Как ли ще чистим и мием толкова мръсните и вонящи обори на т.н. „българска медийна свобода“?

Иво Инджев е написал чудесен, ала и много тъжен текст в блога си по повод на проведената вчера в София среща на комисар Нели Крус с босовете на организираната медийна престъпност, с мутрите, които убиха медийната свобода в България: виж Хубава работа, ама брюкселска. Като ангажиран български гражданин, след като прочетох статията му, се ядосах необичайно и написах коментар в блога на г-н Инджев, който помествам и тук – заедно с началото на неговата статия, понеже ми се иска и двете да стигнат до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; ето ги:

Чест прави на г-н Инджев, че е заел такава чиста, безукорна нравствена позиция спрямо случилото се – защото гаврата, поругателството, (из)насилването, извършено над свободното слово, над самата свобода и над човешкото морално чувство наистина са били крайно гнусни, мръсни и нагли на тази сюреалистична среща. Забелязах по новините кои седят срещу еврокомисарката и щях за малко да падна от стола! Безсрамници! Но, от друга страна, нека, нека Брюксел наистина види с кои и с какви криминални медийни типове си има работа! А и удивително е колко малко им е акъла пък на тия: как пък нямаха поне малко акъл да усетят и осъзнаят, че трябва да се крият, че не им е там мястото?! Толкова им е малък акъла, колкото им е голяма наглостта…

В този смисъл вчерашната пародийно-абсурдистка среща наистина е и триумф: триумф първо на дебелащината и на безочието! Да, това е бил най-показателен триумф на дебелоочието на това, което у нас минава за „журналистика“. Но също така е и триумф на неунищожимата истина – защото в този исторически момент у нас точно тази, уви, е тъжната истина. Да, точно тази е тъжната истина: понеже точно тия безскрупулни медийни мутрагени, представете си, са днес „представителите на медийната свобода“ в така наречената „европейска България“! Понеже точно те са назначени да ръководят гаврата и мръснишката бавна екзекуция, жестокото умъртвяване над свободното слово в България.

Горко ни: доказани продажници, аморални типове, медийни чалгаджии-дудукчии и прочие… задници, представете си, са лицето на българската журналистика, на българските „свободни медии“!!! Да, г-жа Нели Круз се е срещнала вчера, простете, именно със задниците, осрали така щедро терена на „медийната свобода“ у нас! Каква велика абсурдистка пародия! Смрадливата гнус Карбовски що не повикаха – или и тя, разбира се, е била там?!

Дали пред лицето на тази иреална, фантастична, непостижима за здравия разсъдък, абсурдистка, мистична даже родна картинка на царуващите у нас медийни нрави Брюксел ще прозре най-после с кого си има работата?! Дано! Но тия толкова мръсни, вонящи и препълнени с лайна обори на така наречената „българска медийна свобода“ пак ние трябва да ги чистим и мием някак. Как? Не си го представям. Изобщо няма да е лесно, но тази работа все пак нас чака. Европа няма да ни изчисти оборите от смръдливите екскременти, що допуснахме да се натрупат у нас за тия години…

Това написах. Така виждам аз нещата, така мисля аз. А ето сега и началото на статията на И.Инджев, за да разберете как той е възприел случилото се:

Дългоочакваната среща на мизерстващата българска журналистика с пратеничката на (предполагаемо) благоденстващата Европа комисар Нели Крус (не) се състоя в София. Беше провал и триумф едновременно. Защо?

Беше провал най-малкото защото (почти) нямаше говорители на българската журналистика на срещата. Бях там. Чух, видях, отвратих се и си тръгнах безмълвен, както се полага на натрапник на едно неприлично по форма и съдържание пиршество, доминирано от препили с вина за състоянието на болната ни медийна среда изнасилвачи, солидарно отговорни с властници и олигарси за дългогодишното блудстване със свободното слово в България.

От такива типове не можеш да очакваш да бъде засегната темата за отговорността (им).

Не можеш да чуеш от тях въпрос или поне лицемерен хленч за факта, че единствената сфера в българската публичност, която систематично се радва на добре организираната кокошкарска слепота на Темида, е четвъртата сласт, командорена с пари, бухалки, шантаж и други извратени инструменти за осъществяване на опаричения властови контрол над най-важната сфера от публичното живуркане в днешна България.

Невидимата ръка на софийските организатори на срещата с комисаря по цифровите технологии Нели Крус беше селектирала събеседниците на холандката така, че да затвърди впечатлението за мутриархата в българската журналистика ( с извинение към няколкото изключения, използвани като смокинов лист за тази срамотия).

Беше триумфално прекрасно тържество на тъжната действителност. Защото се видя в кристално мръсен вид ухилената истина за мрачната ситуация в българските медии в лично качество. Бяха събрани в един юмрук на седянка с пратеничката на Брюксел най-представителните физиономии за пропадането на медийната свобода, чието потъване в България регистрират на все по-унизителни дълбини всяка година международните инструменти за измерването на това сгромолясване.

Оказа се, че да говорят от името на агонизиращото българско свободно слово и силиконовото му медийно тяло, са мобилизирани тъкмо неговите душители.

Уж разделени на два лагера по линията на корпоративните битки, но всъщност в една редичка, бяха се самопредложили славослагателят номер едно на днешната власт Николай Бареков, настанен основателно до шефката на българосъветската дружба Светлана Шеренкова, граничеща с издателката Ирен Кръстева, следвана логично на съседния стол от Тошо Тошев. Присъединилият се към тях Валери Запрянов, който ( под аплодисментите на Кръстева) театрално изрази срам да е български журналист в днешно време заради опониращи на поведението му (им) колеги, също беше там. И къде без Славка Бозукова, лицето на най-безличния български “национален” всекидневник “Стандрат”, ентусиазиран изпълнител на всякакви поръчки на всякакви власти! (Дочети ДО КРАЯ >>>)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.