Нямало е и не е могло да има каквито и да било договорки между Костов и Добрев за сдаване на властта срещу имунитет за комунистите

Медийните ченгета и мерзавци се разшаваха напоследък в активирането на никога несвършилата пропагандна война срещу Иван Костов; сега лансират някакви „сензационни разкрития“ за някакви „тайни сделки“ на Костов с Н.Добрев, с които комунистите през 1997 г. били сдали властта срещу „обещание“ от страна на Костов да не ги пипа, да не им търси отговорност за това, което сториха на благодушната нация, опосквайки всинца ни до шушка в ония паметни за комунистическите разбойници дни.

Тия неща се обсъждат активно и в интернет, та белким повечко наивници попаднат в капана, заложен от ченгетата. Гледам, че дори и „великият ум“ Добри Божилов, който напоследък се представя като адепт на „неокостовизма“ и агитира неуморно, от сутрин до вечер за Костов, се е хванал на ченгесарската въдица. В тази връзка ми се наложи да реагирам, за да му кажа как стоят нещата; ето какво му написах там, под неговото пространно разсъждение за това, че вероятно, видите ли, Костов съвсем оправдано уж бил дал имунитет на комунистите срещу властта; написах там следния коментар:

Никаква сделка за „сдаване на властта срещу имунитет за БСП“ не е сключвал Костов, Добри. Не се подвеждай по тезата на ченгетата, те неслучайно я пущат в този момент. Просто Костов като демократ е далеч от идеята за каквито и да било „народни съдилища“ над предишните управляващи.

А причината демократите да са против каквито и да било призиви за „народни съдилища“ над предишните управляващи е пределно ясна: щом тия предишни управници са управлявали по народната воля, т.е. благодарение на спечелени избори, то те не могат да носят никаква съдебна отговорност за решенията, които са вземали и за действията, които са предприемали, а такава отговорност носи народът, който им е дал тази власт, който, санким, ги е упълномощил да решават от негово име. Чаткаш ли сега в какво е същината на проблема?

Нямало е и не е могло да има каквито и да било договорки между Костов и Добрев по този въпрос, а пък който ни натрапва тезата, че е имало, такъв с това просто показва, че мисли в парадигмата на комунизма, т.е. че е обременен от пороците на антидемократизма и на ченгесарщината. Схващаш ли сега защо ченгета като Кеворкян-Димитър са така активни в натрапването на тази теза? Ами просто е: щото, първо, са получили съответната заповед, и второ, щото са комунисти… ето, и „демократът“ Дачков е получил такава заповед, пък е взел, предполагам, и хубави парици – щом така старателно изпълнява заповедта…

Откритостта, повтарям, винаги е благотворна, тайната обаче е зловредна – тази е моята теза

2 часа през нощта е. Не мога да заспя, ставам, пускам отново компютъра, който изгасих преди два-три часа. „Спал” съм в просъница няколко часа, преди малко се убедих, че повече няма да заспя, ето ме отново тук, пред моята „изповедалня”, пред компютъра, в блога ми. Между другото, още по време на инцидента, който се случи днес, сърцето ми излезе от ритъм, започна бясно да препуска и още не се е успокоило, въпреки че взех допълнителни хапчета; нищо чудно да се наложи да ида в спешното, както ми е разпоредил да правя в такива случаи кардиологът.

Та значи инцидентът от днес, за който вече писах в блога, е причината да се чувствам така отвратително. Това, което описах в доклада си до директорката (и до шефката на РИО-Пловдив), именно за политическата провокация и демонстрация от група ученици, не е, разбира се, всичко; всичко не може наведнъж да се каже. Сложен, богат, тежък, многолик е училищния живот в съвременните училища. Има някои неща, които там, в доклада, премълчах, има детайли, които, като пишех доклада си, оцених като „несъществени”, но сега, в нощните си размисли, оценявам като не съвсем безобидни. Общо взето бях подложен на агресия от страна на група ученици, които се опитаха да ме подиграят, които ме нападаха кой както свари и за каквото се сети; признавам, на моменти аз, учителят, се чувствах сякаш съм нападнат от глутница озъбени кучета, които се опитват да ме ръфнат кое както и където свари; например, един ученик, гадничко ухилен, ме запита: „Г-не, а колко пари струват обущата Ви?”; не знам, не мога да предположа с какво моите обувки така са го развълнували, на какво се дължи тоя интерес към тях; прочее, моите обувки са нови, от няколко дни, и той, пак гадничко ухилен, продължи: „Сигурно струват поне 200 лева, а?”. Друг пък ученик, който също се почувства длъжен да ме ръфне, ме нарече „лъжец”, абе много съм обичал да лъжа; трети, не помня вече какво ми каза, как ме ръфна. Явно тия ученици си позволиха подобна агресия към учителя си съвсем неслучайно, именно в тоя момент, интересно е да се разбере каква е мотивацията им, кое така ги е насърчило, щото аз все пак им преподавам вече втора година, класът е „проблемен”, но чак до такива ексцесии не е стигало.

