Ужасни бъднини чакат народите, които се обезчовечават и същевременно съвсем не се притесняват от това

На едно място във Фейсбук, където при това се събират по допускане интелигентни, културни хора – учители, университетски преподаватели и пр. – попадам на призив да участваме в „митинг в защита на Йордан Опиц“. На митинга щели да говорят „изтъкнати български интелектуалци“. Митингът, увещават ни, „в никакъв случай не бил политически“, това явно е написано за да хванат някоя съвсем малоумна жертва: къде е доказано, че на политически митинги не трябва да ходим, но на неполитическите бива да ходим?! Обявата завършва така: „Нека всички, които могат, да дойдат. Нека повече хора да подкрепим Опиц.“ Ядоса ме особено това последното „които могат“- значи да дойдат просто щото могат, а не щото трябва, или щото така мислят! – и затова реагирах ето как; написах там следния коментар:

Аз няма да дойда и съветвам и други да не ходят, щото ще се опозорят. Опиц е убиец, застрелял в гръб уплашен бягащ човек, който изобщо не е заплашвал с нищо живота му. Опиц при това при безброй интервюта пред услужливите и спекулиращите с чувствата на малоумното население медии най-нагло обиждаше жертвата си посмъртно, т.е. демонстрираше без капчица свян, че не чувства никакво разкаяние, което говори, че има тежък проблем със съвестта: „няма съвест“. Аз не мога да си представя какви са тия „интелектуалци“, които не съзнават, че няма никакъв аргумент, който да може да оправдае отнемането на човешки живот – освен защита на собствения живот, когато той реално е застрашен. А Опиц стреля без да му мигне окото с куршум, нанасящ тежки, смъртоносни поражения (произведен от т.н. дисбалансиран патрон), което говори за садистични наклонности.

Така виждам нещата аз. Струва ми се, че трябва да лежи присъдата си, та белким в затвора в един момент проговори съвестта му. Това, че имаме в момента популистично, безпринципно и аморално правителство, което, водейки се от преобладаващите настроения на популацията, нищо чудно да въздейства на Президента да помилва убиеца Опиц, не означава, че дори и да го помилват, Опиц ще стане „народен герой“ или съвестта му ще бъде изпрана. Вярно, правителството ще спечели някакви си презрени гласове на изборите, но цената за това ще е ужасна: обезчовечаваме се като общество и като народ, което е страшно. Това е дори най-страшното, то е корен на бедите ни.

Ужасни бъднини чакат народите, които се обезчовечават и същевременно съвсем не се притесняват от това…

След като написах горния коментар попаднах на текст във в-к КАПИТАЛ, носещ заглавието Защо г-н Йордан Опиц е убиец. Авторът Калин Ангелов е адвокат и работи в София. Ето завършека на тази статия, с чиито тези изцяло съм съгласен:

Между другото, гледайки медийните изяви на г-н Опиц през тази седмица, ти как мислиш читателю, дали сега – повече от пет години след убийството, на г-н Опиц е почнало да му пука затова, че е умъртвил друго човешко същество? Що за иконописец е този, който цени собствеността повече от живота? Не знам, това е отговор, който г-н Опиц ще дава не пред мен или пред теб читателю. Междувременно той ще трябва да изтърпи наказанието си в затвора. Там, известно е, е пълно с невинни, така че ще срещне разбиране. И надявам се президентството да не унижи до такава степен българския Съд, че да се подаде на натиска на една инфантилна интернет тълпа като помилва бързо-бързо г-н Опиц.

Но дори и да го направи, това няма да промени факта, че г-н Опиц е убиец.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.