Богатите нека правят с богатствата си каквото искат, те са си техни, това е тяхна грижа, не наша!

Напоследък забелязвам една опасна тенденция: много хора взеха усърдно да се замислят за това, което съвсем не им е работата, а именно какво било трябвало да правят богатите със своите богатства, със собствените си пари. В някои страни, примерно във Франция и дори в Америка леви демагози на власт започнаха да вдигат данъците за „извънредно богатите хора“; това се диктувало от необходимостта да се търси изход от кризата. Тоест поради „обществени нужди“. И доста хора в тия страни взеха да се настройват, че това било начинът да се постигне „пълно благоденствие за всички“. На тия общества, които не са патили от комунизма така както ние си изпатихме от него – след като трябваше да платим цялата цена за това безумие, за тази обществена патология! – явно тепърва им се пати.
У нас пък мнозинството от хората смята този въпрос за решен: богатството на богатите си е един вид „наше“, само временно някакви „долни хора с престъпни наклонности“ са ни го окрали; комунизмът така добре е увредил мозъците, че по този въпрос дори не се и спори. Ето един пример за подобно мислене: Истинският смисъл на богатството. В тази статия, на която попадам днес, се разсъждава за това кое било „правилно“ и „разумно“ да направят с парите си ония, които имали, така да се рече, „излишни богатства и пари“. В тази връзка ми се ще да заявя следното, понеже от доста време в моя блог тече поредица от публикации и дискусии тъкмо по тези въпроси, която съвсем не е още завършила.
На мен пък ми се струва, че да се гледа лакомо и жадно към чуждите пари по начало е аморално и недопустимо за нормалния човек. Нека грижата какво да прави със своите пари има оня, който си ги е спечелил, а не някакви си там умници, които нямат абсолютно никакво право да ламтят за чуждите пари. Тия, дето дават акъл какво богатият трябвало да направи с парите си, какво било „рационално“ да се стори с тях, нека първо да имат добрината да се потрудят, да спечелят купища свои пари и нека тогава вече да правят с тях каквото си искат, дори да ги дадат и за „полезни обществени нужди“. Едва тогава ще имат пълното право да правят с парите си каквото искат, но сега по отношение на това какво следвало да се прави с чуждите пари нека да имат добрината просто да си мълчат. Щото тия апетити към чуждите богатства и пари, както показа най-близката история, са твърде опасни и гибелни за цели общества, нации и дори континенти. Комунизмът започна своя възход с тази идея: да вземем богатствата на богатите и да ги направим общи. Ужасни, направо кошмарни неща произтекоха след това от тази безумна идея. Тия, дето така благо ни говорят, че чуждите богатства били имали „обществен характер“ и всъщност си били и наши, продължават да се намират в плен на догмите на една престъпна доктрина, която по най-категоричен начин доказа пред очите ни своята вредност, противоестествения, античовешкия си характер.
Нещата тук са прости. Почне ли мнозинството да посяга на богатствата на богатите, т.е. на малцинството на най-активните и предприемчиви хора, по този начин то почва да погасява техния стремеж, техните импулси да работят и да се развиват. Защото такова едно посягане е вид кражба. Ако смятаме, че е неприлично и „неправилно“ да се краде, не трябва да допускаме, че само държавата имала право да краде, и то в името на някакъв прехвален „обществен интерес“. Общественият интерес е един: хората да бъдат оставени да работят, да се изявяват без да им се пречи. Нека да забогатяват ония, които умеят да печелят. Защото от техните богатства са облагодетелствани в крайна сметка всички, цялото общество. Но са облагодетелствани не по един глупав начин – да им вземем парите и да ги излапаме! – а по един най-разумен начин. Богатството, капиталът не стои бездеен нито миг. Т.н. „капиталисти“ не могат нито да изядат капиталите си, нито да ги пръснат в „дрънкулки“ и „разкош“, както на някои загрижени за чуждото имане дрипльовци им се чини. В каквото и да вложи капиталите си, богатият създава нови и нови възможности за много други хора – да работят, да печелят, да живеят. Но тури ли се ръка на чуждите богатства от държавата, бъдат ли те употребени за „обществени цели“, то тия богатства и капитали, по принцип, стават мъртви. Така започва пътят към всеобщата бедност и към всеобщата мизерия: комунизмът показа това по най-убедителен начин с цялата си история. За да има богато общество трябва да има богати хора, особено пък най-богати. Тия хора са най-ценните за просперитета на това общество. А какво ще правят със собствените си пари е единствено тяхна грижа. Не на разните му там обезпокоени калпазани с обществени наклонности…
Това имах да кажа. То е толкова просто и близко до ума, че повече от това не може и да бъде. В основата на едно такова разбиране стоят обаче доказали ефективността и разумността си ценности на общочовешката историческа традиция, от които повече никога не трябва да отстъпваме. Капитализмът е върхът на цивилизацията и, оказа се, нищо по-добро от него не може да бъде измислено и създадено. Той, разбира се, не е съвършен, непрекъснато възникват какви ли не проблеми, конфликти, кризи и пр. Но такъв по принцип е и самият живот. Това, както се казва, е животът. Такава е и човешката участ. Ние, човеците, също не сме съвършени, тъй че няма как да имаме едно съвършено и безпроблемно общество. Комунизмът беше „съвършеното“ и „безпроблемно“ общество, той беше „обществото-мечта“ и затова от първия ден на съществуването си той породи безброй абсурди и кошмари.
Е, аз лично предпочитам да живея в несъвършено, ала в човечно, в човешко общество. Предпочитам да живея в общество с безброй проблеми, което обаче импулсира хората към развитие и дава шанс на всеки да бъде себе си по най-добрия начин. Никога не бих отстъпил от капитализма и от неотделимата от него свобода и демокрация. нека да са несъвършени. Аз се плаша много от съвършени, „разумни“ и „безпроблемни“ общества. Треперя от мисълта, че пак могат да ни натикат в кошмарите на „изцяло разумното дирижирано общество“, подобни на ония, които преживях вече веднъж в ерата на комунизма. Стига ми на мен веднъж това „неизразимо щастие“; мерси, не ща повече. И не желая на никой, особено пък на младите, да бъдат ощастливявани насилствено по начина, по който бях ощастливен аз на младини…
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s