Крайно време е да се отървем, да се освободим от доминацията на проклетия марксистко-комунистически исторически фатализъм!

Добри Божилов тази сутрин е написал, гледам, едно провокиращо изявление, което публикувам изцяло заедно с кратък мой коментар към него, понеже считам, че това може да породи интересна и смислена дискусия; ето и двата „матрьяла“, първо божиловия:

Учебниците ни по история са сбъркани. Там се описват велики и мрачни периоди на държавата, народа, българите. А правилното е да се опишат успехите и паденията на конкретни личности. Един и същи народ при различни царе се представя дълбоко различно. Всъщност царете са мениджъри на своята страна, работещи в конкуренция с другите царе. Когато има добър и умен цар, държавата е добре. Когато е калпав – държавата е зле, въпреки че народът е съвсем същия, и държавата е същата. Това означава, че не е правилно да учим за България при Симеон. Правилно е да учим за Симеон и неговата България. Внушението е изключително важно. Нас ни възпитават социалистически, поставяйки държавата и народа на първо място. Колко велики сме били българите.

Не сме били велики. Все едни и същи сме си били. Променяли са се само мениджърите и те са били велики или не толкова велики.

Симеон наследява военно разклатена държава, а я оставя като военно чудовище. Синът му наследява военно чудовище, а я оставя като пародия и лесна жертва на всякакви варвари и плячкаджии.

По времето на Луи Четиринадесети френската флота доминира моретата и англичаните са натикани на дъното на морето. При сина му Луи Петнадесети англичаните натикват французите на дъното на морето. Русия на Екатерина е тотално доминираща сила в Европа. Синът и Павел е смешка. Сърбите при повечето си крале са смешна държава, но при някои като Стефан Душан, са много по-велики от нас.

Личностите правят историята, а не аморфни маси като „народа“, който в общи линии винаги едно и също прави – консумира, произвежда и се размножава.

Ако днес станем велика нация, това ще е не защото сме велика нация, а защото Бойко Борисов (например) е велик лидер. Ако не станем велика нация ще е не защото сме боклуци, а защото лидерът за нищо не става.

Трябва да честваме успелите личности, а не да си приписваме техните заслуги…

Ангел Грънчаров: В някакъв смисъл г-н Божилов в този случай е напълно прав. Личността в историята има решаващата роля, личностите, не „масите“ („народните маси“) правят историята: крайно време е да се отървем, да се освободим от тоя проклет марксистко-комунистически исторически фатализъм и детерминизъм! Всичко в човешката история зависи и се прави от личности, които моделират „масите“ както си искат, просвещават ги, активират ги за едно или друго, вдъхновяват ги или ги обезсърчават. Народите общо взето не се менят кой знае колко, менят се колкото се менят и самите личности в индивидуалния си живот: уж се променяме, уж „растем“, а пък в дълбините си, там, където е най-значимото и съдбовното, си оставаме все същите, оставаме себе си. Тъй че тоя път подкрепям г-на Божилова!

Да добавя още нещо. Тотализиращият, а аз го наричам „едропанелен“ исторически подход на марксоисториографите обезличностява живия исторически процес, лишава го от неговата човечност – като нивелира личностното, човешкото в него за сметка на предвзетата „научност“ и „обективност“. Поради това такива историци ни дават само бледи, абстрактни и кухи обяснителни схеми, а не реконструкция на живия и пропит от личностност конкретен исторически процес в цялата му пълнота. Особена полза от учене на такъв тип история няма, защото тя не може да докосне с нещо личността на учениците.

И понеже е твърде скучна една такава история, тя постига само два резултата: отвращава младите от историята, т.е. убива историческото им чувство, и, на второ място, съдейства за затъпяването им, за превръщането им в лесно манипулируема податлива на дирижирани настроения тълпа. Изглежда и точно такава е предварителното поставената „социална заръка“, на която тия историци така самоотвержено служат…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.