Според защитниците му убиецът Опиц бил… „божи човек“; Божиите човеци обаче не убиват, никога не убиват…

Прочетох една много силна статия под заглавие Икона от Опиц, мъченика… (на гости в дома на един убит наркоман). Автор е Иван Бакалов. Склонен съм изцяло да приема неговата теза и позиция. По нравствени, психологически и ценностни мотиви и причини. Няма да обосновавам по-конкретно защо правя това. Цялата ми душа говори, че хора от тоя човешки тип не могат да заслужат моето доверие ако ще не икони да рисуват, ами… не знам си какво още. И понеже не могат да направят тая разлика: собствеността е твърде ценна, ала човекът, животът на човека е абсолютно безценен. Защитниците му твърдят, че тоя Опиц, представете си, бил… „божи човек“ – понеже хубаво рисувал икони. Божите хора не убиват обаче; никога не убиват.

Аз само веднъж зърнах тоя Опиц по телевизията и ми направи страшно неприятно впечатление. Независимо от това че съм привърженик на тезата, че частната собственост е свещена и неприкосновена, не мога да приема, че такива опасни хора като тоя Опиц трябва да получат неограниченото право да убиват когото и както си искат уж за защита на своята собственост. Както и да е. Ето два откъса от тази статия на И.Бакалов, съветвам ви да я прочетете цялата; публикувам ги за да стигнат и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:

Всички чуха – наркоман, крадец рецидивист, задържан 92 пъти, с две условни присъди… Прочутият вече иконописец Йордан Опиц го застреля пред входа на жилищната си кооперация преди 5 години. „Правилно го застреля”, пишат днес запалянковци из форумите в интернет.

Той е „боклук”, казва Опиц в свои интервюта. И семейството му са „боклуци” – пояснява Опиц. Майката не била потърсила тялото на сина си да го погребе с месеци, само седяла в чужбина, бащата бил алкохолик. Два дни след смъртта на „наркомана” Янчев, в дома му от свръхдоза починала негова приятелка.

Боклуци”, обобщава Опиц. Него го интервюираха обилно, вестници, сайтове, появи се в няколко телевизионни предавания, наговори всичко, което може, за да го помислят за жертва, която трябва да бъде помилвана. Коментиращи из интернет помислиха убития Мариан Янчев за циганин. И повтарят думите на Опиц, че е боклук, който си е получил заслуженото…

… Опиц, освен че си е направил боен пищов от газов, го е заредил с т. нар. дебалансирани куршуми. Какви са те? Най-общо казано, куршумът може да те удари в лявото рамо и да излезе през десния крак. Като влезе в тялото, пътува из него. Тези куршуми са забранени за употреба от различни международни конвенции. Във върха на куршума има сачма.

Когато Опиц гръмнал Мариан, както сам признава – от метър и половина, куршумът минал през сърцето, после влязъл в белия дроб, минал и през черния, през червата и заседнал в хълбока.

Това е първият откъс, който препубликувам тук. Това е самото начало на предтавяната статия. И малко също съм взел по-надолу от текста. А ето и втория откъс, той пък е нейният край:

С един дебалансиран куршум Опиц убива двама души. Мариян има приятелка – Силвия. Тя е от Карнобат, студентка в София, в Техническия университет. Като научава за смъртта на Мариян, изпада в шок, заявява, че иска да се самоубие пред дома на Опиц. Приятелки я удържат и успокояват. Няколко дни Силвия ходи в моргата да моли да й покажат Мариян. Отказват й. Такъв е и законът. Само роднина може. Ама любов, ама това онова…

На деветия ден след смъртта на Мариян момичето отива в дома му – той живеел при баща си по онова време. Тя моли да прекара нощта в стаята на любимия си. Бащата се съгласява. На сутринта я намира мъртва в леглото на Мариян. Момичето не е наркозависимо. Роднините на Мариян не знаят с какво се отровила – дали е взела от неговия наркотик, дали отрова…

В интернет някакви продължават да искат линч, смърт, право да разстрелват… Някак се усещам безсилен и започва да ме обзема апатия. Със сигурност още някой някъде ще умре, гръмнат от нахъсен бранител на частната си собственост. Дали вътре в жилището, в двора, пред входа, дали до колата пред блока.

Опиц може и да го помилват, може и да лежи 5 години при лек режим, да си рисува иконите. Сега сигурно ще им се качи цената. Икона от Опиц – мъченика…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Богатите нека правят с богатствата си каквото искат, те са си техни, това е тяхна грижа, не наша!

Напоследък забелязвам една опасна тенденция: много хора взеха усърдно да се замислят за това, което съвсем не им е работата, а именно какво било трябвало да правят богатите със своите богатства, със собствените си пари. В някои страни, примерно във Франция и дори в Америка леви демагози на власт започнаха да вдигат данъците за „извънредно богатите хора“; това се диктувало от необходимостта да се търси изход от кризата. Тоест поради „обществени нужди“. И доста хора в тия страни взеха да се настройват, че това било начинът да се постигне „пълно благоденствие за всички“. На тия общества, които не са патили от комунизма така както ние си изпатихме от него – след като трябваше да платим цялата цена за това безумие, за тази обществена патология! – явно тепърва им се пати.