Разбира се, повлияла на тия ученици е ситуацията, създала се в резултат на моето дисциплинарно наказание от страна на директорката и най-вече повлияло им е това, че аз дадох пълна гласност на случая, а блогът ми се чете от много хора, в това число и от много мои ученици. И случката, разбира се, влияе по различен начин на различните хора, на различните ученици. Ето, някои, изглежда, са се почувствали насърчени да ме нападнат: как да пропуснат толкова сгодния случай да ритнат или ухапят оня, който е паднал, който е в тежко положение, още повече, че става дума за съблазнителна жертва, именно учител? Интересна психологическа и нравствена ситуация обаче възникна около цялата тази история, спор в това няма, ето, може да се каже, че се ровя във всичките тия неща и от чист изследователски интерес, щото, не може да се отрече, много си падам по такива заплетени случаи. Та ето, до такава степен съм се увлякъл, че не мога да заспя и ето, нощем сядам да пиша, да нищя случката, да я анализирам. Крайно любопитно е всичко, е, също така за мен е и тежко, защото съм в двойнствена позиция, и като изследовател, и същевременно като „обект на експеримента”, като „експериментируем”. Но това още повече ме амбицира да се занимавам, да се ровя, да анализирам.

Прочее, има още симптоми, които съм длъжен да упомена, та да се очертае цялостната нравствена и психологическа ситуация в училището по повод на моите преживелици и главоболия. Ще каже някой: сам си си виновен, защо не мълча, защо даде такава гласност на случая?! Ето, явно ти сам провокира тоя интерес, сам предизвика тия свои ученици да те нападат, да си беше мълчал, да си беше траял, сега нямаше да ти се случат такива чудати истории! Наистина, защо не си мълчах, какъв беше смисъла да дам такава широка гласност на всичко, което се случва около мен?

Първо, има смисъл, и неслучайно направих това, което направих, именно неслучайно дадох такава гласност. Не е за това, за което някои ще се сетят най-напред: тоя иска да се прави на интересен, „прави си пи-ар“, иска да предизвиква интерес около личността си, иска да влезе в устата на хората, иска да го обсъждат, един вид човекът не е нещо наред, щото търси истерично „славата”; не, не е така. Не е приятна една такава „слава”, за какво ми е такава именно „слава”?! Има нещо съвсем различно, има нещо коренно различно. Става дума за това, че ми се ще да спомогна училището, в което работя, да стане една истинска демократична общност; публичността в това отношение съвсем не е зловредна, напротив, благотворна е. Първо, защото е любопитно за обществото да знае какво точно става в нашите училища, каква е ситуацията в тях. Второ, ако си бях замълчал, ако бях държал всичко в тайна, представяте ли си какви слухове щяха да плъзнат по повод на моите главоболия с администрацията на училището, щото, знайно е, когато няма гласност, идва ред на мълвата, на слуховете; е, аз, за да не бъда безмълвна жертва на слухове (сиреч, на лъжи и митове), дръзнах да дам пълна откритост, с оглед именно да помогна истината да си пробие път. Това, че давам гласност, е покана за открит и честен диалог; вярно, едната страна сега-засега, именно директорката на училището, упорито мълчи, изпаднала е, както и подобава, в едно упорито административно високомерие: как така ще удостоим този там, някакъв си Ангел Грънчаров с внимание, много иска той, не, нека да си пише, ний, другари и другарки, няма да падаме до неговото ниво, ний сме значително по-високо от него, затуй и мълчим! Аз пиша жалби, протестирам, роптая в блога си, администрацията мълчи стоически, какво излиза от цялата работа? Не се получава диалог, а, както е известно, в диалога, в споровете, в откритото и честно обсъждане на проблемите се раждат и решенията, ражда се истината, която може да помогне да се намери изход от създалата се, така или иначе, тежка ситуация. Ситуация, в която като в камера обскура се пречупват по специфичен начин най-острите проблеми, пред които е изправено българското образование и училище. Така аз виждам нещата: потребен е диалог, открито, заинтересовано обсъждане на проблемите, дискусии, в които всичко честно се поставя на масата, в които няма „забранени теми”. Разбира се, и учениците, не само учителите, трябва да бъдат въвлечени в тия дискусии около проблемите на общоучилищния живот; ето, в крайна сметка, оказва се, някои ученици, така или иначе, вече са въвлечени, реагират, вярно, по специфичен начин, примерно, като се нахвърлиха върху мен, нахвърлиха се върху учителя си. Но това, както и да го погледнем, говори нещо за някакъв манталитет, който има и българска, родна специфика, нали така? Ето защо е интересно, е твърде интересно да се разнищи случая, и то с участието на много хора.

