За отношенията между „миропомазаната“ и непризнатата, ала изцяло свободна блогърска журналистика

И.Инджев е написал и публикувал текст в блога си под заглавие Журналисти с граници, в която разнищва интересен казус около публикация в ДНЕВНИК на текста на Георги Деянов, който най-напред излезе в блога на И.Инджев, а после и в моя блог (аз все още не отстъпвам от теорията си за т.н. „блогърско цунами“ и правя всичко то един ден да бъде възприето и да се утвърди като най-ефективен начин за умножаване на ефективността на блогърстването).

Който иска може да прочете и да се информира за казуса, говорещ много относно измамното съзнание, с което живеят „официалните журналисти“, имащи предимството за някаква избраност – в сравнение с „някакви си там блогъри“; прочее, моят конфликт с ДНЕВНИК по подобни нравствено-медийни казуси датира от няколко години и всички свидетелства за това може да се открият в ето този блог на съответното място.

В същия текст на г-н Инджев има и още един крайно любопитен пасаж, касаещ блогърите; ето го:

Но днес ме застигна и историята със спестяването на истината от страна на сайтове, които очевидно са решили да не информират докрай какво пише в статия на „Ди Велт” за българските медии. От статията, разпространена от „Дойче веле” и поместена в сайтове, който бих искал да смятам за свободни медии, липсва тъкмо онази част, която посочва „шепа български блогъри” като единствените свободни журналисти в България. Явно подобна оценка е непоносима дори и за приятелите сред колегите, които си изкарват хляба в интернет (за разлика от блогърите, които пишат „залудо”).

Та в тази, пък и по повод на по-горната връзка, ми се наложи да напиша коментар в блога на И.Инджев, в който и поставям един крайно интригуващ въпрос въпрос; ето самия коментар, от който може да се разбере за какво именно става дума:

Може би само няколко часа след публикацията в блога на г-н Инджев (а може би и още по-скоро) същият текст излезе и в моя, надлежно снабден с линк към блога на И.Инджев, с нарочна бележка откъде е взет и с предложение до автора да даде разрешение за публикацията на текста в списание ИДЕИ – ето под това заглавие: Едно недоволно поколение – поколението на свободата – се събуди за граждански живот. Тъй че редакторите в ДНЕВНИК не биха се затруднили много да проследят първоизточника, за което щеше да е достатъчно едно запитване на Гугъл.

Но явно друго пречи за такава коректност: откъде-накъде ще се „принизяват“ да се допитват до „шепата блогъри“, след като може да се демонстрира все пак известна надменност спрямо тях?! Интересно е също така как можа толкова скоростно да реагира главната редакторка на ДНЕВНИК ето сега, пишейки специално „опровергващо писмо“ – което именно и показва, че са твърде добре запознати с това какво пише в блога на г-н Инджев; как сега разбраха, а тогава – „изобщо не“?! Май сами се издават и изобличават, ала както и да е…

Но имам и един въпрос до тия, които знаят: така и така не стана ясно какво именно пише в онази липсваща част, която посочва „шепата български блогъри” като единствените свободни журналисти в България; кое именно е липсващото?

Ако някой може да посочи кое е именно липсващото или спестеното, ще сме му благодарни всички ние, за които е интересно коя именно е липсващата част. Сиреч, на мен ми е интересна оригиналната статия на „Ди Велт“, а не нейни преразкази, особено в частта, касаеща „шепата блогъри“, които били истински независими…

Това написах в блога на г-н Инджев. Интересно ми е коя е пропуснатата от „Дойче веле“ част. Да видим дали тя ще се открие и разбере. А иначе цялата история е много показателна за разпространените у нас нрави, свързани по-специално с отношенията между „официално миропомазаната“ и „непризнатата“ аналитична журналистика и публицистика, която се е приютила именно в блоговете…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s