У нас пък мнозинството от хората смята този въпрос за решен: богатството на богатите си е един вид „наше“, само временно някакви „долни хора с престъпни наклонности“ са ни го окрали; комунизмът така добре е увредил мозъците, че по този въпрос дори не се и спори. Ето един пример за подобно мислене: Истинският смисъл на богатството. В тази статия, на която попадам днес, се разсъждава за това кое било „правилно“ и „разумно“ да направят с парите си ония, които имали, така да се рече, „излишни богатства и пари“. В тази връзка ми се ще да заявя следното, понеже от доста време в моя блог тече поредица от публикации и дискусии тъкмо по тези въпроси, която съвсем не е още завършила.

На мен пък ми се струва, че да се гледа лакомо и жадно към чуждите пари по начало е аморално и недопустимо за нормалния човек. Нека грижата какво да прави със своите пари има оня, който си ги е спечелил, а не някакви си там умници, които нямат абсолютно никакво право да ламтят за чуждите пари. Тия, дето дават акъл какво богатият трябвало да направи с парите си, какво било „рационално“ да се стори с тях, нека първо да имат добрината да се потрудят, да спечелят купища свои пари и нека тогава вече да правят с тях каквото си искат, дори да ги дадат и за „полезни обществени нужди“. Едва тогава ще имат пълното право да правят с парите си каквото искат, но сега по отношение на това какво следвало да се прави с чуждите пари нека да имат добрината просто да си мълчат. Щото тия апетити към чуждите богатства и пари, както показа най-близката история, са твърде опасни и гибелни за цели общества, нации и дори континенти. Комунизмът започна своя възход с тази идея: да вземем богатствата на богатите и да ги направим общи. Ужасни, направо кошмарни неща произтекоха след това от тази безумна идея. Тия, дето така благо ни говорят, че чуждите богатства били имали „обществен характер“ и всъщност си били и наши, продължават да се намират в плен на догмите на една престъпна доктрина, която по най-категоричен начин доказа пред очите ни своята вредност, противоестествения, античовешкия си характер.

Нещата тук са прости. Почне ли мнозинството да посяга на богатствата на богатите, т.е. на малцинството на най-активните и предприемчиви хора, по този начин то почва да погасява техния стремеж, техните импулси да работят и да се развиват. Защото такова едно посягане е вид кражба. Ако смятаме, че е неприлично и „неправилно“ да се краде, не трябва да допускаме, че само държавата имала право да краде, и то в името на някакъв прехвален „обществен интерес“. Общественият интерес е един: хората да бъдат оставени да работят, да се изявяват без да им се пречи. Нека да забогатяват ония, които умеят да печелят. Защото от техните богатства са облагодетелствани в крайна сметка всички, цялото общество. Но са облагодетелствани не по един глупав начин – да им вземем парите и да ги излапаме! – а по един най-разумен начин. Богатството, капиталът не стои бездеен нито миг. Т.н. „капиталисти“ не могат нито да изядат капиталите си, нито да ги пръснат в „дрънкулки“ и „разкош“, както на някои загрижени за чуждото имане дрипльовци им се чини. В каквото и да вложи капиталите си, богатият създава нови и нови възможности за много други хора – да работят, да печелят, да живеят. Но тури ли се ръка на чуждите богатства от държавата, бъдат ли те употребени за „обществени цели“, то тия богатства и капитали, по принцип, стават мъртви. Така започва пътят към всеобщата бедност и към всеобщата мизерия: комунизмът показа това по най-убедителен начин с цялата си история. За да има богато общество трябва да има богати хора, особено пък най-богати. Тия хора са най-ценните за просперитета на това общество. А какво ще правят със собствените си пари е единствено тяхна грижа. Не на разните му там обезпокоени калпазани с обществени наклонности…

Това имах да кажа. То е толкова просто и близко до ума, че повече от това не може и да бъде. В основата на едно такова разбиране стоят обаче доказали ефективността и разумността си ценности на общочовешката историческа традиция, от които повече никога не трябва да отстъпваме. Капитализмът е върхът на цивилизацията и, оказа се, нищо по-добро от него не може да бъде измислено и създадено. Той, разбира се, не е съвършен, непрекъснато възникват какви ли не проблеми, конфликти, кризи и пр. Но такъв по принцип е и самият живот. Това, както се казва, е животът. Такава е и човешката участ. Ние, човеците, също не сме съвършени, тъй че няма как да имаме едно съвършено и безпроблемно общество. Комунизмът беше „съвършеното“ и „безпроблемно“ общество, той беше „обществото-мечта“ и затова от първия ден на съществуването си той породи безброй абсурди и кошмари.

Е, аз лично предпочитам да живея в несъвършено, ала в човечно, в човешко общество. Предпочитам да живея в общество с безброй проблеми, което обаче импулсира хората към развитие и дава шанс на всеки да бъде себе си по най-добрия начин. Никога не бих отстъпил от капитализма и от неотделимата от него свобода и демокрация. нека да са несъвършени. Аз се плаша много от съвършени, „разумни“ и „безпроблемни“ общества. Треперя от мисълта, че пак могат да ни натикат в кошмарите на „изцяло разумното дирижирано общество“, подобни на ония, които преживях вече веднъж в ерата на комунизма. Стига ми на мен веднъж това „неизразимо щастие“; мерси, не ща повече. И не желая на никой, особено пък на младите, да бъдат ощастливявани насилствено по начина, по който бях ощастливен аз на младини…