Аз затова и предложих комисия по инцидента, да видим сега как директорката, пък и шефката на инспектората, ще реагират. В крайна сметка, въпреки административното високомерие, за което стана дума, аз все пак ще успея да предизвикам дискусия. Прочее, по несъзнаван начин и директорката, с това си свое поведение, тласка нещата към дискусия, към демократично решаване на проблемите, пък дори и това съвсем да не й се иска, нещата натам отиват. Даже в един момент се запитах дали пък това не е нейна осъзната цел, даже се замислих дали да не й благодаря публично за това, че успя, с действията и бездействията си, да спомогне за възникването на този превъзходен казус, имащ пряко отношение към крещящата потребност от демократизация на училищния живот. Сиреч, към очовечаване на отношенията, щото административната командна система, която си стои непокътната в сферата на нашето образование, именно ги е обезчовечила до крайна степен.

Да се върна обаче на конкретните неща, имащи, според мен, твърде голям смисъл. Оня ден се случи пак една друга случка, която си струва да представя. Прочее, интересно е, че тъкмо когато писах в един мой текст, че получавам твърде голяма подкрепа в училището, и от страна на ученици, и от страна на учители, и от страна също така на граждани, някой, види се, се почувства твърде уязвен от това и сякаш се погрижи да се случат и случки с обратен знак, като тия, за които сега пиша и смятам да продължа да пиша. А ще пиша, защото ми се ще да се знае цялата истина, не за друго. Първо се появи оня бивш възпитаник на гимназията, която се провикна публично във Фейсбук „Абе аз се чудя защо едва сега се сетиха да уволняват тоя Грънчаров, аз смятам, че трябваше да бъде уволнен още преди 6-7 години, когато ми преподаваше и на мен!”, а пък аз го запитах защо така мисли, какво толкова съм бил направил, а той почна да си пее песничката, която днес, т.е. вече стана вчера, подеха тия ученици, именно разказа мита, че много съм се бил дразнел когато някой каже нещо за Костов; нищо чудно, възможно е, тия ученици, които устроиха днешната демонстрация, да са се повлияли пряко от думите на този бивш възпитаник (егати „възпитанието” демонстрира той, възпитаника де!), т.е. да не са били пряко подстрекавани. Всичко е възможно. Но е добре да се установи как точно е било, понеже пък наистина е нарушение на закона ученици да бъдат подстрекавани да правят политически демонстрации дори в часовете по гражданско образование.

Но да не се отклонявам. Та ето случката, която се случи оня ден. Седях в бившия кабинет по философия (в който не мога да преподавам вече, който беше превърнат в „класна стая”, все още, апропо, не е разграбен и унищожен, заради което се грижа задочно, пазя го, посещавам го, предупреждавам учениците да го пазят все пак) и имах един ученик на консултация (беше точно по времето за консултации, длъжни сме да имаме такъв един час). Разговаряхме си с ученика на отворена врата, в един момент минаха група ученици от 12-ти клас, от оня именно клас, в който са толерираните от директорката „ученички-активистки”, заради които, предполагам, тя ми отне преподаването два месеца преди края на годината, на миналата учебна година. Минаха, спряха се до вратата, като ме видяха, първо един ритна самата врата и нещо изсумтя, после си продължиха натам, и изведнъж някой от тази групичка (3-4 ученика) взе да скандира с цяло гърло ето тия думи, длъжен съм да ги предам изцяло, без редакция: „Грънчаров – педераст! Грънчаров – педераст!”, повтори това няколко пъти колкото му глас държи. Чистачката е свидетелка, и тя е чула тия думи, а иначе беше след седмия час, коридорът беше празен; чу тия думи и моя ученик, десетокласник, който беше на консултация. Както и да е, аз се престорих че не съм чул тия думи, а пък после, най-накрая, запитах ученика как мисли, защо и в техния клас дисциплината не е на висота, защо някои така се държат в часовете, че развалят обстановката. И момчето ми рече нещо, което ме порази, рече ми ето това:

– Ще Ви кажа честно, господине. Работата е в това, че Ви възприемат сякаш сте човек от улицата и сякаш сте временно тук, в това училище, именно като учител. Не Ви възприемат за истински учител, затова така се държат. И на моменти си позволяват да се бъзикат с Вас. Затова. На мен така ми се струва.

