Безпроблемното, пък макар и мизерно съществуване при комунизма – с три вида хляб, два вида вафли, един вид локум и нула видове свобода

Помествам откъс от статията на Л.Русева От реабилитация към реставрация понеже и аз съм обезпокоен от насаждането чрез медиите на една крайно извратена и лъжлива романтично-героично-идилична представа за комунизмо-социализма и най-вече за диктатора, за правешкия простак Тодор Живков. Смятам, че имплантирането в съзнанията на младите на такава една безочливо-лъжлива представа за комунистическия режим изобщо не е безобидно: истината за онова мизерно и позорно за нацията ни време трябва все някак да си пробива път, независимо от действието на мощната пропагандна машина за оглупяване и видиотяване на нацията, която е задвижена – и в която са хвърлени толкова много пари.

Та ето този откъс от представяната статия, който би могъл да породи интерес към цялостното й прочитане, а също така и да предизвика, да породи един очистителен, целебен за душите разговор около така грубо пъдената от медиите истина за онова време:

… Носталгията по „развития социализъм” се разраства, защото критична маса хора загубиха работата и сигурността си, привилегиите си дори. По-важното – те бяха лишени от перспективи за бъдещето, които предишната система им гарантираше чрез илюзорното създаване на усещане за равнопоставеност и чрез неписаните правила, че можеш да преуспееш без задължението да притежаваш ярки лични качества. Достатъчно беше да „слушкаш и да папкаш”, както ни казваха в детска градина „Чавдарче”, за да се нагласи някак професионалната ти и житейска реализация.

Тогава разделението на „наши” и „обикновени” хора беше не по-малко фрапиращо и озлобяващо, но поне всеки си знаеше (с изключение на малцината, оттеглили се в нишата на доброволното аутсайдерство), че ако се снишаваш, не разказваш политически вицове и се подмазваш на началника, ще се „радваш” на безпроблемно съществуване, макар и мизерно – с три вида хляб, два вида вафли, един вид локум и нула видове свобода.

Днес тези хора вероятно са забравили опашките за банани по Нова година; чувството, че си следен от вездесъщото око на силовите структури; страха да не „настъпиш котето по опашката”, както го беше настъпил Сашо Сладура; кошмарът, докато получиш софийско жителство; унижението да не те пуснат зад граница и т.н., и т.н.

Те обаче помнят онова гарантирано от Партията-държава съществуване, което т.нар. демокрация, смятат те, им отне завинаги. Също като крепостните селяни, които руският цар Александър Втори (онзи, който гледа от коня си към българския парламент) освободил, но те останали при господарите си, защото не знаели къде да отидат, нито какво друго могат да правят, преди 23 години мнозина се оказаха неподготвени за свободата. Не знаеха какво е конкуренция и лична инициатива. Нямаха и представа, че свободата върви с огромни отговорности.

Браво на атмосферното налягане!

Начинът, по който се разви българският преход, прокопавайки гигантски пропасти между „елит” и „други”, допълнително обърка българското общество. То отново закопня за държавата-майка и за някой „от народа”, който познава неговите болки и му говори човешки, без клишетата от додеялите парламентарни дебати. Някой, който ще накаже виновните за несправедливосттите, натрупали се като грамада – несправедливости, с които впрочем немалко хора оправдаваха и оправдават собственото си бездарие и липса на характер…

ЗАБЕЛЕЖКА: По същата тема през последната година моя милост написа и издаде книгата, явяваща се сборник от есета, която носи заглавието ПРЕЖИВЯНОТО В ЕРАТА НА КОМУНИЗМА. Опитах се да сторя нещичко, което е по силите ми, та да спомогна някак така варварски гонената от съзнанията – най-вече на младите! – истина поне отчасти да получи известен реванш.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили – и като индивиди, и като нация – тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили – и за които сме платили тежка цена.