
Не ми се иска да напомням някои от най-известните примери от последните два века за първи стъпки с най-добри намерения, но все пак ще спомена за огорчените германци в мюнхенските кръчми от несправедливите клаузи на Версайския договор (неговия аналог на Балканите – Ньойския, все още трови взаимоотношенията на иначе способни да си прекарват весело на маса съседи) през 1923 г. Лидерите, яхнали справедливото им недоволство по онова време, успяха да докарат страната им и цяла Европа до може би най-големия колапс на Западната цивилизация.
Ще спомена също и недоволството и гнева на стотиците хиляди земеделци, търсещи по-добър живот в новите промишлени центрове на Англия и Франция от средата на XIX век, които справедливо най-малкото според тях самите търсеха изход от социалното неравенство по пъбовете и локалите. Техните първи крачки доведоха до най-жестокия социален експеримент, коствал живота на десетки, а може би дори стотици милиони хора по света и неизживяните им блянове до ден днешен битуват в главите на мнозина.
Може би тези примери ще се сторят на някого пресилени и не на място когато става дума за новоприетия закон за забрана на пушенето на обществени места. Обаче, ако можехме да изпратим онези англичани и французи, изпадали във възторг от „Манифеста на комунистическата партия“ или германците, тъсещи потъпканата си чест в условията на галопираща инфлация с безпрецедентни мащаби, няколко десетилетия или век напред, сигурно биха си помислили, че са свидетели на кошмарен сън, а не на фатални последствия от техните първи крачки.
Дано да съм лош пророк или смешен параноик, но когато се приема закон, който ще постави в условие на престъпление по-голямата част от хората в страната, но който няма да може ефективно да бъде контролиран, то един от ефектите на неговото действие ще бъде, че българите ще имат още един пример на старата „мъдрост“, че законът е „врата у поле“. Това със сигурност ще намали и без това слабото ни уважение към законите като цяло и към необходимостта от тяхното спазване – задължително условие за всяко искащо просперитет общество.
Не по-малко разрушителен ефект върху крехките устои на едва съзряващото ни общество ще имат и призивите, облечени в законови рамки, за подаване на сигнали за нарушаващите безумните правила, нещо граничещо с откровено доносничество. Това си е прокарване на път назад към времена, които понеже не посмяхме „да си ги разкажем“, рискуваме да преживеем отново.
Накрая „само за протокола“ ще спомена, че не само съм непушач, но съм и бивш пушач, т.е. пушач-ренегат (тези са най-лошите). Въпреки това се страхувам от такива закони.
Написа: Венцислав Кръстев
Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.