Аз казах, че е интересно това, което казва, но не го подложих на обсъждане. Преподавам и на тия ученици етика, та после, като размишлявах над думите му, ми се стори за добре да обсъдим с класа тази негова оценка, като, разбира се, мога да запазя в тайна кой именно ми е казал, че така ме възприемат в техния клас. Та ето, виждате, как влияят на учениците нещата, получават се интересни казуси, които е добре да се обсъждат съвсем открито и гласно. Тайната тук не помага, както и не помага замазването, покриването на случая, както обичат да правят администраторите, имащи една грижа: всичко да е тихо и спокойно. Е, не може вече да е спокойно и тихо, щото самият живот изисква друго.

С класната ръководителка на този клас, в който вчера се случи инцидентът с политическата демонстрация се разбрахме в петък, по време на часа на класа, да отида и аз и да поговорим върху случилото се с класа. Оказа се обаче, че в това време аз имам свой час с друг клас. Да ида само 5 минутки в края на часа ще бъде претупване на проблема. Одеве, като се въртях в леглото и не можех да заспя, ми мина през ума, че е възможно да взема моите ученици (те са от 9-ти клас), с които по същото време имам час, и да ги доведа да присъстват на обсъждането на инцидента в този Х б клас: тъкмо имат час по психология, ето им възможност да присъстват на нищенето на един по същество съвсем психологически и дори нравствен казус. Публичността, повтарям, винаги е благотворна, тайната обаче е зловредна. Тази е моята теза. Ще я отстоявам винаги. Ето затова ще предложа на класната на този клас да доведа моите ученици да присъстват на обсъждането. Може да не е това обсъждане цял час, може да е 10-15 минути, да стоят моите ученици там, отпред, пред класа, и да наблюдават какво се говори, а пък после и с тях, като се върнем в тяхната класна стая, ще обсъдим чутото. Мисля, че такива съвместни обсъждания са една чудесна идея. Присъствието на „външни хора” си има своето значение. Колкото в по-тесен кръг се обсъжда нещо, толкова по-голям е шанса да се замажат, да се замацат работите. А те се изчистват когато има публичност и гласност. Затова, прочее, има и медии, има и обществено мнение. Затова има и обществен живот. Затова има и демокрация.

И още една идея витае в главата ми от известно време, и тя се роди в тази безсънна нощ. Имаме си в училището нов педагогически съветник, едно съвсем младо момиче, млад специалист, току-що завършила университета. Та ми хрумна да се самопредложа на директорката да помагам на новата педагогическа съветничка, ей-така, но не на лична основа (щото аз с нея всъщност едва се познавам), а все пак официално, с разпореждане и разрешение на директорката. Ще се самопредложа, пък тя да реши какво да прави. Искам да помогна, смятам, че мога да бъда полезен, не ща да ми се плаща за работата, нека, ако искат, да ме турят в някаква комисия, но да помагам мога и имам желание. И, чини ми се, не е вредно да се помага, особено пък на млад човек, когато той прави първите си стъпки в нелеката професия. Ще предложа, интересна ми е реакцията на директорката. Твърде ми е интересна нейната реакция. Още утре ще предложа. Само дето не зная дали писмено да предложа или устно. То и като предложа нещо даже писмено, ефектът пак е нулев, но защо да не опитам устно тоя път да предложа, а?

Три и нещо е. Дали да не опитам да легна за два-три часа? Май трябва да легна малко, че имам много часове днес, а съм изтощен. Как ли ще издържа? Да пази Господ да не се наложи пак да влизам в болница заради сърцето, че моментът съвсем не е подходящ за това. Аз вече имам страх да се разболявам и да се лекувам, да излизам в отпуск по болест, щото нали знаете какво се случи предния път като се върнах от болницата? А сега, в тази ситуация, какво ли пък ще ми се случи като се върна – ако все пак се наложи да вляза отново в болница?

Хайде, лека нощ – или добро утро, не знам какво да кажа. Скоро ще съмне. Да приветстваме все пак новия ден – защото той дава нови шансове. Не изпускайте шансовете си в новия ден, старайте се да ги „хванете” – това ви желая. Чао засега!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и „народопсихологични“ комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.