И Николай, и Манджуков демонстрират, че са особи от специален сой, за които никакви правила не важат

Вчера московско-руският владика на Пловдив Николай откри построен с парите на оръжейния търговец и червен предприемач Манджуков, да, оня същия, който подари мезонет на Гоце Първанов, а пък в замяна получи орден „Стара планина“. По същия тертип е действал многопочитаемий ктитор и сега: дал пари за храма, ала се пазарил в замяна да получи църковно рицарско знание, именно да получи титлата архонт; Николай, известен със слабостта си към червени милионери (светиня му е пръв приятел и на Г.Гергов, който пък му подари и часовник за не знам колко си „евра“, и лъскави коли, и кой ли знае какво друго още), разбира се, му харизал титлата, за която, прочее, вещи лица твърдят, че била по начало незаконно или неканонично давана. С други думи казано, и Николай, и Манджуков просто искат да демонстрират, че са особи от особен сой и за тях никакви правила не важат.

Моя милост пък живее в същия квартал, на който Манджуков подари цяла църква – квартал или по-скоро жилищен район „Тракия“. Храмът е разположен сравнително далеч от мястото, където аз живея, но все пак може да се ходи и дотам. И ето, сега моя милост е поставена в ситуация да решава нелек казус: бива ли християни да посещават храм, осветен от владика с ярко антихристиянско поведение и построен с парите ако не на бандит, то поне на „бизнесмен“ с крайно съмнителни занимания или бизнеси? По начало зная добре как бих се чувствал в един такъв храм, изначално опорочен, понеже е изтъргуван по един аморален начин: църковна титла в замяна на пари за построяване на храма. Пък и, ясно е, мутрополитчето Николай е много съмнително дали изобщо има сила да освещава, т.е. неговите молитви надали носят в себе си подобаващият благодатен характер. Виждате докъде сме я докарали щом като неизбежно възникват подобни въпроси и мисли: погавриха се дори и с църквата ни! Направиха всичко, за да дискредитират и тази висша нравствена и духовна институция; не се спряха пред нищо, всичко опорочиха, изопачиха, изкористиха нашите йерарси с ченгесаро-кагебистки, сиреч, комунистически генезис и манталитет.

Е, ще ида тия дни да видя храма. Макар че ми е ясно какво ще видя вътре, в неговата вътрешна уредба. Знам например, че ще видя свещници и църковна утвар, внос от Русия, на които на най-видно място е изобразен двуглавият имперски герб, имперският герб на Русия с двуглавия орел; Николай е голям почитател на тази имперска символика и обилно оснащава храмовете с нея. На стените на храма, няма как, непременно ще видя гръцки мушамени тапети, изобразяващи религиозни сцени, да, от ония същите, с които Николай „обогати“ владишката църква „Света Марина“, ония същите тапети, които той налепи направо върху древните стенописи на злочестата църква; тази църква е издържала векове, съхранила се е в най-диви времена, но ето, беше покосена и осквернена от московския „православен“ талибанин Николай. Комуто ченгетата отреждат титлата „Български патриарх“ след кончината на полковник Максим; представям си какви пък ще ги натвори това бясно момче ако пък един ден стане патриарх!

Разбира се, няма как, подовете на новата църква са облепени с евтин китайски мрамор, да, от оня същия, който беше налепен директно върху древните каменни и керамични плочи, протрити от стъпките на нашите предци – налепен пак по заповед на неудържимия Николашка. Тъй че за какво да ходя там, като знам предварително какво ще видя?!

След като комунистите не можаха да отучат народа да ходи на черква през цялата ера на комунизма, независимо от забраните и репресиите за ония, които се осмеляваха да влизат тогава в черква, тия чевръсти руски възпитаници сега непременно ще отучат хората да влизат в такива храмове с кичозна уредба и с евтин блясък, в които обаче липсва най-важното: духовната умиротвореност и Божията благодат. Защото ми се струва, че и самият Бог едва ли може да гледа невъзмутимо на безобразията на тия комуноидно-материалистични сатанисти, представящи се най-безсрамно за „духовници“ и „Божии слуги“; ако бяха такива, поне малко щеше да им проличи, щото първото, което излъчва християнинът, е смирението, кротостта, скромността…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s