Май е време съвсем да замлъкна…

И така, честит ви ден на културата, любезни дами и господа! Да, културата я честваме едън път годишно, а пък простащината – всеки ден, непрестанно! В нея сме влюбени, а пък културата е натрапница, която едва издържаме поне един ден. Хилим се като говеда, че днешният ден бил „така възхитителен“: а защо не почетете културата поне още един ден в годината, като, да речем, се отбиете в книжарница? Мъкнете претрупаните си с плюскане колички из хипермаркетите, а половин книга годишно като храна на душата ви стига, нали така? Е, да видим, като продължавате по тоя път, докъде ще стигнете съвсем скоро. Нищо чудно от хора един ден масово да дегенерираме до нивото на… прасета!

Хайде чао. И по-малко се радвайте днес, щото днешният празник на мен лично ми мяза напоследък все повече като „празник“, на който веднъж годишно най-тържествено погребваме и култура си, и образованието си, и духовността си, и всичко възвишено и истинско. На вас не знам как ви изглежда, но на мен все повече така ми изглежда. Дано да съм неправ, но имам опасения, че е възможно да съм съвсем прав…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…